Част 4 Едни таки‘а…. вампири

 Минаваше един след полунощ и Доротея дремеше пред лаптопа в кухнята с бира в ръка. Неочаквано Бъки започна да лае, той беше обучено куче и не се влияеше от всяка катерица или лисица, преминаваща през пътя. След секунда силно блъскане на входната порта разцепи тишината. Младата майка въздъхна в знак на досада и се показа на вратата на къщата като активира фотоклеката и предната веранда светна. Почеса разрошената си коса като осъзна, че й е студено, носеше широка тениска и синя пижама на звездички. В тъмното дочу досаден, поне така й се струваше, момичешки глас.

• Какво става?! – попита Дора троснато.
• Ъ…. тук ли се борите с духовете! – попита почти детски глас.
• Не! – заяви тя и тръшна вратата.  

 Баба Анка я посрещна при стълбите:

• Кой беше?
• Някакви дрогирани кифли.
• Кучето лае много бясно, я ги виж от по-близо.
• Оффф! – възкликна Дора и направи артистично завъртане като отново отвори вратата и нахлузи първите видени джапанки.

 Придвижи се с бърза крачка към вратника, а от другата страна стояха две момичета на нейната възраст и гледаха плахо.

• К‘во сте пили – викна Дора троснато.
• Нищо, нищо, идваме от София, цяла нощ карам, едвам ви намерих, моля ви, помогнете ни – викна едното момиче пред разреваване. – Ухапа я вампир и ни казаха, че само вие може да я изцерите.
• Да я изцериме?! – повдигна вежди, а през това време Бъки щеше да скъса каишката от вълнение.

 Не лаеше със злоба, затова Доротея отвори портата, а отпред видя две млади жени облечени със скъсани дънки. „Ухапаната“ носеше черна тениска с надпис “Always on the road”, леко гримирана със спирала и малко фон дьо тен, който не можеше да скрие бледата кожа и отеклите очи. На врата й имаше превръзка частично напоена с кръв, а вързаната й черна коса бе слепена. Приятелката й изглеждаше по подобен начин, само, че косата й бе пусната, носеше тениска с гол пъп и изглеждаше по-свежа. Домакинката ги вкара вътре и остана потресена от гледката на врата на момичето. Не беше просто ухапано, а цяло парче плът липсваше между гушата и рамото. За секунда цигарата й падна от устата:

• Момиче, ти как още си жива? – скочи и я хвана за ръката. – Ще трябва да те закърпим.

 Поведе я обратно към двора като грабна ключовете за самурайката, а приятелката й тичаше отзад.

• Чакай, къде отиваме? – викаше след тях.
• Там, където трябваше да отидете преди да биете двеста и нещо километра! – сопна се Дора. – Ако беше умряла?! Какво щеше да правиш?!

 Качи ги на малкия джип в гаража и потегли с мръсна газ надолу към града. Ухапаната не говореше, от кръвозагубата й се виеше свят, затова седеше неадекватна и само кимаше с глава. Отиваха при доктор Фико или Филип Маринов, който работеше в болницата, но не беше на смяна. Случаите им бяха прекалено странни и необикновени за официални институции, затова се налагаше да действат по другия начин. Минаваше два, а Дора чупеше телефона на доктора. Спря пред къщата, където живееше със семейството си, но не натисна клаксона, а търпеливо зачака, като не спираше да звъни и праща есемеси. След минута от къщата излезе висок, слаб мъж с прошарена кестенява коса и изпито лице. Момичетата го чакаха до оградата, жертвата клюмаше с глава все едно всеки момент ще припадне.

• Какво става, Доротейо?! – каза със сънен глас.
• Нещо я е изяло – отвърна тя и подпря жертвата. – Доста е зле.
• Идвай! – Фико я подпря от другата страна.

 Минаха отстрани на къщата до мазе с тясна врата. Там доктора оперираше специални пациенти. От параклиса му бяха изключително благодарни, че пазеше тайната им и получаваше процент от всеки излекуван случай. Преведе ги в светла стая, цялата облепена в бели плочки и стара кушетка на колела. Встрани имаше дълбока мивка алпака, стерилизатор, както и помощна маса с инструменти, хладилник и шкаф с медикаменти. Докторът настани момичето на кушетката да седне и махна превръзката.

• Докарвали сте ми и по-лоши случаи – огледа внимателно раната. – Имаш късмет, че не ти е отхапало някоя артерия – обърна се към Доротея, която снимаше раната. – Прилича на ухапано от животно.
• Нещо подобно – отвърна момичето.
• Не искам да знам, в интерес на истината.

Фико отиде до рафта и извади спринцовка и лекарства. Бръкна в стерилизатора и подреди на масичката няколко инструмента. Направи инжекцията и се приближи до ухапаната с думите:

• Със сигурност ще ти остане белег, но ще гледам да те закърпя.

