Имам един ярък спомен от младостта, когато здраво ме биеше хормонът и с моята Дида се чудехме как и къде да намерим терен за любов. Терен обаче трудно се намираше, по две причини.
Дида, като всяка еманципирана мадама, си имаше втори любовник, който колкото и да пиеше, а той си пиеше здраво, все научаваше оттук-оттам за нейните волни похождения. Така че, теренът си оставаше винаги рискован, защото пияният винаги успяваше да го открие. Тогава скандалът ставаше неизбежен, а с него и физическите промени по физиономиите, както на Дидината, така и на моята.
Другата причина бе, че бащата на Дида ù нямаше доверие на обясненията. Всъщност те бяха винаги глупави и в голяма степен без правдива обосновка. Но такава си беше Дида, сноб в младежкия живот и нехайна към последствията от делата си. Казано директно, тя си лъжеше най-безсрамно, без да ù пука дали ù вярват или не.
Това ни принуждаваше да търсим терен на съвсем неочаквани места, например в малкия скапан хотел в Боровец - под пистата Маркуджика или в пълния с хлебарки и пияни руснаци софийски хотел на самия пъп на столицата, досами смрадливата Перловска река. В края на краищата семейната ù вила вършеше същата работа, макар и с по-мизерните си условия.
Но да оставя тая тема, защото тя няма край и да се върна на спомена за Роксино.
Разбира се, това име нищо не би ви говорило, дори ако ви доверя, че бе име, съставено от имената на двама души от различни раси на еднаква възраст.
Роксана беше едра и пухкава мома, чийто родители, чилийски емигранти, се бяха спасили по чудо от кланетата на Пиночет. Тя се вля в нашата младежка компания ярко и с хъс. Бе много весело и отворено момиче, без задръжки, с едно привлекателно задокеанско романтично поведение, което тук, в западналия ни градец, се възприемаше като извънредно модерно и достойно за подражание.
Чилийката бе много по-млада от Дида и от мен. Притежаваше някакво мило, детско въображение, което те пленяваше от първия разговор с нея. Палавото ми око неизменно се разсейваше по разкошните ù гърди, което пък тутакси вкиселяваше настроението на Дида и я караше да взема кардинални психологически решения. Те включваха повдигане на теми, касаещи поведението и изказванията на резервния ù любовник. Стараеше се да засегне ревнивата струнка в мен, без дори да осъзнава, че по принцип такава въобще липсваше. Накрая успя да постигне целта си, запознавайки Роксана с близък мой приятел, когото наричаха Тино.
В края на краищата се оформи запомняща се любовна двойка, споена на някаква необяснима сексуална основа. Тая двойка нарекохме със слятото име Роксино.
През онези години поривите и мераците на младежките компании в нашия градец неизменно бяха насочени към нахлуващата вълна на диско музиката и нейните средища за популяризиране - дискотеките. Затова голяма част от свободното ни време се пилееше именно там, в задимените полутъмни зали с гърмяща ритмична музика, с бляскащи и въртящи се светлини и с аромата на евтино уиски и упойващия дъх на забранената трева.
Тино имаше много хобита. С еднаква страст ловеше риба в местния язовир, пушеше трева, сменяше мадами и слушаше и играеше модерните диско парчета.
Имаше къдрава като на негър коса, алено, сякаш изгорено от лятното слънце лице и фини като на пианист ръце. Беше много емоционален. Не можеше да се стърпи и винаги се впускаше в акция, ако до него се окажеше красиво момиче, или ако му сипеха златисто унгарско уиски в стъклена чаша с дебело и тежко дъно. Насилваше се и глътваше юнашки и двете, а сетне, блажено усмихнат, намигаше на компанията и се тупаше по гърдите, не от самохвалство, а просто хей така, от чисто човешко удоволствие.
Запознанството им Дида уреди тъкмо в дискотеката. Роксана беше ароматизирала пухкавото си тяло с някакъв омайващ латиноамерикански парфюм. Тино пък беше обул новите си сини дънки, които сестра му току-що му бе подарила, закупени с долари от Кореком. Като всеки нов модерен панталон, дънките се бяха впили в тялото му и подчертаваха с ефектни очертания ярките форми на младежката му мъжественост. Той, разбира се, не я криеше, а напротив. Чат пат ставаше от мястото си, като за келешлък, подклякваше леко и с елегантен жест отупваше с два пръста някаква невидима прашинка от лявото си бедро.
Това снобско движение, на онези, които го познавахме, не правеше съществено впечатление. Суетата му бе пословична. На младата чилийка обаче тези жестове въздействаха като чаша гряно вино или силно мате - прочутия чилийски чай.
Същата вечер, обут в новите си дънки, навлякъл щампосана тениска с някакъв нашумял диско състав, Тино се появи с нехайна походка в дискотеката. По тоя начин запознанството им стана съвсем непринудено.
