Жена върви в парка сама. Загадъчна усмивка. Явно се връща в миналото. Всеки спомен носи носталгията по нещо вече отминало. Рокля. Дълга. Почти опира в земята. Жена, която сякаш никога не е имала име. Цветята дори се обръщат и я гледат. Събрала красотата на цъфтежа на дървета и цветя, тя върви бавно. Стъпва уверено. Усеща погледите на всички върху себе си, но не се обръща. Може би си мислят, че е надменна. Но тя е влюбена. И е над тези земни неща. Не обича мъж. А всеки миг, който е част от нейните дни. Колко е плакала. Колко дъжд е имало в очите й. Колко бури са се разразявали в моминското сърце. Колко вятър се е блъскал в мечтите й. Само тя си знае. Това е пролетта.
Мъж върви в същия парк. Сам. Усмихва се, сякаш си представяше бъдещето. Чувстваше се добре. Енергичен. Правеше си планове. Радваше се, че те се реализираха с лекота. Имаше чувството, че ако стисне камък ще го натроши на парчета. Изпъчил гърди, той не си даваше сметка, че нищо не зависи от него. Че не знае какво ще му се слу ...