Събудих се от скърцането на вратата. Отворих очи и видях Глухарьов, който делово сваляше палтото си. За секунди бях забравила какво се случва и къде съм. После си спомних как се бях държала като лигава глупачка и моментално се надигнах. Оперативният беше придърпал един стол и седеше до главата ми. 

- Не се напрягай! Стой тук. Всичко е наред! – тихо ми каза той и кимна на Глухарьов за поздрав.

Моят партньор, странно защо, май не беше в настроение да смени физиономията на оперативния, защото му кимна в отговор. Все едно си предават караула. Нищо не разбирах. Глухарьов придърпа един стол, настани се срещу дивана и подпря брадичката си с палец и показалец. 

- Какво имаме тук? – попита той, а очите му се смееха. – Някой е имал паник атака, май? 
- Не е смешно – мрачно отговорих аз и се опитах да стана отново. 

Ставането не ми се получи изобщо, за мое учудване. Кога пък толкова бях отпаднала?! 

- На всеки се случва първия път – додаде оперативният. 

Глухарьов кимна за потвърждение. 

- Само че вие едва ли се гушите в колегите си, нали? – още по-мрачно казах аз и се нацупих. 
- Ние обикновено се напиваме до безсъзнание, за да забравим. Но и на мъжете се случва – обясни оперативният. – Нормално е. Просто вие, жените, сте по-нежни и крехки и при вас проявлението е друго. 
- Просто ти си имала нужда от това да усетиш, че си в безопасност – дълбокомислено заключи Глухарьов, стана и ме потупа съвсем леко по превързаната ръка. – Не е лесно да се излагаш на опасност. Когато разбереш какво ще трябва да правиш всеки ден, е нормално да откачиш малко. Едно е да се вееш с парадната униформа, а съвсем друго е около теб да летят куршуми и да се лее кръв, при това твоята.

- Ти си знаел, че така ще стане? – попитах аз обвинително. 

Глухарьов кимна. 

- Да, и предположих, че след като той е причината – тук моят колега посочи оперативния, Олег, -  по-добре той да те успокоява. 
- Гадняр! – просъсках аз и се надигнах в опит да го ударя със здравата си ръка. 

За съжаление не ми стигна мерника, защото Глухарьов ловко избегна удара, а на мен ми се зави свят. Поне успях да се надигна в седнало положение.

- Защо не ми казахте? – промърморих аз. 

Чувствах се като измамена глупачка. Или най-вече като глупачка. Пълна и завършена глупачка. Кой ме накара да рева? 

- Това не е нещо, което може да се обясни, Наташенка – нежно каза Сергей и ме погали по косата. – То просто трябва да се преживее. Всички, рано или късно, минават през това.
- Ама аз... – заекнах и се зачудих какво точно искам да кажа – не исках така да става... – продължих леко несвързано. – Вие всички ли знаехте? И Стас ли? 

Глухарьов кимна. 

- Всички знаехме, че ще избие нанякъде, да. Просто не знаехме как точно ще го понесеш. Няма за какво да се извиняваш. Всичко е наред.
- Аз не бива така да... Не беше редно така... – заекнах аз и погледнах Глухарьов умолително. 

Беше ми неудобно пред оперативния. Много неудобно.

- Стой си там и не мърдай – махна с ръка моят партньор и отиде на бюрото си. – Докато се успокоиш напълно. 
- Напълно съм спокойна – отговорих аз и се опитах да се надигна отново.
- Напротив – отговори ми Глухарьов и ме погледна съжалително. – В погледа ти още има следи на ужас и лудост. Стой си там на дивана и кротувай. Остави ме да работя!

С тези думи той демонстративно отвори една папка и се направи, че чете. Оперативният проговори (постоянно ми се налагаше да си припомня, че човекът си има име), този път много тихо, така че само аз да го чуя:

- Няма за какво да ми се извиняваш, Наташа. – трепнах при тази фраза. 
Нямаше ли? Да, бе! Мен направо си ме беше срам.
- Въпреки това, аз... – опитах се да обясня като каква идиотка се чувствам. 
- Шшшшт, всичко е наред – прекъсна ме Олег. - Ако искаш поспи още. Аз съм тук. 
- Защо съм така? – игнорирах  думите му аз и се опитах да се концентрирам върху нещо друго. – Нали уж раната е лека?