Харесаха се от пръв поглед. За една новосъздадена връзка първият поглед бе от съществено значение. Рокси се бе постарала да изглежда възможно най-неотразимо. Упойващият парфюм бе комбинирала с влажен и премрежен поглед, който би изправил на рога всеки уважаващ себе си балкански каубой. Тино, естествено, не беше каубой, а най-обикновено безгрижно момче. Двете оръжия на мадамата обаче раздвижиха егото му до степен на предстартова треска.
Той избърса невидимата прашинка от лявото си бедро, намигна и по начин, който му се струваше най-съблазняващ и размествайки столовете на масата, се озова до чилийката. Тя, разбира се, нямаше нищо против това разместване, точно напротив. Първото им унгарско уиски беше като за отскок. Пиеха го без лед.
Това си оказа своя ефект, защото след третата чаша Тино стана много приказлив с двете ръце, а Рокси започна да бърка българските думи с испански. Въпреки испано-българското звучене на говора и ние всички от компанията се правехме, че ù разбираме.
Интересно беше продължението на дискотеката. Впрочем всяка дискотека си имаше работно време. И тая не правеше изключение. Поради някакви тогавашни морализиращи наредби то бе съкратено в достатъчна степен. Чакахме да мигне втория подканящ сигнал на светлините, после станахме и си тръгнахме. Алкохолът бушуваше на вълни във вените ни. Музиката още звучеше в ушите. Никак не ни се прибираше у дома.
В тоя момент Тино, прегърнал Рокси през рамо, великодушно ни покани у тях. Поканата аргументира с гостуването на сестра му, която преди десетина дни се върнала от Хюстън. По онова време тоя факт беше зашеметяващ за социалистическите поданици, каквито бяхме всички ние. Тя била научен работник и участвала в световен форум по нуклеарна физика. Мъжът ù я придружавал и... въобще имаше много неща за разказване, за слушане и за коментиране.
Така че, благодарейки му за идеята, всички вкупом се запътихме към Тинови. По онова време те живееха в далечния нов квартал, популярен с прозвището, “Не чуй петел”. От центъра на градчето до там се ходеше пеша, поради липсата на редовни автобуси. Всички бяхме на градус, особено Тино. Слабостта му към унгарското уиски бе пословично. Беше се почерпил добре и това се отрази по интересен начин на певческата му дарба. Спираше, поемаше си дъх и взимаше на фалшиво висок тон рефрена на Юрая Хийп от “Черната вдовица”. След туй подклякваше, като имитираше свирене на китара, а после... се хвърляше да прегръща Роксана. Тя се кикотеше неудържимо и му подаряваше целувка след целувка. Духът на всички беше приповдигнат.
У тях ни чакаше цялото им домочадие. Саня, сестра му, го прегърна и изохка, като усети силния дъх на алкохол. После го накара да иде в банята, за да се изкъпе. Той обаче упорстваше. Сграбчи Роксана и я отведе в своята стая. Знаехме какво ще последва, не знаехме обаче, че то ще продължи цели два часа.
Към края на втория час Саня започна да се притеснява. Ахкаше, охкаше притеснено, обидена от безцеремонното му поведение. Ние я успокоявахме неловко, пробвахме разговори на музикална тема, което не беше съвсем искрен подход при съществуващата ситуация. Накрая Роксана излезе от стаята и щастливо усмихната, каза на развален български:
- Тино заспал... Той много уморен... Той заспал...
Естествено бе, че трябваше да си тръгваме, защото бе почти полунощ и гостите бяха уморени от път и емоции. Дида хвана Роксана под ръка и я поведе към панелната кооперация, където беше настанено многобройното им семейство. Последвах ги. После, както си му беше реда, изпратих и Дида до тях. Баща ù ни отвори, изгледа ни с едно трудно описуемо свирепо изражение. Сетне плесна на дъщеря си един шамар и докато се канеше да стори същото и с мен, моя милост бе предприела вече необходимите спасителни мерки и бе запрашила по удивително бърз начин към дома.
Дида ликуваше, защото с пъкления си женски план бе успяла да направи Рокси и Тино гаджета. По тоя начин психологически ловко отклони мъжките ми мераци към физическите прелести на Роксана.
Това обаче не ми попречи да подаря на чилийката една популярна по ония времена грамофонна плоча. Беше албумът на Виктор Хара - зверски убит на стадиона в Сантяго. Песните му звучаха тогава нонстоп по националното радио и бяха любими на много младежи от моето поколение. Поетът-музикант с отрязани ръце пееше наистина добре и завладяващо. Роксана бе очарована, защото ù напомняше за родината и за злощастната емигрантска съдба на цялото и семейство.
