Нали щяхме да се грижим за чувствата на отсрещния? Ти ми обеща. Бях глупав, пленен от искряща усмивка човек. Чувствах. Имах сърце. В слепоочията ми бумтеше желанието да си моя и ничия друга. Егоистично ли ти звучи? Възприемай го така, както искаш. Аз бях готов да се боря за теб. Милеех за нашето общо утро. Изтръпвах, чувайки мелодията на финия ти глас. Присъствието ти ми влияеше. Целувките, изстреляни във всеки миг на нежност, смекчаваха непоклатимата същност на коравия тип. Вярвах в нас. Неуверените стъпки на любовта ни ме караха да си мисля, че бихме могли да оцелеем. Отглеждала ли си цветя? Ние бяхме роза без бодли, скършена от силната ръка на суровото време. Не ми е приятно, че свърши. Не искам да го приема. Лукс ли е да изпитвам чувства след всичко това? Късно вечер, когато Луната се изкачва много високо на небето и отблясъците ѝ ме галят, гледам в нищото и си те представям, усмихната, лъчезарна, грациозна, с походка на пантера, стъпваща в един аморален свят, в който проявата на чувства е равносилна на самоубийство. В сънищата ми си като жар-птица, която лети. Ти не просто танцуваш, а рисуваш чувство. Тялото ти превзема всяка точка от пространството, прегръща я, целува огнено. Въздухът те гледа онемял. Вселената се гордее, че попива стъпките ти, елегантни, бавни, неповторими, с онази лекота, която ни кара да изпитваме възхищение, пълнещо гърдите ни със сладост.
            И тъкмо когато избухваме, реалността ме буди.
            Защо възглавницата винаги е мокра?