Междувременно Глухарьов се правеше на разсеян и шумолеше с някакви документи. Колко удобно. Обзалагах се, че се подсмихва, но не можех да го докажа от мястото си на дивана.

- Защото ти е за пръв път. Защото си жена. Защото не си попадала в подобна ситуация – обясни ми тихо Олег. – Виж, аз ще остана при вас, докато Карпов не реши да ме реабилитира. Не се притеснявай от мен. По-скоро би трябвало аз да се притеснявам от теб. Аз съм виновен за това. Ти не си.
- Ти къде си се научил да говориш така? – попитах го учудено.

Речникът на Олег беше като излязъл от някой роман на Толстой направо. Любопитно защо. Сега той се засмя и ме попита:

- Според теб всички оперативни са тъпаци, нали? – беше мой ред да се засмея. 
- Грешен отговор – всички мъже са тъпаци.

Преди да успея да реагирам, той се наведе и ме целуна по челото. 

- Каква си ми феминистка! – той направи пауза и продължи. – Имам вид на доста по-тъпо копеле, отколкото съм всъщност. Не се раждаме оперативни. 
- Трудно ми е да го повярвам – изкикотих се аз. 
- Хайде, заспивай вече! – подкани ме Олег и аз наистина се унесох. 

Когато се събудих отново, все още лежах на диванчето. Бяха ме завили с всичките палта – моето и това на Глухарьов, и якето на оперативния. Надигнах се на лакът и се огледах. Глухарьов беше с гръб към мен и пушеше. На отворен прозорец – значи не е искал да ме буди. Браво на него. 

- Къде отиде оперативният? – попитах аз и отметнах импровизираната завивка. 
- Имам си име. Казвам се Олег – долетя гласът му откъм вратата. Той тъкмо влизаше. – Олег Мелников. По-добре ли си?

Звучеше загрижен. Съдейки по поведението му през последните няколко часа, май беше загрижен наистина. Кимнах. Реших, че за момента е по-добре да седя. Олег си наля чай от каната. 

- Вземи – подаде ми чашата той и се настани на облегалката на диванчето. – Сигурно си жадна. 
- Благодаря – наистина бях жадна. – Какво се случи, докато бях в безсъзнание?
- Нищо особено – отговори бързо Глухарьов. – Една жалба за подозрителен съсед – пускал странна музика посред нощ. И не беше в безсъзнание, а спеше. 
- Както и да е – отговорих между глътките. Почти не усещах вкуса на чая. – Извинявайте за по-рано. Не знам какво ми стана. 

Олег и Сергей избухнаха в смях. Гръмък и силен мъжки смях, придружен с викове. От типа, който се чува през стените и кънти в коридора. Глухарьов се захлупи на бюрото си, а после започна да се смее до почервеняване и да се удря по бердата. Олег също се хвана за корема. 

- Какво е толкова смешно? – нацупих се аз. 

Глухарьов положи усилия да спре да се смее.

- Не се смеем на теб – отговори той преди да започне да хихика отново. – Просто.... – и отново се задави в смях. 
- Отвратителни сте! – изръмжах аз и тръгнах да ставам. 

Олег сложи ръка на здравото ми рамо и ме бутна обратно на дивана.

- Наистина не се смеем на теб – сериозно отговори той. За разлика от Глухарьов, той се беше овладял сравнително бързо. – Просто ситуацията е нелепа.
- Именно – натъртих на думата аз. – Затова и се извинявам. 
- Виж, да забравим за това. Не се е случвало и толкова – махна с ръка Олег и ми се усмихна. 

Имаше нещо много топло в тая усмивка, или просто все още мозъкът ми беше размътен. Все едно, бях му благодарна. Случката отпреди няколко часа определено не се нареждаше в списъка с нещата, които искам да си спомням.

- Съгласна съм – кимнах аз. – Това определено не е момент, за който искам да си спомням. 

Олег се намръщи, но си затрая. Междувременно, моят партньор не спираше да се кикоти, с което си спечели изпепеляващ поглед от мен. 

- Добре, добре, преставам! – вдигна ръце Глухарьов. – Наистина не се смеехме на теб! Извинявай! 

