РОДЪТ (Кратка хроника на един тракийски род) - част втора

***

Михал(Марчо), син на Костадин от някакво малко селце около град Мустафа паша (днес Свиленград), е по прашните пътища на Румелия с кърджалийска дружина. Робът е разкършил плещи и потърсил простор. Но къде има простор в тази робска земя? Само там - в мътното, по широките друмища, с верни другари. Носи Михал пушка-евзалия, носи нож-каракулак и ятаган, взети от поробителя. Другарите му са люде, прежалили главите си и всичко мило - само да усетят простора и тази сладка волност. Всред тях има всякакви имена - и български, и турски, и сръбски, и влашки - но кой ти гледа това различие, когато всички са волни соколи. Какви ги е вършил в смутното време дядо ми Михал, по-сетне се разбира в песните, стъкмени за него от

народни певци. Ето една от тия песни, която още се пее в Свиленградско:

Песен за Дели Михал

-Войводо, Дели Михале,

що си, войводо, кахърен -

не ти ли й остра сабята,

не ти ли й бързо кончето,

не ти ли й вярна дружина?

Я ставай, Дели Михале,

ямата да си делиме!

-Дружино вярна, сговорна,

ямата ша си делиме,

кога проводим в Бисерче

до триста златни пендари,

че има в село Бисерче

до триста клети сираци,

без майка, татко остали

от нази-върли хайдути.

Не ще да е бил само разбойник и душегубец дядо ми, а и щедър закрилник на поробените и слабите, подобно на Индже войвода. Народът ни за чистокръвни разбойници и душегубци такива песни не стъкмява.

Тъй или инак, но понатрупал и за себе си жълти пендари дядо ми Дели Михал и седнал на дирника си баш когато се свършвало смутното време. Прозорлив и умен излязал. Нямал мюсюлманска вяра, за да го опрости султан Селим хан III, както опрощавал кърджалиите-мюсюлмани и да го направи аянин на някоя кааза(околия), та тихомълком с жълтите си пендари, отседнал в малко село край голям град. Градът – Едирне(Одрин), селото – Ипчелий(Епчелари), населено предимно с българи. Това станало около 1800-1805 година.

По това време Михал трийсетинагодишен, як и закален от скитанията, мъж. На ръст бил малко над средния, сух и строен като арабски жребец, но плещест и с яки, жилести ръце. Лицето му мургаво, леко гърбавонос, косата-тъмнокестенява, начупена, очите му синьозелени като горски извори и понякога от тях веела хладина. Неизбежните за ония времена мустаци давали впечатление за строгост на лицето му. Бил предприемчив, енергичен, свикнал думата му на две да не става и...със пари. Построил къща в Ипчелий, накупил ниви и добитък и се захванал с чифчилик (земеделие).

Харесал се сербезлията мъж на местните хора-покорна рая, че в мечтите си като него се виждали-силни и горди. За кратко време Михал станал един от първите хора в селото, тежала думата му, почитали го и го обичали. Невеста от добър род си избрал-хубавицата Христина. Не станала лесно женитбата с Христина. Едва що се харесали двамата-един път вода в менци й напил Михал, веднъж китка му дала Христина - и черно ги зло погледнало. Ето какво се случило.

В немного далечното турско село Черкеш имал голям чифлик богат турчин от Стамбул-Баатин бей. Лют като тузлушки пипер бил беят. Не се било случвало досега Баатин бей да идва в Ипчелий. Кога му трябвала рая за ангария,пращал пазвантите и кехаите си да събират работници по околните християнски села.

Не щеш ли веднъж, по ечмяна жътва,ипчелийските селяци видели, че по пътя откъм Черкеш язди насам Баатин бей с двама от своите катили.

-Сабах хаир олсун, беим/добро утро, бей/ - ниско се поклонили жътварите и зачакали бейската воля. Какво ли ще иска, та сам се е домъкнал чак до Ипчелий.

Но беят, без да отговаря, въртял очи към младите жътварки,после смушкал коня си и нагазил в непожънатата нива. Изтръпнали ипчелийци-беят тъпчел ечмяните класове и право към Христина напирал. Увитата около лицето й шамия не могла да скрие хубостта на девойката. А и младо-зелено, не трае много дрехи по себе си в жегата, та видна била цялата хубост и гиздост на снагата й. Слушал бил беят от своите пазванти за тази хубост,слушал бил, но сам той не бил я виждал. А имал слабост към младите, хубави гяурки. Говорело се , че даже в харема си в Стамбул държи затворени няколко от тях. Не се лишавал той от хубостите и сладостите на живота.

Протегнал ръце беят към девойката и я метнал на коня пред себе си. Писнали жътвари, загърмели във въздуха турците и обърнали конете към Черкеш. В туй време из отсрещната нива пропукали два пищова – паднали мъртви двамата катили. Изскочил от нивата си Дели Михал пред коня на бея, уловил го за един от вдигнатите крака и с улавянето го тръшнал на земята, ведно с яздача и плячката му. Скокнала бързо Христина, че била лека като сърна, а Дели Михал се хвърлил връз бея. Гръмнал бейският пищов между сплетените им тела. Кога се разнесъл пушека, Дели Михал станал, поотупал се от праха и тръгнал към Христина, а Баатин бей останал да лежи със забит в гърдите нож-каракулак.

„Брей, ами сега какво ни чака!“ сепнали се уплашените ипчелийски жътвари. Като с юзда хванал в ръцете си плахите им душици Дели Михал.Изпратил бързо в село жените и до час време в средата на нивата му, в голям трап заровили три трупа. А до пладне върху мястото били натарупани кръстци от пожънатите снопи.

