Смъртта. Винаги е неочаквана и винаги сме изненадани. Особено ако не ни е била пред очите в последните седмици в погледа на угасващ от болест човек. Винаги е неочаквано да я прочетеш от вестника. Или от интернет. Ила да я чуеш по радиото. И си казваш: "О, аз този го познавах! Ама как е възможно!" И се сещаш колко жизнен човек бил той. Как до преклонна възраст е търчал по обществени дела и е поразявал с бистър ум и точни преценки. През погледа му са минали толкова много съдби! Срещал се е с извергите на човечеството; слизал е до най-влажните и тъмни кътчета на човешката душа, чак до онези лабиринти, където душата се разплита като някакво платно на хиляди нишки и всяка нишка влиза в отделен, тъмен и неизбродим коридор. Убийци и изнасилвачи са плакали пред него. Или са се опитвали да го завлекат в мръсните улици със задни дворове, отрупани със смет. Бити и изнасилени са разголвали пред него не обруганите си тела, а душите си. Как е удържала неговата собствена душа, започваш да се питаш. Можел ли е спокойно да спи след толкова много разчленени, полуразложени, размазани, изгорени трупове? Можел ли е за миг да забрави отвратителната воня, която остава след нас, човеците? Можел ли е изобщо да яде месо? 
     О, с неговата професия той е стигал и до разкоша и несметните богатства. Влизал е в партийните дворци. Научавала е най-невероятните тайни, зашити, не, залепени с Локтайд за властта и богатството. В края на краищата всички плащаме с душите си.
     И перверзно си задаваш въпроса как е възможно точно той, съдебният лекар, който познава различните лица на насилствената смърт да посегне да се обеси? И то на детска площадка? А оставил ли е предсмъртно писмо? А,,, ?