 След половин час Соня(така се казваше) беше готова. Докторът й даде антибиотик и ги отпрати. Трите момичета се натовариха на самурайката и потеглиха обратно към параклиса. Ухапаната и приятелката й – Кристина учеха втора година финанси в УНСС. Родом от София, обикаляха кръчмите и дискотеките с останалите колеги и се запознали с въпросния Наско на купон в общежитие. В началото се състезавали за сърцето му, но после избрал Соня и двамата започнали да се срещат по кафетата. Няколко пъти се натискали по пейките и така до тази вечер, в която я придърпал в тъмното. Кристина имаше заможно семейство и двете момичета пътуваха с нейния мини купър, който изглеждаше поизмъчен от тежкия път към параклиса. Дора ги настани в стаята до нейната, в която имаше голямо легло. Другите членове на параклиса я използваха когато се налагаше да преспят. На втория етаж имаше още две неизползвани спални, баня и отделно тоалетна, баба Анка спеше на първия етаж в тясна стаичка, приличаща на килер от другата страна на камината, под стълбите се намираше още една тоалетна. Доротея остави момичетата да почиват и се прибра в нейната стая при спящия си син.

 На другия ден Соня спа до късния следобед, но като се събуди изглеждаше много по-свежа и лъчезарна. Те бяха изненадани от Боян и възрастта на майка му, но и малко притеснени от появата на Симеон, които ги гледаше под вежди. Той и Вероника наблюдаваха ту зашитото разкъсване на врата й, ту снимката от телефона.

• Деветдесет и девет процента не е вампир – каза замислено Вероника.
• Много филми гледате – допълни сопнато Симеон. – Истинските вампири нито лъскат, нито са сексапилни пичове.
• Това е или върколак или някой от дивите люде – почеса се Верка.
• Какви ти диви люде в града? – почти я прекъсна бившият военен.
• Има, има, още по онова време са слизали в селата да си ядат човешко – намеси се баба Анка, която ги слушаше от кухнята с цигара и кафе.  
• Мда, човешкото за диваците е нещо като деликатес – обясни Верка без да обръща внимание на потресените погледи на момичетата.
• Искам да ни кажете всичко – Симеон се надвеси над тях. – Имаше ли нещо необичайно във вида му, в тялото, очите му, косата му, зъбите, всичко. Помниш ли какво беше времето, когато те захапа, луната беше ли пълна? Целували ли сте се, е*али ли сте се? – от последния въпрос Соня се поизчерви.
• Само сме се целували, но не съм забелязала нищо особено по него – обясни с тих глас. – Обикновено момче, каза, че е от Монтана, учи в техническия – разтърка слепоочия. – Не помня почти нищо от снощи, когато ме захапа, освен, че беше много тъмно и беше в една тъмна алея на Борисовата. Никога не съм виждала зъбите му, никога не ги е показвал. Тогава ме захапа и избяга, после звъннах на Кристина и тя ме прибра. Приятелите ни казаха за вас и веднага тръгнахме.
• Снощи нямаше пълнолуние – каза Верка.
• Значи ще трябва да питаме рунтавия – намеси се Дора, която току що влезе с Боян.
• Аз ще се оправя, Горан ми е на път за София – вдигна ръка Симеон. – Пък и ще се видим с Радко там, даже няма нужда да стягам багаж, ще взема от него. Само Верка трябва да ми уреди среща с рошко.

 Повечето духове и свръхестествени създания се въртяха около параклиса по простата причина, че имаше голяма духовна енергия и се чувстваха по-добре. Като цяло Родопите бяха с уникално излъчване, което предразполагаше много митични създания, именно затова самодивите, таласъмите и още много други ги предпочитаха. След Еньовден гората се пълнеше с всякакви екземпляри и в края на лятото си отиваха на Змейково. Горан – главатарят на горските люде, не обичаше седенките и странеше. Участваше в събирания само когато царя на гората ги викаше. Срещите с него ставаха чрез пилетата в гората, които му предаваха и той се появяваше предимно в една пещера край Пловдив за няколко минути. Досега никога не бе отказвал на параклиса, държеше се с тях делово без никаква емоция, от хиляди години се знаеше, че нито една свръхестествена твар не изразява чувства, а само увлечение.  

 Момичетата тръгнаха за София, а след тях и Симеон с Паджерото. Мъжът се отклони преди Пловдив по черен път водещ до мрачна пещера в подножието на скалист връх. Вмъкна се през тясна, едвам забележима дупка и запали малък петромакс, изкуствената светлина смущаваше повечето духове. Ято прилепи се разхвърчаха нагоре надолу, а той продължи по влажния път водещ навътре в планината. Пещерата не бе известна на туристите затова главатаря се появяваше в нея. За разлика от самодивите, които обичаха да се месят в земните дела и понякога сами си търсеха белята, дивите люде живееха навътре в гората и пещерите на глутници. Хранеха се с горски животни, но нападаха и хора . Чуваше се шумолене на подземен поток и след още няколко крачки Симеон опря в скала, от която се стичаше тънка струя. Захапа осветителното тяло и тръгна да се катери. Отгоре имаше езеро в което лъскаха хиляди бисери и осветяваха тавана на пещерата в различни цветове. От всички тези блясъци той успя да различи две очи в дъното на езерото, които светеха като на котка от светлината на петромакса. Отпечата се силует на висок и едър мъж седящ на камък. Над два метра, покрай него Симеон изглеждаше като джудже. Стана и се извиси над бившия военен, сериозните му наситено жълти очи като на хищник го приковаха като в клетка. Двамата се намираха на повече от десет метра разстояние, а Симеон имаше чувството, че му диша във врата. Горан можеше да накара и най-безстрашния юнак да крещи, излъчването му на див звяр предизвикваше ледени тръпки. Имаше къдрава черна коса и дълга брада с остър нос и дебели вежди. Носеше сива дълга роба и потури. Ръцете му като чукове, стърчаха остри нокти. Отвори устата си и показа чисто бели остри зъби, които можеше да те разкъсат за секунди.

