Репортер по неволя

Как бях репортер (за малко)

Събужда ме - изгаряща мисъл. Решавам да стана репортер. За целта се въоръжавам с тефтерче и писалка, обличам готини дрешки (поне така изглеждат в представите ми

хората на тази професия) и пристигам в първата ми се мернала редакция на местно издание. Почуквам плахо на вратата на главния редактор и без да чакам отговор,  влизам. Не ми правят впечатление мръсните прозорци на помещението и праха, стелещ се навсякъде. Зад бюрото ме посреща мъж на средна възраст, с очила

с голям диоптър, лигите на когото потичат, след като вперва поглед в блузката ми с обилно деколте. Имам първата си задача и съм щастлива - но до там. Отивам на адреса - полусъборено читалище и в полутъмна обстановка вземам първото си интервю - от полутрезви-полудрогирани музиканти.

Седя до късно и оформям материал-мечта. Сутринта със завиден ентусиазъм го нося на редактора. Той го поглежда - сумтейки и подсмърчайки. Материалът е публикуван с големи букви на заглавната страница на изданието...

   След две години получавам хонорар и стискайки стотинките, вече с угаснала надежда и ентусиазъм - решавам да си купя цигари (въпреки че не пуша) и да си запазя кутията за спомен от времето, когато бях репортер - за малко.

  Но в главата ми напира друга интересна мисъл - как да стана велик писател...

И да взема все пак да я изпуша тази кутия...