Роди ме мамо с късмет и ме хвърли на смет.

                                                        Нар. мъдрост

     Божана с умиление гледаше малкото си момченце и нежно галеше с върха на пръстите си личицето му, докато го кърмеше. Това беше третото ѝ дете. Първият ѝ син се спомина от някаква странна болест, малко преди да навърши три годинки. Както си растеше добре, изведнъж залиня и след седмица Господ го прибра при себе си. Когато го загуби, тя вече беше бременна с второто си дете. Впоследствие роди хубаво и здраво момиченце, но то също се помина няколко месеца след раждането. 
     Младата жена се страхуваше, че ще загуби и това нежно създание, което сега държеше в обятията си. Сърцето ѝ се свиваше само при мисълта, че може да ѝ се наложи и него да сложи в черната земя.
     "Какво ли му е подготвила съдбата?"- мислеше си тя, докато нежно докосваше устничките, които жадно смучеха гърдата ѝ. 
     Дали щеше да порасне голям и силен мъж или щеше да си отиде набързо, като другите ѝ рожби? Дали тази нейна красива звездичка щеше да изгрее като голямо слънце или щеше само да проблесне за миг, а след това също да се разбие в земята? 
     Постоянно се молеше на Божията майка да се смили над детето ѝ. Безспирно се питаше какво да направи и как да го предпази? Нямаше нещо, на което да не е готова, само и само да спаси детето си.     
     Веднага след раждането осветиха стомна вода в църквата и всяка вечер сипваха по малко в коритото преди да го изкъпят. Вързаха червено конче на ръчичката му против уроки. Махнаха огледалото от стаята, че да не го вижда дяволът. Сложиха скилидка чесън до главата му, за да гони злите духове и златна паричка под възглавницата, за да не влезе лошото в съня му.
      Но дали това бе достатъчно? Едва ли! Сигурно имаше още нещо, което може да направи, за да омилостиви силите, които крадяха щастието ѝ? 
      Преди да роди, една врачка ѝ беше казала, че лош човек ѝ е завидял и ѝ е направил магия, за да ѝ умират децата. 
   - За да ти оживее дятето, трябва да го хвърлиш на боклука!!! 
   - Как така на боклука бе, бабо Витке? - каза учудено Божана. - Нали може да го вземе някой чужд човек и да не го видя повече! Искам при мене да си е детето и да е живо и здраво!
   - Няма страшно бе, момиче! Ще му вържеш една иконка на Света Богородица - тя ще го пази! - каза уверено старата жена.
   - Трябва да го оставите на чуждо място! Най-добре някъде, където хората хвърлят боклук. После да гледате кой ще го вземе и да го проследите накъде ще тръгне и де му е къщата. Дятето трябва да преспи една нощ на чуждо място! После на другия ден да отидете и да си го поискате. Ама, не тъй да ви го дадат, ами трябва да си го купите от хората!
     И така...! Ако го хвърлиш на боклук, ако е живяло в чужда къща, ако си го продала и си го купила, само тогава ще ти живее дятето...да знаеш! Иначе не отговарям! - каза старата жена, сякаш това беше единственото решение. 
     Мъжът ѝ беше твърдо против тези "бабини деветини", както той ги наричаше и ѝ забраняваше да ходи по врачки и гадателки. Вълчо минаваше за образован човек. Имаше завършен осми клас, а след това специална полицейска школа и вече от няколко години работеше като стражарин. 
     Тази вечер тъкмо бяха изкъпали детето и го сложили да спи. В стаята беше топло и докато вечеряха се чуваше само тракането на лъжиците, сърбайки от постната картофена супа. 
   - Всичко наред ли е? Майка ми помага ли ти? - попита я той, знаейки, че не е нормално жена му да е толкова мълчалива. 
   - Помага ми, разбира се! 
     Младата жена беше родила преди десетина дни, още си беше лехуса и затова майка му често идваше да ѝ помага с къщната работа и грижите за детето. 
   - Как е малкият, суче ли? 
   - Ааа, да, да! Като хала е! 
     Божана не смееше да го погледне и само въртеше очи, сякаш беше гузна за нещо.                        
   - Хайде, казвай какво има? Познавам те! 
   - Нищо няма, мисля си! 
   - Ще ми кажеш ли за какво? 
     Божана въздъхна, знаейки, че този разговор няма да бъде лек.