• Слушам те! – гласът му разтресе цялата пещера.
• Живо здраво, старши – поклони се Симеон. – Броил ли си си скоро людете? – Горан повдигна вежди. – Мислим, че има един избягал в София, където прави бели.
• Може да има и повече – отговори главатарят. – Това лято не съм ги броил, но ми казаха, че откакто Мусаил го няма, много си бръснат козината и отиват по градовете и селата.
• Не ги ли контролираш?
• Контролирам ги, но като го няма краля да ги съди, не ги е страх дори от мен. Търсят си човешко месо и това е – нещо като въздишка излезе от устата на Горан.
• Значи мога да го убия?
• Щом е там, значи не е част от нас вече, прави каквото искаш.

 Мусаил - царя на гората и всичко горско, никой не му беше виждал очите вече трето лято. Поданиците започваха да правят каквото си искат и то не само в нашата планина, а навсякъде. Процента на изгубените и починали планинари растеше стремглаво, както и мистериозните смъртни случаи. Вероника следеше повечето световни новини и поддържаше връзка с други като тях, всички бяха много притеснени. След Еньовден кутията на параклиса се пълнеше все повече и понякога им се налагаше да вземат по два случая наведнъж. Доротея имаше проблем и не можеше да се пречупи да остави Боян сам за през нощта, затова не можеше да пътува на дълги разстояния и поемаше месните случаи, които не бяха малко.

• Благодаря ти старши, ще убия всеки дивак посмял да вкуси човешко – Симеон отново се поклони.
• Прави каквото сметнеш за добро – заключи Горан и двете светещи очи потънаха в мрака.

 Мъжът тръгна наобратно и се запъти за София. Имаше малко информация, но все пак трябваше да започне от някъде. Тръгнаха рано сутринта на третия ден след идването на момичетата, но той пристигна с повече от два часа закъснение, заради отбивката с Горан. Минаваше четири следобед, а паджерото кръжеше из центъра на столицата. Симеон не бе идвал от повече от пет години и всичко изглеждаше много променено. Търсеше антикварен магазин, който по принцип трябваше да се намира на Витошка до бутик за луксозни рокли. Бутикът беше станал кафене и едвам намери тесния коридор, водещ до вътрешния двор на кооперацията. Там леко встрани вито стълбище водеше до усвоена веранда с табела „Антикварен магазин. Талисмани и магически предмети“. Малка камбанка звънна щом отвори дървената врата, която скърцаше по-силно от нея. Мъж на средна възраст с остра козя брадичка и бръсната глава седеше на бюро отрупано от вехтории и решаваше кръстословици. Вътре се носеше мирис на старо и влажно, а наоколо имаше хаотично нахвърляни всякакви предмети, като се започне от стари телевизори и ютии с въглени и се стигне до дребни мелнички за пипер и подправки. На една от стените висеше етажерка отрупана с цветни камъни, амулети и разни странни статуетки направени предимно от прежда, вълна и дърво.  Продавачът не обърна никакво внимание, даже не повдигна поглед, но това не смути Симеон, който взе поднос и шило с метална дръжка, като го хвана на обратно.

• Душиш ли ги, бе Радо! – изрече рязко, блъскайки по таблата.

 Радо подскочи като почти не падна от стола. За секунда го изгледа изненадано, после се засмя:

• Къде си, бе Монка! – стана и радушно поздрави старият си приятел.

 Двамата имаха дълга история и бяха работили по много случаи. Радослав му се явяваше като учител, първия човек след баба Анка, с който преследваше духове. На възраст около 40-те, напусна Родопския параклис преди десетина години, като отиде да си търси късмета по София. Оттогава не спираше да поддържа връзка с членовете и заедно обменяха опит. От време на време купуваше билки и отвари, които продаваше в магазина и правеше талисмани.

• Какво те води насам? – попита Радо.
• „Вампири“ – каза го в кавички. – Дивак, който похапва сочни студентки.
• Колко сочни – повдигна черните си оформени вежди.

 Премести един шкаф на колелца, отвори нова дървена врата водеща към задимена и мрачна стая отрупана с книги. По средата имаше ниска маса, две старовремски кресла и диван от соца. Тежки и плътни пердета покриваха прозорците и единствената светлина бе тази от голата слаба крушка на тавана.  Зарови се в близката библиотека като извади папка с твърди корици.

