10 окт. 2010 г., 13:20

Разказите 

  Проза » Рассказы
884 0 1
4 мин за четене

РАЗКАЗИТЕ

 

     Огънят, който тя беше запалила с любовта си в гърдите му, бавно изстиваше. Тя не желаеше повече да се срещат и той се приучваше да свиква с това. Отдаваше се на работата си безрезервно, за да не мисли за миналото. Искаше да напише най-хубавите си разкази, да опише красивата им любов, да разкаже за нея на другите хора. Защо!? Отговаряше си: „За да могат тези, които не вярват в любовта, да повярват в нея, с това, което ще им разкажа. Нека знаят, че тя не е измислица, че съществува в човешките сърца и прави чудеса. Понякога е принудена дълго да чака своя час. Но дойде ли, всеки неминуемо ще я познае – голямата, истинската, тази, която премества планини.”

     Не обичаше да се рови в спомените. „Тъжно е да живееш с миналото” – си казваше често. Ровичкането назад във времето му носеше радост и утеха, че беше познал и преживял великото чувство, което тласка живота напред. Но изпитваше и болка, защото го беше загубил. „Животът тече – мисли писателят, – всичко отминава безутешно бързо. Нищо не можем да имаме завинаги, но все пак си струва човек да се бори да задържи максимално дълго щастието, според силите и възможностите си.”

     Още един завършен разказ легна на писалището му. Папката тежеше от написаните истории. Всичко беше преживяно още веднаж на белия лист. Разбира се, преживяното на листа беше само едно бледо копие на истинския живот, едно непълнокръвно копие, но все пак беше някакво преживяване. Чрез разказите отново се разхожда с нея по любимите места, отново ù шептя най-нежните си думи  и слуша нежния ù глас, звънкия ù смях, отново сърцата им туптяха едно за друго. И от спомена за някой неин поглед и усмивка, от изтървана дума, се раждаха разказите за любовта. Това беше най-истинската, най-изживяната му книга.

     Сега пред него лежеше затворена и последната страница на тази прекрасна, вълнуваща книга. Ръцете му уморено лежаха върху гладката плоскост на писалището и химикалът, с който пишеше, тъжно бездействаше до тях. Гледаше го с поглед на човек, който вече се съмнява дали след написването на тази невероятна сага за любовта ще посегне отново към него.

     След няколко дни се срещнаха с нея случайно. След обичайните при такива срещи въпроси, които си размениха, тя го попита:

     - Пишеш ли?

     - Познаваш ме – отвърна. – Не мога да живея, без да пиша. Особено сега, след като ти се отдръпна от мене.

     - Какво пишеш?

     - Разкази.

     - За какво разказваш в тях? – полюбопитства тя.

     - За нас. За нашата любов.

     - Така ли!? – изненада се жената. – Много ми се иска да ги прочета.

     Погледна я изпитателно в очите. После каза:

     - Всъщност, те са за жената, която вече я няма.

     - Все пак.

     - Можеш да ги прочетеш, когато поискаш, но само там, където сме ги писали, защото ти си до голяма степен съавтор.

     - Знаеш, че това няма как да се случи.

     - Ти решаваш.

     Разделиха се, без да се разберат. „Сигурно си мисли, че искам пак да се видим сред планината, за да правим любов – си каза писателят. – В интерес на истината има и такъв момент, признавам си, но по-важното е друго. По-важно е да се получи по-силно въздействие на разказите. А то ще бъде най-силно там, където се осъществяваше нашата любов. Не е едно и също дали ще четеш в леглото си, в някоя шумна  и задимена среда, заобиколен от хора, на път, или си сред природата. На местата, където това се е случвало, в тишината на гората, под ласката на слънчевите лъчи и планинския вятър, би се получило истинското преживяване. Друго е да четеш разказите, излегната в меката трева сред мириса на билките, с мъжа до теб, който ги е написал, с когото си сътворила целия този свят, да чуваш ударите на сърцето му, да усещаш галещия му поглед и топлината на тялото, позната и желана. Какво по-хубаво от това, да прочетеш написаното в написаното? И тогава би се родил още един разказ, още една светла страница от книгата на любовта им ще бъде написана. И всеки път на различно място да четем един от разказите – по един на всяка среща. Ето, това искам аз.”

    Когато се прибра, взе отново папката и я постави пред себе си. Разказите лежаха до него на бюрото му, облени от светлината на прозореца, жадуващи ласката на най-нежните ръце, които той познаваше. Чакаха очите на жената, която можеше да погледне редовете с най-голямо разбиране, с най-много любов. Дали щяха да дочакат, това е тема за друг, бъдещ разказ. Понякога търпението бива богато възнаградено от съдбата, понякога не. Въпрос на време е това да се разбере…

 

 

 

 

 

 

© Иван Хаджидимитров Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Увлекателен, докосващ, емоционален - разказ...разказан по удивително красив начин...!!!
Предложения
: ??:??