Той стана и седна на диванчето, от другата ми страна. Прегърна ме през раменете и каза:

- Е, партньорке, вече си официално една от нас! 
- Трябва ли да се радвам? 
- Колкото по-рано минеш през това, толкова по-добре! – отговори ми Глухарьов и ми разроши косата. 
- Стига деее! – дръпнах се аз. – И без това съм като кошница в главата, не допринасяй за лошия ми вид! – той ме пусна и двамата с Олег отново почнаха да се смеят. – Ама защо се смеете?! – възкликнах аз, макар че вече и на мен ми беше смешно. 
- Нищо, нищо – махна с ръка Глухарьов. – Забрави! 

Изведнъж, както си се смееше, Глухарьов стана и започна да ме дърпа и мен да го последвам. 

- Време е да те поразходим из отдела! – весело обяви той. – Ставай! Ставай! Хайде... – и той буквално ме изтегли да стана. 

Олюлях се леко, но Олег ме подкрепи от другата страна. Не възразих, не бях сигурна дали съм способна да стоя самостоятелно на двата си крака. Май можех, защото краката ми не се подгъваха. Да им се ненадяваш.

- Така е – допълни Олег като видя ошашавения ми поглед. – Вероятно ще организират нещо като се появиш. 
- Какво нещо? –учудих се аз. 
- Всички вън! – изкомандва Глухарьов. – Ходом, марш! 

Двамата мъже ме помъкнаха навън от кабинета. Оказа се, че Олег е прав. Колегите НАИСТИНА бяха подготвили нещо – по-скоро няколко неща. Когато излязохме в коридора, се натъкнахме на Агапов. Онзи злощастен Агапов, когото Глухарьов мислеше да бие при първата ни среща. Иначе той беше дребен и кльощав рижав младеж, може би пет години по-голям от мен. Доколкото знаех, отдела го имаше за нещо като домашен любимец – хем обичан, хем майтапен нон-стоп. Като го мерна, Глухарьов му подвикна:

- Андрюха, викай всички! Имаме бойно кръщение! – Агапов отговори с подсвирване и изчезна нанякъде.
- Какво става? – попитах аз. 

Сергей също ме хвана през кръста, защото още не се усещах достатъчно добре, че да вървя сама. Така че сега и двамата ми колеги ме бутаха напред, нанякъде.

- Ще видиш, - подсмихна се той. – Айде, да вървим! 

Поведоха ме към кабинета на дежурните оперативни. Олег отвори вратата и от вътре го посрещнаха с шумна глъчка. Когато Глухарьов ме въведе, глъчката премина в крясъци. Целият личен състав – включително и хора, които не бяха на смяна като Стас и Антошин, се бяха натъпкали в малката стаичка. Направо не можеше да се диша, та бяха разтворили прозорците. Бюрата бяха събрани в една огромна маса, отрупана с пиене и мезета. Всички ме посрещнаха с одобрителни възгласи веднага щом Глухарьов ме избута пред себе си. 

- Какво е това? – попитах аз тълпата пред себе си. 

Глухарьов ме прегърна през врата и отговори от името на всички:

- Това, мила моя, е твоето бойно кръщение. Празнуваме!

Примигнах.

- Пуснали са ти кръв, момиче – Стас Карпов разбута насъбралото се множество и ме прегърна бащински като внимаваше да не ми закачи ранената ръка. Глухарьов отстъпи крачка назад, за да му направи място. – Вече си една от нас! – обяви шефът на оперативните със сериозен тон.

Последваха още по-бурни крясъци. Човек би помислил, че се е събрало племе канибали. Лошото е, че аз се усещах като вечерята им. Не разбирах какво толкова има за празнуване – моята откровена глупост? Или може би фактът, че успях да получа огнестрелна рана по време на първия месец от работата си тук? Ако това беше в Патрула, щях да получа много дълго мъмрене от Хесер и вероятно някакво наказание за глупостта си. Различните не толерират грешките. Впрочем, и Завулон не би ме оставил без наказание.

- Да пием! – провикна се някой от тълпата и крясъците се усилиха. 

Глухарьов вдигна ръка и постепенно шумът намаля.

- Не още! Не сме приключили. Време е за най-важната част от празненството. 

Нямах време да попитам какво трябва още да става, защото в кабинета нахълта Зимина. Бясна, ако се съди по святкащите й очи. След нея вървеше Агапов с доста объркана физиономия. Тя не ме удостои с поглед, а направо почна да вика. Дотук с купона...

- Какъв е тоя бардак? – надвика глъчката тя.