• Нямам спомен скоро да са ми давали нахапани студентки, даже и студенти нямам – започна да прелиства страниците една по една.
• Сега разбираш, така ли? – Симеон изглеждаше учуден.
• Тук в големия град хората не вярват много на баячи – Радо си запали цигара и вдиша тежко. – Дори да им се случи нещо такова, го приписват на някоя психясала откачалка и приключват случая.
• Ако ти е скучно, винаги може да дойдеш до параклиса. Дора сигурно гони таласъми  и търси юди едновременно – каза с лека присмешка.
• Не, колкото и странно да ти звучи, тук ми е по-спокойно. Не гоня самодиви по баирите и не обикалям гората посреднощ с петромакса. Седя си в леговището и продавам боклуци.
• Твоя работа – Симеон по навик избърса праха от старата кафява маса. – Но все пак ако размислиш, ще те чакаме с отворени обятия.

Радо не реагира, а излезе през друга бяла врата водеща до коридор и се върна със стекче бира.

• Много ли има за разказване?
• Почти нищо – Симеон се обслужи. – Вече се чувствам като чичка, започвам да имам и шкембе – отпи голяма глътка. – Ама ми е готино!
• Дивака имах предвид, чичко – Радо го изгледа.
• Знам, просто си го повтарям всеки път като пия бира – последва още една юнашка глътка. – Ухапаното момиче ми даде няколко дискотеки в Студентски град, които посещава редовно. Представя се за Наско от Монтана, учи в техническия. Има и адрес на общежитие, в което се смята, че живее.
• Ловува в дискотеките, невинни студентки от майната си – обобщи Радо. – За да е студент и законно да ползва общежитие трябва да има самоличност.
• По принцип прескочилите от гората крадат самоличности като убиват оригинала и се насаждат на негово място, ако са по-опитни взимат и облика му.
• Хубаво, нека почнем от общежитието.
• Познаваш ли някой с куче? – въпросът прозвуча леко неуместно и Радо присви вежди.
• Куче?
• Като Бъки, сещаш се, обучено да надушва такива гадове.
• А! Такова куче, мисля, че има една билкарка в Кремиковци, която има. Но нека първо отидем да огледаме.
• Съгласих се – Симеон допи бирата и скочи.

 През деня повечето студенти се въртяха около кафетата и университетите и малко оставаха в мизерните общежития. Това от една страна беше добре за двамата мъже, защото щяха да поразпитат без да привличат много погледи. Към шест часа вече обикаляха около големия панелен блок, дом на десетки младежи. На входа имаше портиер, който срещу двайсет лева ги пусна веднага. Сградата беше не особено приветлива, която миришеше в някои части на урина, в други на белина. Имаше стар разтракан асансьор, на който Симеон отказа да се качи. Соня му бе дала само етажа, не знаеше в коя стая евентуално се намира. На петия етаж като на четвъртия и нагоре, и надолу по етажите, тесни дървени зеленикави врати се редяха по коридора и водеха до малки стаи. На посетителите не им оставаше нищо освен да разпитат. Започнаха да чукат по вратите и да се представят за семейни приятели на Наско от Монтана с много важни новини. След като обиколиха всички стаи на етажа и се поразходиха и на горните, установиха, че никой не познава въпросния Наско от Монтана. Срещу още петдесет лева портиера бръкна в архива и твърдението, че дивакът-вампир не живее там се потвърди.

• ‘айде да пазарим кучето – каза Симеон, докато вървяха към колата.

 Той не познаваше района, джипа се намираше на една ливада в края на квартала. Навън вече беше тъмно и двамата вървяха по пътека през поляната. Отнякъде се чу кучешки лай и само за няколко секунди от тъмницата изникна глутница кучета. Оръжията им бяха в колата, а помиярите - поне десет и нямаше как да се справят, затова побягнаха. Гониха ги до края на поляната, след това изненадващо спряха и се отдръпнаха назад.

• Какво става?! – каза Радо запъхтян.

 На първата светеща лампа до тях имаше силует на млад мъж. Около тях не се виждаше и усещаше друго присъствие. Радослав го зяпна за секунда, после извърна поглед за да не го усети.

• Възможно ли е? – прошепна Симеон.
• Абсолютно – потвърди. – Ако не е той, 100% има нещо.

 Дивите люде имаха невероятна интуиция, затова трябваше да държат възможно най-голяма дистанция. Радо забяга до джипа да вземе оръжия и материали, а Симеон с приклекна в тъмнината, като го остави да се отдалечи. След няколко секунди тръгна по стъпките му като едвам го виждаше. Вечерно време имаше много живот в Студентски град, отвсякъде се чуваше глъчка, но пък нямаше почти никакви лампи. Силуетът вървеше по тъмна пътека между общежитията. Преди единствения осветен булевард направи рязък завой между два блока и излезе на схлупена между дърветата детска площадка. На една от пейките имаше някой, седеше сам без да излъчва грам светлина. В това време Радо настигна партньора си. Те се завъртяха около площадката докато силуета и другия човек на пейката си разменяха приказки. Не се чуваше какво точно си говорят, защото се намираха много далеч, но без съмнение събеседника на пейката беше момиче. След секунда стана и двамата заедно потеглиха на някъде. Симеон и Радо ги следваха неотлъчно. 200 метра в покрайнините на квартала почти ги загубиха, защото въпросния младеж я дръпна светкавично в ламаринена постройка.

