„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази - 2

Разказ №2

Следсмъртна „разглобеност“

„Дори да не бе била краят, смъртта не би била продължение на живота, а само негова... постфактична противоположност..., нали?“

Разказвачът

I.

Райо Пеликански умря след задавяне с парче месо. Чакайки жена си да се прибере от работа (той бе първа смяна, а тя - редовна), реши да се пооблажи с намиращата се в хладилника пържола, която му „вадеше очите“ вече по протежение на цели 3 дни. Още на третата хапка обаче един едър къс месо застана на гърлото му и, въпреки всичките му усилия да го извади, спря въздуха му и... причини скоропостижната му кончина.

Дотук нищо, ама съвсем нищичко необичайно, нали? Може би и по-нататък, ала няма как да знаем това по простата причина, че... все още сме живи. Да не предварваме обаче изумителните събития, които предстоят... Впрочем, ето ги и тях.

Та умря си, значи, Райо Пеликански за едното нищо или - което е все същото - от пуста лакомия и като умря му се случиха следните две неща:

1. Пропусна да установи..., че е умрял.

2. Забрави, че умрелият в негово лице приживе е бил някой си... Райо Пеликански.

II.

След като престана да влачи тлъстото му туловище в тоя свят, жизнената енергия от тялото му се озова в оня, другия, отвъдния и по-точно край някакво празно от каквото и да било шосе. При това, озовавайки се там, нещото, което само не знаеше, че е престанало да бъде нещо, се самовидя да крачи край въпросното шосе, озъртайки се, без да знае за какво.

„Как съм се отделил от всичко туй, що ме заобикаля, ставайки някой, който го наблюдава?! - озадачи се. - Трябва да попитам някого, ама пусто, никой не минава по тоя съвсем празен път!“

Едва що го бе помислил и от храстите пред него изскочи мъж на около средната възраст, на каквато бе и самият той, макар да не знаеше нито какво е средна възраст, нито какво имаше предвид под словосъчетанието „самият той“ на неизвестно кой език.

- Новопоявен? - констатира риторично очевидното човекът, пристъпвайки към него и подавайки му ръка за поздрав. Без да знае защо, бившият Райо Пеликански, който бе забравил, че е вече мъртъв Райо Пеликански, я пое с думите:

- Нямам представа защо, но ми се струва, че трябва да се настаня някъде.

- Да - кимна другият. - Знам къде е това „някъде“. Последвайте ме.

III.

Пресякоха пътя, след което се „гмурнаха“ в трудна за газене зелена трева, през която вървяха сякаш безкрайно дълго време. Докато се придвижваха през гъстите тревни стръкове, слънцето се издигна по ослепително синьото небе пред тях, задържа се над главите им и започна да клони към хоризонта зад изпотените от горещината, която пръскаше навред, техни гърбове.

- Уууф, много горещо! - възкликна бившият Райо Пеликански, щом слънчевият диск се сниши почти до върховете на тревите, що газеха.

- А, небесното огнище ли? - запита го повелият го през тях. - Голям проблем е - потвърди. - Трябва да видиш въжетата, с които го теглят към земята, та да го потулят под нея нощем, че инак всичко би изгорило!

- Въжета ли?! - учуди се Райо, който вече не бе Райо. - Какви въжета?!

- Не въжета, ами въжища! - със страхопочитание сниши глас водещият го мъж. - Някои са ги виждали. Били с дебелина... 10 000 километра, а дължината им възлизала на... повече от 350 000 000 километра!

- А стига бе! - хлъцна екс-Райо - нека оттук насетне за по-кратко да го назоваваме тъй. - Щом са толкова дълги и дебели - не сдържа любопитството си, - как оперират с тях?

- Много просто! - изгледа го през рамо почти насмешливо другият. - Над 25 милиарда от най-едрогабаритните люде постоянно сменят местата си върху тия едни въжа, за да правят възможно придвижването на небесното огнище по небосклона - денем - и под земята - нощем. Да - призна след кратка пауза, - небесарите - тия, де, дето притежават небето - често пъти недоволстват, че с това постоянно слънчево стържене по него синята му боя скоро щяла да се олющи, та трябвало да си правят труда да поръчват нова...

IV.

Щом слънцето „потъна“ зад хоризонта, пред двамата мъже се разкри гледка на бедняшко селище. Насред полуразрушени колиби на малки групички бяха насядали много хора - предимно стари, малко млади и - само тук-там - някое сополиво хлапе.

- В доста лош вид е туй поселище - забеляза екс-Райо.

- То е нашето обиталище - уведоми го водачът му, уточнявайки: - Просто няма къде другаде да отидем.

Докато си разменяха тези реплики, иззад окаяните колиби пред тях се подаде набразденото от начупените пенести линии на вълните море, отвъд което едва се мержелееше потънал във вечерна мъгла бряг.

- Ей там - посочи го екс-Райо. - Защо да не опитате да се преселите на него?

- На онзи бряг?! - изгледа го през рамо недоумяващо водещият го мъж. - Та там се намират фабриките за морски вълни! До дупка е фрашкано с тях! Освен това помежду им са „разхвърляни“ и по някоя и друга централа за производство на облаци!...