   - Амиии….. лятото ходих при една гледачка, която ми каза, че... 
   - Знаеш, че съм ти забранил да ходиш по тия врачки! Забрави ли?! - избухна Вълчо и хвърли лъжицата на масата. 
   - Тихо! Ще събудиш детето! 
   - И да го събудя, какво... ? Пак ще заспи! Амааа… ти никога няма да се събудиш от тия простотии!
   - Не са простотии! Познава жената! Много работи ми каза! 
   - И какво точно ти позна?! Че имаш магия и трябва да ѝ платиш, за да я махне? Това ли ти позна? - каза Вълчо и впери в нея безжалостния си поглед. 
   - Дааа, ама не само това! - отговори му тя смутено след кратка пауза. 
   - Ето, видя ли?! Познала била! Глупости! Винаги се стига до едно - пари! Ей, Божано,... колко пъти да ти го повтарям?! Ще ти кажат каквото искаш да чуеш! Колко пари ѝ даде? Затова ли се блъскам? Да ги даваш по тия дърти шафрантии! 
     Жена му само мълчеше виновно и въртеше очи без да смее да го погледне. 
   - И за какво точно ти позна? 
   - Позна ми, че ми е умряло детето и каза, че... 
   - Ами естествено, че ще ти познае! Била си с големия корем. За какво ще ходи една бременна жена при врачка. Логично е да се предположи, че се страхуваш за детето. И защо се страхуваш? Защото преди това се е случило нещо лошо. И какво е то...?  Не те ли попита дали това ще ти е първото дете? 
   - Не, не ме е питала! - каза Божана, но си спомни, че всъщност точно това беше първият ѝ въпрос. 
   - Такива хора те четат като книга бе, Божано! Още от първия поглед те преценяват какъв човек си и ти задават няколко, уж случайни въпроса, за да те усетят къде ти е болката и после започват да ръсят предсказания. Гледат те как реагираш и въртят нещата, докато разберат какво искаш да чуеш и как да изкарат пари от тебе.
     Младата жена хапеше устни, загледана в една точка, готова да заплаче. Мъжът ѝ не искаше да разбере, че тя просто търси начин да защити детето си. Не можеше отново просто така да стои и да чака да се случи най-лошото, а после да си скубе косите, знаейки че не е направила всичко на което е способна.
   - Хайде сега...! Ще ми ревеш ли? - попита я Вълчо и въздъхна отегчено, гледайки как красивото лице на младата му жена се изкриви във физиономия, която беше готова да зациври. 
   - Бързо можеш да го сковеш, нали?! - каза тя накрая с треперещ глас. 
   - Какво да скова?  
   - Днес гледах ония дъски под навеса... още са там!
   - Какви дъски? За какво ми говориш? 
   - Гадният ти трион, теслата и гвоздеите... и те са още там! - каза тя и очите ѝ започнаха да се пълнят със сълзи. 
     Вълчо остави лъжицата и комата хляб, който гризеше и се вгледа в очите й. Знаеше, че жените, които наскоро са родили са много чувствителни. Понякога сменят настроенията си и плачат без причина, но в този момент наистина нямаше представа за какво му говори. 
   - Какво се опитваш да ми кажеш, по дяволите! - каза той с недоумение, сбърчил вежди. 
   - Ти знаеш много добре!
   - Какво знам?
   - Сърбят те ръцете да го сковеш, нали? Голям майстор стана!
   - Какво да скова бе, Божано?
   - Ковчега за детето... веднага можеш да го сковеш! Нали? - извика тя и избухна в сълзи. 
     Той продължаваше да я гледа учудено, но бавно започна да разбира за какво му говори. Под навеса имаше едни дъски, които той купи когато почина първото им дете. От тях скова ковчежето, в което го погребаха. После това се повтори още веднъж с второто. Досега не се беше замислял за това, че тези дъски могат да предизвикат такива неприятни емоции в жена му. Сигурно всеки път когато ги види се е сещала за тригодишния Александър и за малката Рада. 
     Без да каже нито дума, той бавно стана, отиде при нея и се опита да я прегърне, но Божана сърдито го отблъсна с ръка. 
   - Остави ме! - каза тя и започна още по-силно да плаче. 
     Разбуден от плача на майка си, малкият също се разрева. Вълчо не знаеше какво да направи и за кого първо да се погрижи. Накрая взе сина си и започна да го успокоява. Изведнъж Божана скочи, грабна детето от ръцете му и започна да му крещи неистово. 