• Там са! Почна я! – прошепна Радо рязко.

 Двамата се приближиха достатъчно за да чуят стенанията. Нещо между болка и удоволствие. Симеон направи неприличен жест като се ухили, а Радо му отвърна с размахана ръка. Възможно ли бе да са се объркали, а младежите вътре просто да се забавляват? Изчакаха така 15 минути, след което вратата се отвори и двамата излетяха в различни посоки. Радо и Симеон се пръснаха като за бившият военен остана момичето. Тя се насочи към булеварда почти с бяг. Той я настигна като се изравниха, но ходеше на голямо странично разстояние, затова не привлече вниманието й. Малко преди да стигне светлините от кафенетата на главния булевард, Симеон се пресегна, сграбчи я за ръката и натика във входа за мазетата на блока до тях. Запуши й устата преди да има шанса да изпищи и получи фенерче в очите. Приклещи я до металната врата.

• Душичко, недей да обикаляш по тъмниците пеша – каза със спокоен глас. – Заклевам се, няма да ти направя нищо, искам само да си поговорим. Виж ме – освети своето лице. – Ако искаш ще излезем на светло, няма да ти направя нищо! Ще си махна ръката, моля те, недей да крещиш.

 Симеон бавно освободи момичето от захвата, а тя инстинктивно избърса устата си.

• Какво искати от мене – каза троснато с мек диалект.

 Момичето бе на възрастта на Кристина и Соня с дълга коса на черта и червени кичури. Носеше тъмен леко размазан грим и имаше черни маслинови очи. По говора личеше, че не е от София. Носеше жълта блуза с яка, на която ясно се открояваха пръски кръв.

• Само искам да видя – той внимателно протегна ръка и отметна кичур коса, при яката. Видя двете точки от зъби и тихо се изкикоти. – Ах! Тези вампири! Често ли те хапят!?
• Не е ваша работа, господине! – кресна момичето, на което не й се понрави да я пипа.
• На някакъв неизвестен чаровник даваш да ти пие кръвта, на мен не даваш да те докосна – отвърна Симеон. – Казах ти, няма да ти направя нищо!
• Махай се! – момичето побягна към булеварда.
• Искам само да ти обясня – настигна я и застана на пътя й.
• Няма какво да ми обясняваш, ние се обичаме.
• А, стига, бе! – викна Симеон като размята ръце. – Вече става много клиширано!
• Махай се – тя го побутна и вече излезе на светло.
• Слушай, това не е вампир! – прошепна троснато бившият военен. – Това е горски човек с големи зъби, като върколак. Въпроса е, че мястото му е в гората.
• Не искам да те слушам!
• Това ми е номера, ако се смислиш, моля те, обади се – Симеон мушна визитка в джоба на девойката, която с бърза крачка продължи по осветената улица.

 Дотук добре, помисли си, надяваше се Радо да има по-голям късмет. Ключовете от джипа бяха останали в другия мъж и на Симеон не му остана друго да се прибере пеша до антикварния магазин в центъра. През това време си побъбри с Вероника, като обсъдиха раните. Момичето се дръпна бързо и не му даде шанс да снима, но раната й бе фина, само две дупки от зъби, за разлика от тази на Соня.

• Има два варианта, или онзи да си е взел поука или да са повече – говореше Верка по телефона.
• По-скоро може да са цяла тумба – отвърна й мъжът. – Радо каза, че по София не се заглеждат в такива случаи, така, че прикритието на големия град ги пази доста добре, пък и Горан намекна, че може да има още.
• Най-вероятно, ако стигнете до скривалището може да ги изловите всичките
• Ударих греда с девойката, но да се надяваме Радо да докопа нещо интересно…..

 Те побъбриха още няколко минути, защото Верка, както и Доротея бяха заринати с работа, а билкарката трябваше да вари отвари. След около час пеша, Симеон стигна сградата и стълбището. Вратата на магазина бе заключена и той се облегна и зачака. Не трябваше да звъни на Радо, защото можеше да му обърка прикритието, загледа се в пространството, как и къде можеше да намери жертвите на диваците? Къде ли се криеха? Кучето дали щеше да им свърши работа? Помириса ръката, с която беше запушил устата на момичето, не миришеше на нищо. Колко добре умееха да се крият? През годините имаше известни случаи, в които дивите люде се сливаха с обикновените хора и повечето си оставаха неразгадани. Ако не го правеха толкова открито може би щяха да ги оставят да си живеят, но въпросния Наско прекрачи границата. Радо се появи по изгрев слънце. Симеон дремеше на стълбите, а до него се премятаха няколко празни кена бира.

