На вратата се позвъни и това прекъсна потока на не особено приятните ми мисли. В главата си вече бях съчинила половината рапорт до Нощния патрул. Глухарьов само ме стрелна с поглед и рече:

- Върви да отвориш, че ръцете ми са мазни. 

Станах и се подчиних, макар че според мен това извинение беше само претекст. За времето на съвместната ни работа съм го виждала да върши доста неща с по-мърляви ръце от в момента. 

Все пак отидох до вратата и отворих. Нямаше нужда да гледам през шпионката, беше ми ясно, че въпросният Денис е пристигнал. Той не очакваше да види мен. Защото определено се изненада.

- Извинете, аз...търся един приятел, той живее тук... – започна леко несвързано той. 

В аурата му се оформяше смътен страх – от типа „непозната униформена в дома на Серьожа, нещо се е случило с него.“.Затова побързах да възразя:

- Той, приятелят, ако се казва Сергей Глухарьов, си е тук и реже салам в кухнята. Вие трябва да сте Денис. Аз съм Наташа, новата му колежка – подадох му ръка.
- Приятно ми е – усмихна се той и ужасът в аурата изчезна за секунди. 

Пое ръката ми и галантно я целуна. Не знам защо, но ми напомни на маниера на Карпов, шефа на оперативните. С конкурс ли ги избираха тези? За седмица и половина ми целуваха повече ръка, отколкото за 25 години взети заедно. 

За разлика от Глухарьов, приятелят му не приличаше на престъпник – беше съвсем малко по-нисък от него (но много по-висок от мен, отново), с тъмна коса и светли, синьо-зелени очи. Общо-взето симпатичен ми стана. Нормален. Нищо общо с приликата на Глухарьов с дребен бияч. 

- Хайде, Деня, на вратата ли ще стоиш? – подвикна Глухарьов от кухнята. 

Сетих се, че аз съм тази, която го държи на вратата и се дръпнах, че да влезе. 

- Денис Антошин – подаде ми ръка той. – Приятно ми е. 
- Няма нужда от официалности – усмихнах се аз. – Давай направо на „ти“, че формите са по-кратки. 
- Ти да не се занимаваш с езици? – попита веднага той, докато се събуваше. 

Ясно, и той е ченге. Само ченге би направило подобно заключение от две фрази. 

- Да, но в момента бачкам като ченге – отклоних отговора аз. 

Той се въздържа от коментар. Интересно какво ли му беше казал Глухарьов? Влязохме в кухнята, където двамата мъже се прегърнаха мечешката. 

- Какво става, Глухар, защо ме извика? – обади се Денис и сложи торбата, която носеше на масата. 

Намръщих се и той побърза да извади от вътре хляб, бутилка водка и буркан кисели краставички. Заформяше се запой.

- Трябваше да ви запозная. За нея ти говорих оня ден – отвърна партньорът ми, докато наливаше водка. 

В две чаши, значи само за тях. Затова най-безцеремонно станах и си взех една водна чаша от сушилника за чинии. Мразя да ме подценяват само защото съм жена. Подадох му чашата, а той се намръщи.

- Момиче, водката не е за теб – закани ми се с пръст моят партньор. 
- Подценявате ме, другарю следовател – отговорих иронично аз. – Ти ми сипи, пък ще видим.
- А като се насвяткаш какво ще те правя? – отговори той мрачно, все още се опъваше да ми сипе пиене. 
- Няма да се насвяткам, спокойно, знам си мярката – отговорих аз и двамата мъже срещу мен избухнава в дружен смях. 

Можех да пречупя волята на Глухарьов, но защо да го правя, когато говоренето върши по-добра работа. 

- Сипи ми, на моя отговорност – добавих и той се предаде, клатейки глава и мърморейки нещо за развалената младеж. 
- Хайде Серьога, не тормози момичето – обади се Денис в моя защита. – Като иска да пие – нека да пие. Нали сме свои, все пак. 

Няколко минути Денис и Сергей водиха някакви техни си мъжки разговори, които пропусках покрай ушите си. Хем нищо не разбирах, хем не ме интересуваше. Междувременно сканирах аурата на новодошлия – чиста проба човек, без дори капка склонност към Сумрака. При това относително добър човек, и влюбен. Жажда за справедливост, цинизъм, стандартните неща за милиционер. Защото, без да се налага Сергей да ми казва, бях убедена, че приятелят му е и негов колега. В известен смисъл. 