   - Няма да ти го дам! Чуваш ли? Няма да ти го дам! Този път няма да ти го дам, пак да го заковеш в оня сандък! Ясно ли ти е? Няма да ти го дам!
   - Добре, добре! - каза той, опитвайки се да я успокои. 
   - Няма да го дам! Няма, няма, няма... ! - не спираше да повтаря тя. 
     Вълчо с усилие я придърпа към себе си и я прегърна, докато тя отчаяно стискаше детето си. Естествено че на него също много му липсваха децата и често си мислеше за тях. 
     Момиченцето почина съвсем малко и с нея не успя да изгради силна връзка, но Сашко постоянно живееше в мислите му. Беше му направил малка седалчица на рамката на колелото си и често се разхождаха заедно. Понякога нахлупваше  полицейската шапка на главата му и заради това хората започнаха да му викат - "малкият стражарин." Беше му издялал дървен пистолет и често като минаваха край някой Сашко викаше:
   - Голе лъцете! Голе лъцете! Имам пущулет! 
   - После хората се научиха и като го видеха с пистолета, сами вдигаха  ръцете си. Предаваме се! Не стреляй! - отговаряха му те, привидно уплашени, а той заговорнически поглеждаше баща си, доволно усмихнат. 
     Точно тази негова усмивчица, незнайно защо изведнъж изплува в съзнанието му и нищо повече не можеше да спре сълзите му. Измъчван от спомена, той сложи глава на рамото на жена си и също заплака. Сякаш успокоен от тяхната близост, синът им млъкна и заспа, докато те продължаваха да ронят сълзи, ужасени от мисълта, че могат да загубят и това дете. 

      На другия ден Божана се събуди от шума в двора. Погледна през малкото прозорче и видя как Вълчо като обезумял блъска по дъските, за които бяха говорили предната вечер. Младият мъж не се опитваше да насече дърва за огъня, а свирепо блъскаше по тях напреки, знаейки, че те така не могат да бъдат нацепени. Това не беше нищо друго освен отмъщение. Лицето му се беше свило и студа криеше сълзите му, но устните му не спираха да шептят нещо грозно. 
     След малко той влезе запотен и задъхан  в стаята и каза:
   - Нищо няма да сковавам повече! Обещавам ти! Кажи ми какво искаш да направим? 

     На другия ден, Божана накърми детето си и му облече  най-хубавите дрешки, които имаше. Вързаха на вратлето му иконката на Света Богоридица. Сложиха малко вълна в една кошница и я постлаха с едно парче черга, колкото за една изтривалка. Детето се сви като котенце в тясната кошница, сякаш това е най-хубавото място на света. 
   - Бог да те пази, сине! - каза накрая майка му.  Сетне го завиха с една памучна, а най-отгоре с една вълнена пелена. 
     На около 20 метра от портала на близката текстилна фабрика имаше малък навес с казани, в които хората изхвърляха отпадаците си. Вълчо застана с кошницата в ръка до миризливите кофи и започна да се оглежда. Подплаши едно улично куче, което се шляеше наоколо и остави детето на видно място пред казаните, за да се вижда добре и се отдалечи.
     Бяха се разбрали той да гледа от портала на фабриката, а Божана и брат ѝ Христо да чакат от другата страна на улицата, за да пазят, ако някой вземе малкия и тръгне в другата посока. 
     Времето си беше доста студено! Колкото и добре да беше облечено детето, все пак си беше зима и не биваше да го оставят дълго навън. Предната нощ беше валяло сняг и все още продължаваше да прехвърча леко. По снега личаха стъпките на хората.
     Не се наложи дълго да чакат. Скоро се появи едно десетинагодишно момиченце, което с мъка носеше дървено ведро с отпадъци. То първо подмина кошницата, но след това се обърна и я загледа подозрително. Замисли се за миг, а след това се върна и клекна до нея, за да види какво има вътре. Повдигна леко пелената и като видя личицето на спящото дете - изпищя от ужас и отскочи назад. В този момент по улицата случайно минаваше един млад мъж, който като чу момичето че вика, се спря и  попита:
   - Какво стана? Паткани ли има по боклуците? 
   - Не! - отвърна момичето уплашено, сложило ръка на устата си. - В кошницата има бебе! - каза тя, сочейки  с пръст. 