• Какво става? – като го  видя се надигна в готовност.
• Нищо, прибра се в същото общежитие, в  което душехме – отвърна другият мъж.
• Мислиш, че го крият?
• Не, по-скоро той се крие и никой не го познава или го знаят с друго име – говореше Радо, качвайки се по стълбите.  
• Да! Това не е Наско – рязко съобщи Симеон. – Ухапването, не беше толкова зверско, личаха си само двата му зъба, не като онзи, който разкъса момичето.

 Двамата влязоха вътре и заключиха вратата.

• Предполагам, че ако им къса мръвки ще викат -  почеса се гологлавият и си запали цигара. – Тази вечер мина през още две, които изглеждаха доста доволни.
• Ох! Вампирските простотии!
• Трябва да им се признае, че се оправдават доста добре.
• Мусаил да идва да си обира вересиите, щото издишаме!

 Двамата прецениха, че нямаше какво друго да правят и затова легнаха да поспят. След стаята с вехтите дивани имаше малка спалня с единично легло, на което се разположи Радо, а Симеон спеше на по-дългото канапе. След няколко часа, продължително звънене на непознат номер събуди бившият военен:

• Здравейте, аз съм Иван – отговор не последва, но младежкия мъжки глас продължи. – Колега съм на Наталия, намерих този номер в задния джоб на дънките. След като проверих в интернет визитката видях, че се занимавате с такива случаи.

 На визитката пишеше „Лични консултации за всякакви проблеми“.

• Истината е, че ме е страх за нея – продължи Иван. – От няколко седмици е бледа като платно, казва че е влюбена във вампир и дава да й пие кръвта. Моля ви, ще ви кажа всичко, което знам, помогнете й!
• А, ти какво знаеш? – попита Симеон с дрезгав глас.

След още час, седяха с Иван лице в лице в кафене до НДК. Момчето изглеждаше на възрастта на жертвата, която мъжа проследи. На вид не беше красавец, слаб, чак вдлъбнат с големи клепнали уши. Имаше хубави сини очи и руса коса. Личеше си, че има нещо към момичето, а то не му откликва и го има само за приятел. Разказа за въпросния ухажор, който се подвизава под името Митко. Че Наталия му дава доброволно да пие от кръвта и я води в свърталището им  в Люлин. Като чу последното изречение Симеон настръхна.

• Люлин! Къде в Люлин?! – попита рязко.
• Не знам, адрес, утре ще ходят там през нощта.
• Благодаря ти! – Симеон го потупа по главата и хвърли пари за сметката.
• Чакай, не искаш ли подробности – почти подвикна момчето.
• Разбира се – мъжът седна отново.

 Върна се в магазина, а Радо още спеше. Предпочете да го остави и да се посъветва с Верка. Ситуацията бе деликатна, защото бърлогата най-вероятно се намираше на  оживено място близо до блокове и прочие, което зачерпваше вариантите за палежи, отровни газове и подобни. Трябваше да използват специални билки, които действат само на диваци и да свършат работата по най-безшумния начин. Друг проблем, щеше  да има цивилни хора, а не трябваше да рискуват живота им. Все още не знаеха къде се намира, но трябваше да са подготвени и да действат бързо. Радо нямаше и една пета от арсенала на параклиса, но може би нямаше да им е нужен, защото нямаше установена конкретна билка, която да действа на дивите люде. Те се убиваха като нормални животни с огнестрелни и хладни оръжия. Именно това притесняваше Симеон и го притискаше с варианта да ги изловят един по един, доста рискован ход, защото оцелелите можеше да ги намерят и разкъсат. Радо се  събуди след час и двамата обсъдиха вариантите като стигнаха до решението да отидат с разузнавателна цел и да следят леговището им поне за няколко дни.

 На следващия ден Иван им беше дал информация къде живее Наталия и двамата мъже дебнеха с джипа пред квартирата й по залез слънце. Не след дълго момичето излезе от ниския блок, в който живееше и се насочи към автобусната спирка. Радо я последва дистанцирано, като се качи заедно с нея. Симеон остана до колата да чака информация. Тя слезе  след няколко спирки и се насочи към метрото, мъжът я следваше неотлъчно. Качи се на подземния влак в посока Люлин. Двамата се возеха в различни купета, но той имаше перфектна видимост заради високия си ръст, даде сигнал на бившия военен да тръгва към Люлин. Слезе на спирката в квартала и излезе като с бърза крачка, на вън се беше мръкнало. Прекоси една кална поляна и се срещна с някой до затворена бутка за вестници. Поздравиха се с целувка и тръгнаха към тъмното през друг пущиняк обрасъл с храсти, вървейки по тясна пътека. Минаха покрай разплетена ограда и опряха в бяла двуетажна сграда с олюпена мазила. На нея с черен спрей бе написано „бар АНТРАКС“ и от вътре се чуваше хаус музика. Всички прозорци бяха покрити и не се виждаше нищо вътре. Само входа хвърляше зловеща светлина с висяща обикновена крушка люлееща се от люлинския вятър, там винаги бе ветровито. Радо без да губи време изпрати локацията на Симеон и тихо се приближи до пристройката. Явно това им беше свърталището. На входа имаше движение, Митко и Наталия влязоха, а от там излязоха две жени и тръгнаха към пътеката. Мъжът се хвърли в храстите и обиколи сградата. Не можеше да различи дали са от диваците, защото нищо не се виждаше. Те не говореха, а преминаха бързо една след друга по пътеката. След няколко секунди излезе мъж и запали цигара. Радо се измъкна от храсталака и приклекна до около метър висок бордюр, зад него имаше някакъв занемарен строеж, а вятъра довяваше мирис на изгоряла пластмаса и кабели. Там щеше да му е най-добре да наблюдава. Изпрати  локацията на партньора си и зачака. В бара влезе шумна компания от десетина човека, видимо ядосани. След минута и Симеон дойде като зае позата на другия мъж.

