Един сравнително добре облечен млад мъж събира фасовете, белеещи в полумрака пред вратата на счетоводния офис, покрай който минавам всяка сутрин и вечер.

Виждал съм и служителките. Няколко са.

Не помня лицата им, но винаги съм си мислил, виждайки ги да пушат на теракотените стъпала:

„Не им ли се набиват в очите белите фасове по тротоара, бе джанъм?“

Колко му е да се постави едно сандъче с пясък...

Вероятно всичко би било засипано с угарки, ако една възрастна женица от съседния вход  на блока не измита сутрин с проскубаната си метла този срам за дамското счетоводно съсловие.

Срам...

С пълна шепа фасове, човекът наведе глава и не можах да видя очите му. Захваната на тила в опашка дълга коса - последно впечатление в светлината от рекламата на близкия магазин.

Не искаше да го видя.

Аз, като че ли - също...

И ми се въртят в главата всякакви мисли.

И се чувствам виновен.

Трябва ли?!

Странник