     Човекът първо направи учудена физиономия, но после се отби от пътя си и отиде да види за какво му говори. Откри пелената и видя, че там наистина има малко дете, което може би разбудено от вика на момичето, го погледна със слепите си очички. Мъжът посегна с опакото на ръката си и пипна бузките му. 
   - Топличко е! - каза той. - Сигурно скоро са го оставили. 
   - Какво ще  правим? - попита момичето с тревожен поглед. 
     Мъжът се изправи и сложи ръце на кръста си. Той също нямаше отговор на този въпрос. Започна да се оглежда и реши, че е най-добре първо да го закарат някъде за да се стопли. 
   - Какво носиш в тази кошница? - попита го Тодор Чолака - дежурният на портала. 
   - Тука, на сайванта с боклуците, някой е оставил кошница с малко дете в нея.
   - Тъй ли...? Виж ти! И защо го носиш тука? 
   - Е, къде да го занеса бе, човек?! Тук,  да се сгрее малко. Кой знае от кога стои навънка! 
   - Ааа, добре, добре! Вкарай го да се стопли! 
     Мъжът влезе в караулното и остави кошницата до печката, а после тръгна да излиза. 
   - Чакай, бе! Къде тръгна? - попита го дежурният. - Аз какво да го правя това дете? 
   - Ами, де да знам? Тука работят много жени. Да го вземе някоя, че да се погрижи за него. Ние какво разбираме от малки деца?
   - Хайде, със здраве! Дано всичко да е наред! 
     Чолака стоеше със зяпнала уста и гледаше как онзи излезе и хлопна вратата зад себе си, оставяйки му кошницата с незнайно откъде появилото се дете.
      Какво да го прави?! Имаше си друга работа. През портала постоянно минаваха хора. Кусур му беше на цялата служба и с това малкото дете да се занимава! Помисли още малко и вдигна телефона. 
   - Добър ден, госпожо! Чолака се обажда от портала. Господин Николов вкъщи ли си е? 
   - Добър ден, Тодор! Мъжът ми няма го. Някъде във фабрика е. Да му кажа ли нещо? - отвърна белгийката на развален български. 
   - Ами то, госпожо, то май... по-добре с Вас да говоря... то и без туй... 
   - Нещо лошо ли се случило? - прекъсна го тя.  
   - Амиии, докараха ми тука едно малко дете. Някой го зарязал наблизо в една кошница. Не знам дали изобщо трябваше да го взимам. Ииии… сега не знам какво да го правя. 
   - Колко е голямо дете? 
   - Амии... съвсем малко трябва да е! На новородено прилича. 
   - Добре, правилно си постъпил! Веднага изпрати дете в лечебница. Ааааа, ти няма как изпратиш дете...? Обади се някой вземе дете! 
   - Добре, госпожо! Както наредите! 
         
     Тримата заговорници стояха наблизо и внимателно гледаха какво ще се случи. 
   - Всичко е наред! - каза Вълчо с усмивка. - Взеха го в лечебницата. Там ще се грижат добре за него. 
     Божана не смееше нищо да каже и вместо това започна тихо да плаче. 
   - Що ревеш сега? - попита я брат ѝ. - Нали това искаше?
   - Ами, де да знам, реве ми се! Взеха ми детето! Сега какво ще правя без него?
   - Офф, женски работи! - възкликна Вълчо и въздъхна. - Утре ще си го вземем!
   - Трябва да го купим! Така каза жената!
   - И колко ще струва? 
   - Не знам, колкото кажат хората!
   - Добре, добре, ще го купим! Щом трябва! - каза Вълчо и добави с усмивка. - Дано да не е много скъпо, щото иначе...не знам какво ще правим! 
     Брат ѝ усети, че се шегува и също се включи. 
   - Е, ако е много скъпо, можем да вземем някое циганче от махалата. Същата работа! - каза Христо и двамата мъже започнаха да се смеят със стиснати устни. 
     Божана не отговори, а само хвърли унищожителен поглед към мъжете, които в този момент вече неудържимо се смееха в шепите си. 
   - Не ме интересува! Искам си детето! - отговори тя намръщено. 

   - Какво е положение, докторе? - попита Маргарете. 
   - Момченцето е новородено, буквално на дни! Родителите му  най-вероятно са християни. При прегледа намерих малка икона. Изглежда да е българче. Бяла кожа и славянски черти. По кошницата, завивките и дрехите на детето съдя, че родителите не са били богати, но не са били и в крайна бедност. Няма признаци за някакво заболяване. Здраво, напълно износено дете. 