• Какво става? – попита бившият военен.
• Има движение – отвърна Радо. – Преди малко влезе една шумна компания.
• Аха, има ли още момичета?
• Засега не.

 В далечината започнаха да отекват разярени гласове и псувни. Два фенера светеха хаотично през стария строеж и се спряха на свърталището.

• Майка им ша е** на тия, децата ми ша ядат, дробеца им ша ям! – викаше един силен и рязък глас.

 Някои не говореха на български, а на:

• Цигани! - възкликна Симеон.
• Стой долу – Радо залегна ниско.

 Мириса се носеше от катуните в непосредствена близост до свърталището. Тумбата вървеше с бърза крачка от другата страна на сградата през полето. Крещяха и кълняха. От вътре личеше, че става нещо, защото стол излетя от един от прозорците. Като видя това групата се засили и започна да чупи останалата част. Имаха брадви, бухалки, дървета, железа кой каквото беше докопал. Атакуваха свърталището на дивите люде. Симеон се изправи и въпросително размаха ръце като изпсува.

•  К‘во става, бе?! – възкликна.- Тези ни превариха.

 Отвътре се разнесоха крясъци и писъци, хвърчаха хора и предмети през прозорците, настана яко меле. Не можеше да се познае кой какъв е.

• Не знаем колко цивилни има – каза Радо. – Трябва да  влезем и ние.
• Как, бе, нали ще ни заколят! – възкликна Симеон.

 Радо сложи качулката и дръпна яката си, така че да му се виждат само очите. Извади ножа от колана си и с леко променен глас заговори.

• Дръще ги, ша ги утрепам ‚сичките! – тръгна на бегом към вратата.

 Симеон схвана идеята, облече якето си на голо, а тениската уви като чалма на главата носа и устата. Извади стоя нож и тръгна с думите:

• Ида! Ида!

 Двамата влязоха заедно с вратата като я избиха с  пантите. Озоваха се в  просторно затъмнено помещение с дълги маси и столове, някои с мека мебел. Действието, протичащо вътре хич не бе приятно, защото дивите люде и циганите водеха ожесточена битка. Двама бяха хванали един дивак, а трети му съсече главата с брадва, друго същество точно разкъсваше врата на нападателя си, трети се въргаляше по пода с отсечен крак. Отвсякъде хвърчаха стъкла и столове. Те тръгнаха напред през масите. Един озверял дивак се опита да ухапе Радо, който му заби нож в тила и го хвърли по друг, като двамата се изтъркаляха в купчина столове. Вниманието им хванаха стълбите за горния етаж. Там безжизнен лежеше човек с отхапано лице. Изкачиха се до коридор с няколко врати. Нямаше екшън, само двама диваци ядяха труп. Като ги усетиха се втурнаха като зверове, но опитните пазачи им хвърлиха пепел в очите и веднага след това гърлата им бяха прерязани. Започнаха да отварят стаите една по една. В първата имаше легла, които може би ползваха повече за удоволствия отколкото за спане. Втората намериха едно малко диво човече с рунтава козина, сгушено в ъгъла скимтеше като самотно кученце. Малките му жълти очи като на коте бяха изпълнени със страх, а тънките му мустаци трепереха. Имаше човешки ръце и крака, но по тях растеше гъста черна козина.

• Нали няма да го убиваме – каза Симеон.
• И на мен ми е жал – отвърна Радо и свали един чаршаф от леглото.

 Малкото същество реагира агресивно като изсъска, но те го хванаха в чаршафа, а то оголи зъбите си като иглички и започна да драска с нокти. Симеон го притисна до себе си като започна да го люшка, след няколко секунди се успокои.

• Ще го пуснем някъде в гората.

 Продължиха с търсенето като преминаха през още две стаи, в едната имаше мъртви хора. Две момичета и едно момче на възрастта на студентките, разкъсани, целите в кръв. Симеон разпозна Наталия лежаща на леглото с разпран гръден кош.

• Казах ли ти?! Казах ти! – проговори цъкайки с уста.
• Това са го направили диваците – констатира Радо, разглеждайки трупа на момчето, лежащо на пода до леглото. – Половината му черва ги няма. Голяма изродщина!