- Да преминем на въпроса – каза Глухарьов по едно време. – Защо държах да ви запозная и да обясня лично какво се случва...
- Сергей, къде е тоалетната? – прекъснах го невинно аз. – Ще ми я покажеш ли? 

За нищо на света нямаше да му позволя да изръси някоя глупост. Въпросният Денис може и да е добър човек, но тая информация ще вземе да му приседне. Глухарьов май схвана намека и вместо към тоалетната, ме поведе към своята стая. 

- Излишно се притесняваш – каза тихо той, докато затваряше вратата. – Денис е пич, никога не би ти навлякъл проблеми.
- Глухарьов, ти чуваш ли се изобщо какви ги дрънкаш?! – просъсках аз. – Това, което знаеш ти, го знаят страшно малко хора. Повечето от тях отиват в лудница, защото не могат да смелят информацията. Ти добре ли си? 
- Казах ти, Денис е точен човек... – продължи той и аз му заших един звучен шамар.

Той не го очакваше. Отстъпи крачка назад, сложи ръка на бузата си и ме изгледа изненадано.

- Това защо беше? 
- Истерясалите така ги вадят от пристъпа – обясних аз. – Не можеш да кажеш на приятеля си коя съм! 
- Ние с него сме като братя – опита се да ми обясни той. – Нямам тайни от Ден. 
- Може и така да е - опитвах се да се разбера с него, – но в Патрула няма да мислят така. А какво ще стане, ако той се разприказва и каже на други хора? Представа си нямаш каква каша може да се забърка! После и двамата с теб ще изпишем по две кофи мастило защо, как и кога се е случило, аз ще получа мъмрене, а на твоя мил Ден ще му изтрият паметта. Това ли искаш? – усещах как мен ме хващаше лека истерия. 

Глухарьов седна на единственото възможно място в тая стая, а именно на спалнята персон и половина, и потупа мястото до себе си. 

- Седни – каза ми той. – Ще ти обясня. 
- Никъде няма да сядам! – повиших тон аз. – Този фарс приключва на секундата, аз ще изтрия паметта на Денис за последните няколко минути и ще го отпратя, а с теб все едно не сме говорили! – и тръгнах да отварям вратата. 
- Говорих с Борис – каза той и аз замръзнах с ръка на дръжката. 
- Кой Борис? – зяпнах го аз. 
- Борис Игнатиевич, твоят шеф. Той разреши. 

Върнах се и му заших още един шамар. Щях да посегна и за трети, но той хвана ръката ми във въздуха и ме дръпна да седна до него. 

- Стига с побоя – каза спокойно и бавно пусна ръката ми. 

Нямах намерение да се пробвам пак, той щеше да брокира удара, сигурна бях.

- Това ти е, защото имаш тайни от мен. Какво стана, нали сме партньори? Защо не ми каза, а? – просъсках аз. 
- Сега ти казвам – аз се намръщих. – Виж сега, Наташа... - започна той леко несвързано. 

Ползваше убедителния си тон, онзи, който ползва при афектирани потърпевши, в стил „не се тревожете гражданино, ние ще намерим и накажем нарушителите“. На мен не ми действаше. 

- С Денис сме израстнали заедно и сме като братя. Каквото знам аз, го знае и той. Винаги е било така. Работим в едно и също ведомство. Той е от хората на Карпов.
- Оперативен работник? – попитах аз и Сергей кимна. 
- Много често работим заедно по случаи. Затова реших да попитам Борис Игнатиевич дали не е добре и Денис да знае как стоят нещата и да се оглежда. Борис Игнатиевич разреши. 
- Какво точно си казал на този твой Денис? 

Яд ме беше, че не е казал първо на мен за тая работа, но щях да му трия сол на главата малко по-късно. 

- Не много, реших, че ще е по-добре ти да обясниш някои неща нагледно – отговори Сергей. – Но за Патрулите, Различните и Договора успях да обясня нещичко.

