3 мар. 2019 г., 19:23  

Резонанс 

  Проза » Рассказы
534 1 5
9 мин за четене

-  Можеше да сложиш по-малко грим - каза нервно - и без това всички са те зяпнали.
-  Нека зяпат - посегна лениво и взе менюто - цял живот все ме зяпат.
-  Дразни ме - той се озърна наежено - сякаш водя мечка. Да си гледат там в чиниите.

 

Беше едър, с грубовато навъсено лице и мъжете от съседните маси предпазливо избягваха погледа му.

 

-  Трябва да има нещо дряновско - тя заразглежда съсредоточено менюто - нещо дряновско за вечеря. Пиле по дряновски, например. Пиле по дряновски, край дряновския манастир. Звучи стилно. Какво ще кажеш?
-  Все ми е едно... нещо за ядене... впрочем, я погледни има ли сос "Поп Харитон " - подхвърли саркастично - или шишчета, а ла " Бачо Киро ". Няма да се учудя.
-  Пак започваш, - тя сложи ръка върху неговата - нали се разбрахме ...
-  Добре, добре... млъквам ...
                                                                                     
 ***

 

Сервитьорът я гледаше, като омагьосан. Записа поръчката и се отдалечи хвърляйки крадешком погледи назад. Имаше красива, искряща руса коса и сини очи, от които струеше възхищение.


-  Видя ли го, - забарабани  с пръсти по масата - видя ли го как само те гледа? Не остави дрешка по тебе! Мръсник! Ти не се ли дразниш? По дяволите, като дойде ще му смачкам фасона!
-  Прекаляваш! - в гласа и звъннаха метални нотки. Навсякъде скандали! Прекаляваш!

 

Погледна я. Усети метала.

 

-  Извинявай - промърмори виновно - извън мен е... Ти си толкова, хубава. Аз грозен ... ревнувам.
-  Глупости - усмихна се. Посегна и го помилва по лицето - Не си грозен. Ревнив си. И си свадлив. Като сврака. Омъжила съм се за ревнива, свадлива сврака.

 

***

 

В ресторанта нахлу група екскурзианти. Стана шумно. Оркестърът засвири и дансингът се изпълни с танцуващи двойки. Откъм бюфета се зададе сервитьорът. Движеше се гъвкаво между масите понесъл високо над главата си подноса. Кокетираше с ловкостта си. Сервира им бързо. Стараеше, се да не гледа към нея.

 

-  Отдавна ли работите тук? - запита мъжът.
-  Отдавна... почти две години...
-  И винаги ли е така пълно?
-  Не. Но днес е празник...  Добър апетит… - понечи да тръгне.
-  Момент ...
-  Да? - спря. Гледаше очаквателно.
-  Спорим със съпругата ми ... колко дни е била обсадата на манастира... Може би знаете?
-  Знам ... - каза сериозно - освен това следвам задочно история и ви познавам ... г-н доцент. Извинете ...

 

Отдалечи се. Русата му коса блесна за миг под полилея, и се изчезна като слънчев лъч в мъглата.
    
-  Получи ли си го - тя го гледаше насмешливо. - Какво целеше всъщност?
-  Нищо - измърмори - просто исках да разбера знае ли къде работи… И все пак е нахалник. Надничаше ти в деколтето.
-  Стига!!!
-  Добре де.

 

 ***

 

Оркестърът спря да свири. Въздухът из веднъж олекна изпълнен тук-там с тихия звън на чашите и рехава глъчка. Групата на дансинга, затихнала в първия миг, спонтанно започна да ръкопляска. Искаха да танцуват. Млади. Жадни за веселие.

 

-  Специален поздрав - обяви един от оркестрантите. Гласът му заехтя накъсан от електрическото ехо - Специален поздрав за най-красивата дама, гост на нашето заведение.

 

Засвириха. Мелодията беше жива и дансингът закипя.