   - Защо мислите оставили? 
   - Не знам! Самотна майка, бедни родители, извънбрачна връзка..! 
   - Как може човек остави свое дете? - каза тя, клатейки глава. 
   - Много семейства изнемогват, Госпожо! Голяма част от тях не успяват да се грижат за децата, които вече имат. Някои ги изоставят, не защото не ги искат, а защото нямат възможност да се грижат за тях. Не мога да се съглася, но бих могъл да разбера подобно решение. - каза фелдшерът и млъкна, колебаейки се дали да сподели още едно свое подозрение. 
   - Има и една друга вероятност, родителите да го правят смятайки, че е за доброто на детето.
   - Какво имате предвид? - попита Маргарете с любопитство. 
   - С оглед на това, че детето е било намерено близо до боклука допускам, че то е оставено там за късмет! 
   - Как е възможно това?! Какво говорите, доктор? Не разбирам! 
   - Може би не знаете, но ние българите имаме една поговорка: "Роди ме мамо с късмет, па ме хвърли на смет!" 
   - Не съм я чувала тази ваша поговорка! Ние в Белгия казваме, "Всеки е роден с късмета си!" 
   - Всъщност и аз не знам откъде се е появило, но някои хора вярват, че ако изоставят детето си на боклука, това ще му даде късмет и то после ще се справя по-добре в живота след това. 
   - Много странно! Не мога да го разбера този ваш обичай! 
   - Това не е обичай, госпожо, а суеверие. Хората вярват, че съдбата ще бъде благосклонна към изоставеното на боклука дете. Всъщност, като се замисли човек, има някаква логика! Изоставените деца, по принцип, се осиновяват от малко по-заможни хора, които могат да си позволят да се грижат за тях. Това често им дава по-добър старт в живота от онези, които са расли в родните си, но бедни семейства. Освен това, често се случва бездетни двойки да отдадат цялата си любов на чуждо дете, водейки се единствено от инстинкта си да се грижат за някого.   
   - Може би, както кукувица снася яйце в чуждо гнездо и други птици се грижат за него? - каза Маргарета. 
   - Интересна аналогия, но не изключвам, скоро време кукувицата да потърси кукувичето си. 
   - Искате да кажете, че родителите продължават да се интересуват от детето си, което сами са изоставили на боклука? 
   - Точно така, госпожо Николова, и подозирам, че скоро ще го потърсят! 

     Маргарета взе малкото момченце да нощува при нея. Беше сама в къщата. По това време, синът ѝ Милко, вече учеше в София, а точно този ден Асен беше по работа някъде извън Варна. Тя приюти детето, погрижи се за него и реши, че ако никой не го потърси, ще придума мъжа си да го осиновят. Знаеше, че нищо няма да замести любовта към родния ѝ син, но усещаше, че макар да беше вече почти 50-годишна, грижата за това малко създание, би могла да я направи истински щастлива. 
         "Мога да се грижа за него и ако съдбата така е решила ще го направя!" - повтаряше си тя, макар и без да е говорила с мъжа си, за който тя знаеше, че ако това е нейното желание, то той ще я подкрепи, както винаги досега. 
         Маргарете роди доста късно единственото им дете и така или иначе не успя повече да зачене. Винаги бе искала да бъде отново майка. Това малко създание, което спеше тази нощ до нея, отново разпали в душата й чувства, за които си мислеше, че вече отдавна са изстинали. Дори няколкото пъти, докато детето се будеше ревейки, за да го нахрани с модерния биберон, който беше подсигурила, не успяха да помрачат събудилия се в нея майчин инстинкт. Дори напротив! Може би, това засили още повече желанието й отново да бъде майка. 
     За нейно съжаление, на другия ден сутринта Вълчо и Божана потърсиха рожбата си. Маргарета имаше време да обмисли и разбере постъпката им и с натежало сърце върна детето на неговите родители. 
     След няколко дни братът на Асен - Иван, даде името си на малкото момченце, което беше кръстено в близката църква. На името на малкия Иван в банката беше открита сметка от името на Маргарета, която той можеше да ползва когато навърши пълнолетие. 
     Все пак поговорката отново потвърди правотата си! 
     "Роди ме мамо с късмет, па ме хвърли на смет!"