Не можах да го иронизирам на тази тема, защото в този момент вратата се отвори и вътре надникна Антошин. 

- Хей, какво правите тук, а? – попита той и смигна на приятеля си. – Серьога, ще те издам на подполковника, че водиш чужди жени в стаята си. 

Двамата избухнаха в смях. Глухарьов го замери с чехъла си. Денис ловко залегна и избегна атаката.

- Кой подполковник? – попитах тъпо аз.
- Зимина – през смях ми отговори Денис. Сега вече и на мен ми стана смешно...

Върнахме се в кухнята в малко по-ведро настроение. Всъщност, аз бях в по-ведро настроение, Сергей и Денис си бяха добре и преди. Чукнахме се с чашите водка и Денис се обади:

- Значи, ти си следовател-магьосник, така ли? И вие си имате своя милиция? За такива като теб? – общо-взето беше разбрал същината на работата в Патрула, затова кимнах.
- Има ли нещо, което искаш да знаеш?
- Има – удари лекичко по масата той и се засмя. – Какво ме очаква в бъдеще?

Беше мой ред да се смея. Ах, тези хора, колко превратни представи за магията имат. И всичко това им е внушено от други хора. Така е от векове – хората рано видели каква власт имат Различните и някои по-предприемчиви решили да се престорят на Различни и да се правят на интересни. А от това се печелят пари – така са се появили врачките, баячките и други подобни шарлатании, на които хората вярват. Всъщност и истински Различни са се прикривали по този начин. Няма нищо по-лесно за един Различен от това да се прави на шарлатанин. Лошото е, че не е...

От друга страна обаче, и Висш маг да си, пак не можеш да видиш бъдещето с точност. Има вероятностни линии, по които може да се прецени дали нещо ще се случи, но никога със 100% сигурност и за безумно дълъг период от време. Това го могат само пророците, но те се срещат рядко и дори те не могат да кажат кога ще се случи дадено събитие – след десет секунди или след век. Знаят само, че ще се случи. Има и друг страничен ефект – самият Различен не винаги може да види точно своето собствено бъдеще, защото е предубеден. Ето защо отвърнах на Денис през смях:

- Мога да ти хвърля едно Таро, но не очаквай чудеса.

Последва дружен смях, а аз добавих вече сериозно: 

- Не съм врачка, Денис. Не става така. Освен това, не винаги е хубаво да знаеш какво те очаква. 
- Само се пошегувах – усмихна се той и двамата с Глухарьов отново прихнаха. 

Предполагам физиономията ми е била повече от втрещена. 

- Сега сериозно, Наташа –започна Денис. – Исках да се срещнем, за да ти кажа, че можеш за разчиташ на мен за всичко. Както и на Серьожа. Разбрахме ли се? 
- Разбрахме се – кимнах и отпих от водката. Хубава водка, впрочем. – И Денис, моля те, не казвай на никого каква съм всъщност. Ще станат големи бели. 
- Не се тревожи партньорке - обади се Глухарьов с пълна уста, – обработил съм го. 

Денис, кой знае защо се захлупи от смях на масата. Глухарьов го потупа по гърба и известно време двамата се смяха със сълзи. Явно бяха повече от добри приятели. В тяхната компания обаче аз се чувствах напълно излишна. Различните рядко се сприятеляват, особено с хора. Не е невъзможно, но просто пропастта, която дели едните от другите е непреодолима и хората инстинктивно я усещат. И затова такива приятелства не издържат дълго. Сред Различните приятелството е по-скоро бойна дружба, особено в Патрула – там сте колеги, рамо до рамо в окопа. Но извън работата всеки пази личното си пространство много строго. Явно Денис усети, че нещо не е наред и поде разговор:

- Серьога, помниш ли като бяхме на по 15 и се напушихме с трева в една градинка? 

Аз повдигнах въпросително-невярващо вежди, а Глухарьов се заля в нова вълна смях, която удави в чашата с водка. 