 

-  Чалгаджии - каза мъжът неприязнено - Защо не те оставят на спокойствие? Вечно някакви досадници… 
-  Има много хубави жени тук. - тя вдигна чаша - Наздраве.
-  Хайде, хайде... само дето не ти се поклониха.

 

Тя се засмя.

 

-   Наистина си невъзможен! Невъзможен си! 

 

Замълчаха. Музиката пулсираше. Обгръщаше ги размесена с тютюнев дим и миризма на скара.    

 

-  Слушай - той ровичкаше замислено в чинията си - не мислиш ли, че не е редно...
-  Кое?
-  Ами това... - махна неопределено с ръка - тая кебапчийница. Тоя оркестър... тия там дето размятат кълки и нагъват кебапчета. На двеста метра от манастира и костницата.
-  О боже - тя захвърли вилицата - пак ли започваш. И какво трябва да правят? Според теб?
-  Нищо... да се поклонят и да си отидат... не му е тук мястото.
-  И къде му е мястото?
-  Не тук - каза упорито - не тук...
-  Ти превърташ - тя пипна загрижено челото му - съвсем си превъртял... превъртял ревнив историк.

 

Той  хвана внимателно ръката и. Свали я.

 

-  Добре - каза - ти защо не отидеш да играеш рокендрол край гроба на майка си. Или да печеш отгоре му кебапчета...
-  Глупости. Говориш глупости. Няма нищо общо.
-  Не са глупости... И е същото... Не си ли забелязала, че край всяка българска светиня дими скара... и нагъват нашите, и не им пука.
-  А ти не си ли забелязал, че си като латерна. И това не е кебапчийница, а мотел. И, ако не ми кажеш един виц, ставам и си заминавам.
-  Права си - той разтри лицето си с ръце - увличам се. Професионална деформация. Вица го имаш след пет минути...

 

***

 

Сервитьорът постави бутилката вино в края на масата.

 

-  От клиентите в ъгъла - каза - желаят ви приятна вечер.

 

Мъжът се озърна недоумяващо. Бяха двама, гледаха към тях. Усмихваха се.

 

-  Не ги познавам - отсече намръщено - върнете им виното! Не се нуждаем.
-  Платено е - каза сервитьорът - можете да не го пиете. Просто го оставете. 
-  Нека остане - обади се тя - не искам разправии.

 

Поколеба се за миг. Взе решение.

 

-  Добре. Нека остане. Имате ли кисело мляко?
-  Имаме - каза изненадано сервитьорът.
-  Занесете им две кофички. Кажете им, че ние също им желаем приятна вечер.
-  Ще им занеса - засмя се сервитьорът - само че, не може в кофички. В купички.
-  Добре, в купички.
-  Недей - каза тя неспокойно - не ги знаеш какви са. Сигурно нямат лоши намерения.
-  Знам им намеренията. Повече от ясни са. И млякото със захар - викна след сервитьора - с повече захар...

 

***

 

На дансинга заиграха хоро. Земята потрепери. Въздухът забълбука.

 

- Ииииих мамка му...- провикна се възторжено някой. Звънна счупена чаша.

 

Той погледна гнусливо нататък.

 

-  Друсат се нашите и хич не им пука.
-  Стоп! - прекъсна го с досада - Пак пускаш плочата.
-  Край. Няма вече - надигна се.
-  Къде?
-  До колата. Да взема тефтера с вицовете... и цигарите.
-  Внимавай.
-  Няма страшно. 

 

***

 

Навън беше тихо. Тишината, слята с ромола  на дряновската река боязливо заобикаляше шумотевицата долитаща от мотела. Беше тъмно. Осветлението на паркинга не работеше, и лунните, лъчи се спускаха безпрепятствено по планинското било, плъзваха се по върхарите на дърветата и посребряваха всичко наоколо.

 

Отиде до колата. Отключи я. Извади от жабката цигарите. Постоя няколко минути до костницата загледан в сребърния и силует. 

