Тая година се падаше в петък. И мина да го види само дъщеря му. Внукът бил на работа, децата му болни, снахата и тя на легло…

Бе, каква е тая? Болни били… Старият полковник има рожден ден – да се вдигат и да идват! Ако знаеше как – щеше да е вдигнал телефона, ама беше запомнил само един бутон – за спешно обаждане на дъщерята. Поизтрил се бутон, защото често го ползваше. Нали трябва и той да се развлича някак си…

Но внукът…

Рожден ден има, ей… А как беше преди… В стаята му в общината бяха извадени кутии с шоколадови бонбони, две бутилки с някакво питие, за шефовете – специален коняк, за дребните риби – „Слънчев удар“, както викаха на онова бренди…

Идваха, честитяха му, дори кметът го извикваше в кабинета си за лична среща. Не, че се разминаваха – нали всяка събота ходеха на лов заедно? По техните си места, дето никакви пейзани от селата не можеха да стъпят, та да им пречат…

Носеха му цветя, връчваха му книги – от ония, дефицитните. Тях слагаше в библиотеката в хола – като идват редките гости, да видят колко е широкообхватен в интересите си…

Дребни подаръци, вярно. Но в техните среди големите подаръци не се обявяваха. Просто някой помолваше някого за нещо – и се оказваше възможно, въпреки законовите пречки.

Какъв по-голям подарък…

Беше, беше…

После го пенсионираха и в рождените дни се стесни кръгът на гостите. Идваха близките, една отракана комшийка и… Никой не му честитеше – даже когато го срещнеше него ден.

То не го и срещаха. Изведнъж доскорошните му приятели потънаха в работата си, познатите не го забелязваха, внезапно зазяпани по прелитащите птици, съседите кимаха уморено и отегчено…

Така че – рожденият му ден остана само за него. И за близките. Доколкото се чувстваха такива…

А внукът дойде в събота. За час, набързо, но дойде. Оставил децата на жена си, бързаше да се върне, че трябвало лекарства да дава на дребните. Оная да не е малка, та той ще бърза? Е, болна, ама какво толкова? Старият полковник има рожден ден – не беше лошо да се вдигне тя и да дойде…

А може е по-добре да не идва… Щото… Бе, болна, ще го зарази…

А Старият полковник не ще да мре. Близо е до стоте, после по-леко ще брои…

Я да си седи оная при дечурлигата…

Пък като оздравее, може да дойде. Ще сложи пердето на прозореца – няма Старият полковник да се надига. То, това за пердето, му хрумна оня ден. Изкарал е половин век без него, ама сега… Просто му хрумна. Разбира се, няма той да плаща. Парите му трябват за друго. Ще дойде някой внук или внучка, ще извади той дебела пачка… Да целуват ръка и благодарят…

Дотогава… Дъщерята ще купува и плаща, пари сигурно има. За какво я е отгледал? В тяхното селце никой не хранеше котка или домашен любимец. Само нужни животинки – прасета, гъски, кокошки… Които хем оживявяха двора, хем ставаха хубави манджи от тях…

Та в събота дойде внукът. По спешност, извикан от майка си. Донесе подаръци, хапна набързо от тортата, купена от майка му, после замина…

Но, все пак – имаше рожден ден…

А Старият полковник знаеше – за дълъг живот е важно да отпразнуваш повече рождени дни.

Защо да живееш дълго – виж, това нито го интересуваше, нито знаеше…