Надвечер из Ипчелий изскочил конник. Дели Михал в кърджалийски каяфет/облекло/-

увита около челото кърпа със спуснат по бабаитски едина край до дясната скула, в обшити с тежък гайтан бозяви потури, с наметната накриво, наверев, атлазена салтамарка, а на пояса блестящ от седеф селяхлък със забучени в него ножове и пищови – вдигал пушилек накъм Черкеш. Като хала влетял в селото и дорде черкешките турци наизлязат с оръжие от дворовете си, Дели Михал удрял по кованата порта на бейската кула

-Кой си ти, бре керата`? - избоботил гласът на Кара Мехмет, субаша/управител/ на бейския чифлик.

-Не помниш ли старите си достове, Кара Мехмет? - позабравен отубашата,но отколе познат бил този глас зад портата.

И изведнъж писнали зурни в ушите на Кара Мехмет – бивш кърджалия, звъннали стремена и блъснали конски копита в сърцето му. Видял се волно препускащ в полята на Румелия, видял край себе си веселите и свирепи лица на Къбрадлията, на Деликанлъ Колю, на Арнаут Брахом, на Дели Михал – верния побратим от ония луди-млади, юнашки години и чийто глас чувал сега оттатък дувара.

Скръцнала тежката порта. С властна ръка Кара Мехмет спрял навалящите, подскрежени черкешки турци.

-Кардаш/братко/, живи бяхме пак да се видим! Помниш ли...

-Помня, Кара Мехмет. Ала било е и с биле е обрасло вече, побратиме.Слушай сега.Заран през наше село мина Баатин бей и заръча да ти кажа...

Отстранили се двамата, поговорили тихо някое време, после Кара Мехмет изпроводил побратима си до коня му. Заситнил с копита коня щом усетил в седлото ездача си и се стрелнал край глухо ръмжащите, но сдържани черкешки турци-зер непознатия конник е дост на Кара Мехмет и значи не е кой да е. А и вроденото у турците уважение към юначеството изписвало вече по лицата им неволно възхищение от тоя сербез мъж.

Какво са си приказвали оная вечер Кара Мехмет и Дели Михал, никой не може да знае. След време се говорило за Баатин бей и неговото изчезване по пътя му за Стамбул, но така и не се разбрало къде и как е потънал в джендема.

А Дели Михал вдигнал голяма сватба и след нея завел Христина у дома си.

Такава ли, друга ли била историята около женитбата на Михал, но тъй я разказваше

 един от правнуците му – дядо Костадин от село Тракия, чак до смъртта си през1978 година.

***

Като дъб всред слънчогледи стоял между кротките ипчелийски селяци бившият кърджалия. В общите работи, в междуселските спорове, а и в отношенията с османската власт, все Михал бил начело. Пък и с разбойници/хайдуци/, ако се явели в околността, умеел да се справя- не бил забравил съвсем стария занаят- макар сега ръката му да милвала житни класове, можела и страшно да удря, ако потрябва. Съдбата му била водач да бъде и водач на селото станал- избрали го за селски мухтар/кмет/.

Грижовен и благ към семейството си бил коравият някога мъж. С годините строгостта все повече слизала от лицето му. Къпела се душата му с любовта на близките към него и той отговарял на тази любов с цялото си сърце, зажъдняло за топлина и домашен уют. Жена му- Христина, обичливо го наричала Марчо, сякаш искала с това, по-ласкаво име да отдалечи кърджалийското му минало, от което тръпнела в плаха боязън. От нея това име възприели и внуците му.

Не се знае колко деца е имал мухтар Михал чорбаджи, но в родовата памет останало името на сина му Санди/Сандо, Сандю/- вероятно умалително от Александър, роден между 1805 – 1810 година. Този Санди е носител на поетичната жилка в рода.Свирел хубаво на кемане/цигулка/, затова и прякора на някои клонове в рода е Кеманета. Създавал Санди песни, които пеели момите по седянки- песни и за любов, и за тежък труд, и за юначества.Стъкмил песен и за баща си:

„Дели Михал конче яздеше

през село турско, читашко...“

Между 1830 и 1840 година Санди създава многолюдно семейство. Един от синовете му Христо, остава в бащиния си и дядов дом, другите се отделят и създават свои гнезда. И пак многолюдна челяд оглася Дели Михаловия дом. Тук живеят и тук умират първо някъде около 1860 г. престарелия Дели Михал, любимия на внуците дядо Марчо, а около1870 г. и песнопоецът дядо Санди.

Грижлив и кадърен стопанин трябва да е бил дядо ми Христо/Христаки/ щом е крепил бащино огнище и щом е могъл да го запази и пренесе на север, когато започва Руско-турската война от 1877 / 78 година. В края на 1877 г. Христо със сина си Костадин е вече в село Узун Хасан /дн.Тракия/ на 30 километра южно от Стара Загора. Заедно с тях тук се заселили и мнозина други ипчелийци. Всички тях ги наричали маджури т. е. преселници. Защо от рода са били само двама- баща и син, не се знае със сигурност. Вероятно в пожарите и погромите на войната са погинали баба Христовица и останалата челяд.

Етап по пътя на преселението им е село Момково, Свиленградско, където са останали братята на Христо. Твърде вероятно е това да е селцето, от което някога тръгнал по румелийските друмища дядо им Михал, делията. Момково/Оланлий по турски/ отдавна стои в родовата памет като място, населено с роднини.