 

-  Ей, приятел - каза басово някой зад него.

 

Обърна се.  Бяха двама. Различаваше само силуетите им. Едър и дребен.

 

-  Пешо, недей - каза дребният. Гласът му трепереше леко. - Недей! Няма смисъл. Остави го.
-  Ти мълчи - изръмжа едрият. - Слушай бе приятел - той се приближи. В гласа му клокочеше ярост. - ти познаваш ли ни? Не ни познаваш. Тогава защо обиждаш така?
-  Пешо, стига. Остави го? Майната му - дръпна го другият.
-  Мълчи - рязко се освободи  -  кисело мляко... Ние тая бутилка я пратихме от уважение бе. Шапка му сваляме на момичето за красотата. Бутилка пратихме. Не цветя... Пък ти кисело мляко! Не го заслужаваш това момиче бе. Нямаш възпитанието.
-  Вашето мнение не ме интересува - каза студено мъжът - запазете го за себе си.
-  Ще те заинтересува, сега ще те заинтересува - пристъпи заплашително едрият. 
-  Пешо стига, не му е мястото тук? Хайде тръгвай, тръгвай - задърпа го дребният.
-  Ще тръгна аз, ще тръгна, ама на тоя ще му... - яростта в гласа му набъбна, кипна, превря и той замахна.

 

Сборичкаха се. Засумтяха. Блъснаха се в металната врата на костницата и тя жаловито проскърца.


-  Стига, стига, спрете - засуети се дребният около тях - стига ... Пешо ...спрете ... не се излагайте бе - изкрещя - ТОЧНО ТУКА ЛИ НАМЕРИХТЕ БЕ. ТОЧНО ТУКА!!!

 

Тишината се раздвижи. Поде гласа му. Завъртя го над манастира. Запрати го в склона. Тукаааааа… заехтя някъде далеко в клисурата.

 

Двамата спряха да се боричкат. Застинаха.

 

- Свято място - изсумтя смутено едрият - свято място. Иначе бих те научил на уважение. Обърна се и тръгна към мотела. Дребният заситни край него. Силуетите им избледняха и се сляха с нощта.

 

***

 

-  Забави се -  тя го гледаше разтревожено.  Видях, че ония двамата излязоха. Щях вече да бия тревога.
-  Няма нищо... бравата на колата заяде... все заяжда тая брава.

 

Той седна. Огледа се. Двамата бяха на масата си в ъгъла. Бяха обърнали враждебно гръб. 

 

Посегна и взе бутилката с виното. Разгледа етикета. Подхвърли я в ръка.

 

-  Знаеш ли - каза - това вино никак не е лошо. Хайде да пием по чаша.


ПИ

© Пламен Иванов - ПИ Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря Кети.
  • Възторжено ръкопляскам!
  • Благодаря Мариана. Ценя мнението ти. Винаги си точна в оценките си. Силвия, по принцип публикувам по-рядко. Много работа ме е затиснала и не остава време. Пък и сега съм се наместил в един малко по-уютен форум. По-малък е, но там атмосферата е по-приятелска и непосредствена. Безжичен - вярно е за граматиката. Аз се старая, но колкото и пъти да препрочитам работите си - толкова пъти си намирам грешки. Авторът добива кокоша слепота изглежда и не ги забелязва. То затова си има коректори в издателствата. Издадох книга, която изследвах с лупа за грешки. Чете я и съпругата ми, която е много грамотна. Плюс няколко приятеля. Въпреки това коректорът в печатницата намери над 150 грешки, които не бяхме забелязали.
  • Браво. Майсторски написано. И много важно - с добра граматика - е, последното е характерно за теб, но го отбелязвам защото напоследък чета все по-неграмотно написани текстове от всички жанрове. И затова се радвам на разкази като твоя. За щастие ги има тук.
  • Появявай се по-често, прочетох на един дъх. Разказа ти е страхотен. Поздрави, Пи.
Предложения
: ??:??