Ще питате как завърши тая внезапно пламнала любовна история? Беше кратка и ярка, като внезапно пламнал и угаснал бенгалски огън. През същата есен на 81-ва комунистическата партия на Чили прати покана на Роксаниното семейство да се завърне в родината. Бяха им осигурили някаква нелегална квартира във Валпарайсо. Имаха нужда от хора за продължаващата нелегална борба. През един мрачен и дъждовен есенен ден Роксана и семейството ù заминаха с автомобил за Гърция. Оттам през Египет и Южна Африка щяха да продължат за Чили.
На раздяла Роксана и Тино не можеха да се пуснат. Бяха се вкопчили един за друг и стенеха отчаяно. Разделиха ги насила. Роксана бе стиснала в ръка плочата на Виктор Хара и ми се усмихваше с една тъжа и красива усмивка. Дида, разбира се, плачеше. Заминаваше си една нейна много близка приятелка. Няколко дни подред Тино беше пиян на дърво, после бавно, под влияние на музикалната ни компания и дискотеките, се съвзе. Накрая си стана пак оня Тино, който всички знаехме - сноб и всеотдаен любовчия.
А какво беше моето настроение ли?
Много кофти, казано по софийски! Пленителната усмивка на Рокси щеше да липсва на всички ни, включително и на мен. Нейният малко смешен български създаваше сред нас невероятно хубава атмосфера. Милата Рокси си беше едно слънчево чилийско момиче, което нямаше начин да не харесаме и заобичаме.
Минаха няколко месеца. Дида ми съобщи, че е получила писмо от Рокси. Пишела, че са добре и че военната диктатура е свалила гарда. Пиночет бил отстранен от власт, но американците се разпореждали в Чили като у дома си. Та нали това им е била целта - да докопат природните богатства на тая далечна и красива латиноамериканска страна, да подчинят народа и на своята воля и цел. Постигнаха го! Комунистическата партия беше забранена и бе минала в нелегалност. Кървавите репресии обаче бяха спрели.
Световната общественост беше заклеймила жестокия военен режим. Хиляди бяха избити, а още повече безследно изчезнали. Беше спазена традицията на южноамериканските преврати – убийства, а после мир и тишина. От Виктор Хара бе останал само споменът и хубавият му албум с невероятно импулсивните и патриотични песни.
Тино си намери нова приятелка. Тяхната връзка обаче не трая дълго, защото тя внезапно почина при нелегален аборт. Няколко години той се шляеше без работа. После го видях да стои на пиацата до железопътната гара. Беше си купил кола на старо и се бе префасонирал в таксиметров шофьор. След още няколко години чух, че се е оженил щастливо и се е сдобил с три красиви дечица.
Компанията ни постепенно се разпадна. Диско музиката мина от мода. Най-отбраните нейни парчета обаче все още звучат от време на време по моята домашна аудиоуредба.
Дида завърши висшето си образование и скъса с резервния си любовник. Той се бе пропил до край. Беше станал иманяр. Ходеше с приятели по иманярски обекти. Най-накрая една нощ беше пребит от бой. Така и не се възстанови. Спуканият му черен дроб го вкара в гроба.
Аз пък скъсах с Дида. Тая жена ме изнервяше. Не можеше да бъде вярна на нито един любовен партньор. Щастливият късмет я свърза с кротък мъж от едно близко село. Роди си две хубави дечица и спря да ходи по дискотеки и заведения.
Мен пък съдбата отвя към столицата. Компютрите навлизаха в ежедневието и големият ми мерак да работя с тях определи и бъдещите ми трудови напъни.
Както е казано, всеки си има съдба и карма. Дали ще ù се подчиниш или не, мисля, че няма съществено значение. Накрая тя те хваща за ръчица и те повежда натам, накъдето си е решила.
От време на време си пускам онези стари диско парчета. Слушам ги с умиление и въздишам по онова отлетяло, вълнуващо и щастливо време на моята младост.
Тия дни по националното радио вървеше едно публицистично предаване за чилийския преврат през горещия септември на 1973 година. Слушах го и сърцето ми заби в учестен ритъм. За периода 1973-1990 година са били убити и изчезнали над 3000 души, 560 представители на армията и полицията са били осъдени за нечовешки престъпления. Пиночет избягнал съда, поради раковото си заболяване. Починал бил през 2006 година.
Накрая музикалният редактор пусна една от най-хубавите песни на Виктор Хара. Слушах я и една немирна сълза някак неусетно се търколи по бузата ми. Какво ли е станало с Рокси? Живи ли са онези хубави и весели чилийски хора? Писмата от нея до Дида бяха спрели отдавна. Възможно е да е забравила и български. Кой знае?
Поетът-музикант с отрязани от извергите ръце обаче ми напомни за нея, за слънцето на тая далечна и чаровна страна, за хубавите ù хора и за превратностите на човешката съдба.
© Мерлин Все права защищены