- Как да не помня?! Още по-добре помня боя, който ни хвърли баща ти след като ни измъкна от детската педагогическа стая...
- Така е, и аз го помня – кимна Антошин и двамата се чукнаха. 
- Абе, момчета, не сте ли малко стари, че да сте пушили трева? – попитах аз, защото ми звучеше все едно ме баламосват на макс. 
- Ама ние сме на по 34, бе, Наташенка! – отговори Денис и ме посочи с чашата. – Ти на колко мислеше, че сме? 
- За теб мога да допусна, но Сергей ми изглеждаше по-голям поне с пет години. 

Двамата отново прихнаха и се сръгаха един друг с лакти. 

- Видя ли Серьога, работата като следовател те е състарила – рече Денис и плесна един по гърба на приятеля си. - Ама ти от рано почна с районното.

Тук вече Глухарьов почти падна от стола от смях. На мен обаче нещо не ми беше смешно.

- Някой ще просвети ли и мен в шегата? – попитах аз, гледайки към Антошин. 
- Ами, в гимназията със Серьожа бяхме всяка седмица в детската педагогическа стая – обясни ми той през смях. – Така да се каже, влязохме в редиците на правораздавателните органи от рано. 
- От детската педагогическа стая до следователския кабинет? – попитах аз и погледнах Глухарьов. Той кимна. 
- Ами, по едно време поумнях и взе да ми харесва тяхната работа. 
- А аз не – отговори Денис и Глухарьов отново прихна, да нямаше дрога в тоя салам? – Аз станах катаджия, защото чичо ми е генерал от КАТ, а аз не проявявах склонност към каквото и да е друго. Виж, Серьогата е учен човек, вишист.
- Знам – кимнах. – Наистина ли си бил катаджия? – той кимна и аз театрално продължих: - Тая работа при вас ми влияе лошо – наливам се с водка в кухнята на следовател и замезвам със салам в компанията на бивш катаджия...

Тук прихнахме дружно. Интересно, какво беше накарало Антошин да смени професията. На катаджиите плащаха повече, отколкото на оперативните. Е, не на хартия, но те си заработваха достатъчно. Неслучайно съществува израза за „палката-хранилка“. 

- Защо стана оперативен, тогава? – попитах аз и изведнъж и двамата станаха сериозни. Сякаш някой отвинти едно кранче и източи цялата веселост от лицата им. Лошо...
- Така се наложи – отговори уклончиво Денис и ясно ми даде да разбера, че не му се обсъжда тая тема. 

Глухарьов стана и изчезна някъде. Вероятно в тоалетната, след тия четири бири... Впрочем, към тоя момент всички бяхме вече порядъчно почерпени и аз прецених, че е време да го давам по-леко, тихичко да си допия водката и да оставя двамата приятели да водят възвишени философски дискусии до сутринта. Бях разбрала каквото трябваше, значи беше време да си ходя. От друга страна, Различна или не, здравият разум ми диктуваше, че застояването в компанията на двама все по-пияни мъже, пък били те и хора и мои колеги, не е никак добра идея. И ставаше все по-малко добра след всяка следваща чашка. 

Когато домакинът се върна, станах и казах:

- Беше ми много приятно да пия с вас, момчета, но усещам, че е време да ви оставя да се наливате на спокойствие.

Те ми отговориха с леко нестроен хор от „къде тръгна сега?“, „не можеш да ни оставиш на най-хубавата част“ и „виж колко още пиене има“. Аз обаче поклатих глава.

- Не сте ли чували, че ключът на дългото приятелство е никога да не се напиваш до безпаметност пред приятелите си?

Те прихнаха. Силно и по пиянски.

- Ако това е вярно, то ние със Серьогата трябваше отдавна да сме се изпокарали – леко завалено ми обясни Антошин.
- Въпреки това, време ми е да тръгвам – казах аз и отидох към закачалката. Те станаха да ме изпращат.
- Да те хвърля до някъде? – попита Глухарьов.
- В никакъв случай! – възразих бързо аз и го погледнах строго. – Обещайте ми, че няма да шофирате!
- Обещаваме! – вдигнаха театрално ръце те и ме прегърнаха на изпроводяк. – Деня ще спи у нас, така или иначе – добави Глухарьов.

Не им вярвах много, затова на бърза ръка омагьосах всички коли на паркинга да не могат да запалят, ако зад волана седне пиян шофьор. Така е по-добре. И да им хрумне да ходят за още пиене, ще го направят пешачка.