 Симеон въздъхна, покривайки последното момиче свлечено до прозореца с изядени ръце, явно е искала да избяга, в косата й имаше счупени стъкла. Двамата напуснаха стаята. Битката започна да се пренася и на горния етаж като двама роми се бяха нахвърлили върху един дивак вързан с примка за врата. Оставаше още последната врата, която бе заключена. Радо я разби с шут и двамата нахълтаха в малък старовремски офис с кожени мебели и масивно писалище. Срещу тях имаше насочена мощна ловна двуцевна пушка и рязък женски глас извика:

• Марш!
• Чакай! – викна Симеон. – Нито сме цигани, нито диваци! – свали забрадката. -Търсим оцелели.
• Какво е това в чаршафа?! – от бюрото се надигна къдрава руса коса вързана на опашка, принадлежаща на жена с голямо чело и малка на ръст, почти като дете. Говореше със строг глас.

 Симеон разгърна чаршафа и показа главата на малкото диво човече сгушено в него.

• Нали не би го убила – каза спокойно. – То не е виновно, че родителите му ходят, където им не е мястото.
• Тук никой не му е мястото!  - отвърна сопнато жената не сваляйки пушката. – Кои сте вие?
• Ние бяхме тук да се  справим с диваците, защото ни се оплакаха, че нападат студентки – обясни Радо. – Ти коя си?
• Така ли, значи е вярно – каза  с  лека почуда. – Аз съм Маринела, управителя на това място.
• Значи си дивачка?! – възкликна Симеон.
• Не, разбира се. Собственик съм на имота и им взимам наем,  като се  грижа всичко да е наред, но – тихо  въздъхна. – Диваците са  си диваци. В началото бяха дискретни и не правеха проблеми. После започнаха да се правят на вампири и да си водят хора тук, а накрая видно нападнаха и гетото  като отвличаха хора и ги ядяха.
• Щом си запозната с  тях, защо ги пусна? – попита Радо.
• Цената беше добра, за тази дупка – въздъхна отново. – Днес извадих лош късмет, на циганчетата им е преляла чашата и сега ще ги изтребят. Надявам се да не се гледам по новините.

 По коридора се чуха викове и писъци, а дивачето стисна по-силно Симеон.

• Трябва да се махаме!  Идваш ли с нас?!
•  Имам ли друг избор – най-накрая снижи пушката. – На  покрива има аварийна стълба ще слезем  по нея.

 Симеон отговори с глава. Трябваше да излязат в коридора и да стигнат до капак на няколко метра от тях. В този момент озверели люде разкъсваха един мъж, като видяха свежи и живи хора веднага се втурнаха, но получиха по  куршум от Маринела. Пушката бе два пъти по-голяма от нея, но боравеше доста умело. Придвижиха се до капака и Радо направи стъпенка за останалите двама. Те се качиха като счупиха дървения капак и издърпаха и плешивия мъж. Излязоха на покрива, откъдето се виждаха части от мелето и как се гонеха около сградата и строежа. За тяхно щастие от страната на стълбата нямаше никой и те слязоха и успяха да избягат. Зад гърба им чуха сирени, някой бе извикал полиция. Тримата заедно с дивачето се натовариха на паджерото и с изключени фарове поеха към центъра. Оставиха Маринела пред дома й, разбирайки се, че никой нищо не е видял. Размениха си контактите в случай, че има проблеми с диваци или се върнат в свърталището им. Останаха трима – Радо, Симеон и Дивачето.

• На път за дома ще го пусна в гората – каза Симеон, разгръщайки спящото диво бебе.
• Така са много сладки – надникна Радо. – Сега какво ще правим?
• Нищо не можем да направим, щом полицията се намеси. Намесят ли се и медиите става таратор – отвърна Симеон. – Трябва да стоим на страна.
• Ще останат диваци, една тумба цигани не може да се оправи с тях. Да не говорим за мъртвите хора.
• Именно, много е криминално за нас, не можем просто да се пръкнем през полицията и да кажем, бяха диви люде, избягали от гората. Маринела ще  се обади ако се сблъска с такива, така, че не се притеснявай.
• Притеснявам се да не е прекалено късно като се обади – въздъхна Радо.
• Няма, спокойно.

 Прибраха се в антикварния магазин като затвориха дивачето в стара клетка и Симеон я сложи до себе си за да не се чувства самотно. Остави за Радо да се свърже с обожателя на Наталия за да му съобщи лошата новина, защото сутринта трябваше да тръгва рано. Параклисът бе заринат от работа и нямаше време да се мотае, затова още по първи петли натовари паджерото и си взе довиждане с Радо.

• Не искаш ли някоя  дрънкулка за Доротея или баба ти – говореше приятеля му.
• Не мерси, имаме си – отвърна Симеон. – Дръж ме в течение ако нещо стане с дивите люде и пак се надигнат.
• Разбира се.

  Двамата се разделиха и бившият военен потегли по магистралата към любимите Родопи.

• Тук не е хубаво -  заговори на дивачето, което все още беше в клетка. – Ще видиш в какви гори ще те заведа, при такива като теб.