- Фабрики за морски вълни?! Централи за производство на облаци?! - не успя да смели екс-Райо. - Че кой се занимава с всичко това?!

- Как кой?! - наново се учуди водачът му. - Предназначените специално за тези цели люде, разбира се. В нашето селище пък има такива - добави, - които „лепят“ звездите на небето. Викаме им „звездари“.

Докато изричаше това, по тъмнеещото небе една подир друга наченаха да светват звезди. Екс-Райо намираше за крайно необичайно да пламват тъй, отведнъж, но обяснението от водача му дойде незабавно:

- Изчакват небето да потъмнее, лепят ги и сетне ги палят, та затуй светват тъй, отведнъж.

- Впрочем кой си ти и какво е предназначението ти? - сети се най-сетне да запита екс-Райо, който едва сега бе установил, че въпреки целодневното провиране из буренаците почти не се е уморил.

- Свикнал съм с прозвището „Тревар“ - заяви водачът му, - понеже все оттам - кимна към тревното поле зад тях - минавам, та да посрещам вас, новодошлите. С туй е свързана и работата ми. Посрещач съм - поясни, - щом екс-Райо го изгледа озадачено. - Посрещам новопоявили се - като теб - и ги настанявам във все по-множащите се свободни домове в селището ни. Като звезди по вечерно небе „никнете“ изневиделица в храстите край онова шосе, отдето те взех тая заран...

V.

Малко по-късно стигнаха до схлупена постройка току до скалистия бряг на шумящото море.

- Жилището ти - посочи я на екс-Райо водачът му, кимна и без да каже и дума повече... с умерен ход се отдалечи, изгубвайки се сред гъстите неугледни постройки.

„Забравих да го попитам как човек научава предназначението си“ - сети се екс-Райо, при което... тутакси разбра.

Краката му сякаш сами се задвижиха към скалистия бряг. Щом възлезе на него, тръгна по протежението му и стигна до огромна грамада скални късове. Пред преграждащата пътя му към тях бариера бе застанал възрастен мъж, подрънкващ с ключове, закачени на пояса му.

- Още един подреждач - „проскърца“ немощният му старчески глас. - Вече те осени идеята за предназначението ти, нали?

- Да - кимна екс-Райо. - Трябва да слепвам тия късове - посочи към грамадата от такива зад бариерата и, щом ги „споя“ в скали, заедно с колегите ми да ги търкаляме до някое свободно място по брега и да ги наместваме сред вече дотъркаляните и „настанени“ такива...

VI.

Преди да проследи кимването на пазача пред себе си, той рязко се обърна и пое към посочения му от внезапно изчезналия преди малко негов водач порутен дом. При това нейде от дълбините му „изпълзя“ и го „сграбчи“ някаква безпределна непонятна тъга. Вълните й го „заляха“ колкото тихо, толкова и ударно. Опита да се противопостави на тая плътно обтичаща го мъка, ала скоро проумя, че би било точно толкова неуспешно, колкото да откаже предназначението си на подреждач или да не пожелае да заживее в явно отреденото за него паянтово жилище, към което приближаваше с бързи стъпки.

„Защо? - запита се. - Защо и всичко, що ме обкръжава, и самият аз, сме? Защо ни има? А има ли ни всъщност?...“

Блъскайки си главата с тези очевидно неотговорими въпроси, леко се приведе и се провря през ниската вратичка на новия си дом, пристъпвайки в онова, което оттук насетне щеше да е негово обиталище.

„Оттук насетне ли?! - мярна се във „възпалената“ му същност, която комай не бе същност, а нещо, което никога нямаше да проумее. - Оттук насетне - проумя обаче нужното, впрочем единственото отсега и завсякога нужно... - Оттук насетне - потрети, - значи вечно, понеже - приседна на разположения до олющената стена срещу вратата твърд миндер..., - понеже това - огледа кротката неразбория край себе си с все по-спокоен и все по-празен поглед - е вечното ми жилище, а функцията ми на подреждач - вечното ми предназначение...“

VII.

Това бе последната му мисъл преди да прекрачи и завинаги да остане във вечността. Полегнал на миндера, той лениво се прозина, заслушан в прииждащите гръмотевици, бумтящи от явно заоблачилото се небе навън. Вече знаеше, че заетите с производството им се наричат „гръмотевичари“ или „мълниенисти“ и че вятърът, чийто вой тъкмо начеваше да се надига между все по-приближаващите им „експлозии“, е дело на вятърничари.

Приемайки това като нещо напълно естествено и забравяйки навеки и последната следа от обзелата го съвсем скоро безпределна мъка, плавно се отпусна на миндера, склопи очи и потъна в дълбок сън. Определено имаше нужда от възстановителна почивка преди утрешния първи от безкрайната поредица свои дни на подреждач.

- Разглобен свят - размърдаха се устните му в съня. - Всичко, с което разполагам, е един разглобен свят, чието сглобяване ние, людете с предназначение, не ще успеем да постигнем цяла вечност, която е вечност тъкмо защото е вечно разглобена, нали?...