„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази - 6

Разказ №6

Черна дупка

Какво по-красноречиво доказателство, че близки помежду си люде са „черна дупка“, от публичното допускане, че представляват... „бяла лястовица“?“

Разказвачът

Стиховете, части от които съм цитирал по-долу, са самостоятелни мои творби.

Авторът

I.

Радан и Илария не бяха обикновена двойка. Той - сляп, тя - нежна и внимателна, будеха възхищение у всички, които ги срещаха. Той бе на 43, тя - с година по-млада. Бяха се запознали в рехабилитационния център, където, щом стана студент, бе записал машинопис. Тя, подтикната от неустоимото си желание да помага на слаби и беззащитни, бе доброволка в този център. По-късно, когато заживяха заедно, той започна работа към фирма за набор на текстове, които тя му диктуваше, като - в добавка - продължаваше да се занимава с доброволчество.

Не се обичаха. Връзката им се бе случила по някак естествен, съвсем ненатрапчив начин. Той се нуждаеше от помощ, тя - да помага. Това бе единственото, което ги сближи и което продължаваше да ги държи заедно вече в продължение на 20 години.

Той бе поет по душа. Допускаше, че поезията му е плоска и повърхностна. Въпреки това му харесваше да съчинява рими - без значение дали някой ще ги чете. Тя бе прагматична. Полагаше максимални усилия да задоволява всичките му физически потребности и колкото по-успешно се справяше с тази си задача, толкова по-добре се чувстваше. Друго не я интересуваше. Понякога влагаше старание в това да слуша поетическите му глупости, ала, когато го правеше, й ставаше толкова скучно и досадно, че й бе изключително трудно да не го показва...

II.

Една сутрин, малко след като бе навършил 43, той се обади на свой познат редактор в издателство и му сподели, че желае да му предостави своя проектостихосбирка. Не, разбира се, че не непременно за публикуване, макар че ако този негов познат преценял, би се радвал да стане обществено достояние.

- Чудесно! - отривисто отвърна познатият му. - Когато прецениш, прати ми я по електронната поща и ще преценим какво да правим с нея.

Илария не знаеше, че Радан се е обадил някому относно евентуалното публикуване на своя проектостихосбирка. Той обаче имаше огромно желание да започне да й споделя стиховете в нея.

III.

- Чуй, чуй какво стихотворение съчиних! - понечи да привлече вниманието й около седмица след споменатото обаждане. - Казва се... „Последните влакове“. Надявам се да изтърпиш да ти го цитирам цялото...

- Добре - вяло бе отвърнала тя, загледана през прозореца в движението по улицата. А той, въобразявайки си, че го слуша внимателно, започна:

„Профучават последните влакове... нейде далеч,

а нощта „не прощава” въздишки по бегли „зачатия”.

„Не наказва” със смърт, нито с „гвоздеи”... в мерена реч,

просто... всичко притегля в „безличните” свои обятия.

Профучават последните влакове... някъде там,

дето устрема здрачът „изпива”, „громейки” го с... истина.

А пък някой в наивна „безвлаковост” „дебне” за плам,

неусетно „зачерквайки” „мнимата” своя единственост.

Профучават последните влакове..., свирят „отбой”. -

възвестяват финала на...“

- Ама че интересно! - прекъсна го тя. - Съседите отсреща са стоварили на балкона си някакви големи торби! Защо ли? Ремонт ли ще правят или ще се изнасят?...

Той не отговори. Стана му леко неприятно и толкова.

Друг път - няколко дни след това - бяха седнали да пият кафе в едно крайпътно заведение. Него пак го бе обзело поетично настроение и й предложи да й цитира друго свое стихотворение.

- Добре... Чудесно - без ентусиазъм отвърна тя.

Пренебрегнал тона й, той оповести:

- Озаглавил съм го... „Вечерни щурци“. Чуй го и - ако желаеш - след това ще обсъдим емоциите, под напора на които го написах.

Сетне започна:

„Цвъртят на вечност в края на деня,

на самота цвъртят и... на далечност.

Уви - долавям ги дори в съня,

„белязали” душата с безутешност!...

Цвъртенето им - „зъзнеща” печал -

света превръща в „ледена пустиня”

за всеки, непотребно „развенчал”

потребата животът да е... „тиня”.

„Убива ме” звънтящият покой

на „еднострунната” им монотонност.

Ще си остане...“

- Какво хубаво котенце! - внезапно възкликна тя, пресичайки го насред изречението. - Мац пис-пис-пис...

Отново бе замълчал, спотаявайки в тази тишина обзелата го неприязън от факта, че тя явно изобщо не го слушаше!

През следващите 5 седмици опита да й цитира свои стихотворения още няколко пъти, ала резултатът бе съвсем същият - тя драстично го прекъсваше някъде насред творбата, точно когато се бе разпалил!...

IV.

Същинското му пречупване обаче дойде чак около месец и половина след като се бе обадил на познатия си в издателството.

- Снощи съчиних едно стихотворение, което искам да ти цитирам - каза й докато закусваха. Нарекох го... „Баналните лица на любовта“.

- Добре - прозина се тя, - да чуем.

Пренебрегвайки леката, ала ясно осезаема досада в гласа й, той започна:

„Свят срещу влюбени, той или те... -

банално като белота в окръжност.

Все някой някого ще „помете”:

Той тях? Те него?... - все едно е всъщност.

Светът на влюбените, смешен трик -

два свята, що се лъжат, че едно са.

Достатъчно е „кълнче” от конфликт

„безоблачното синьо” да „лекьоса.

Светът без влюбените... - автомат,

„обезсветяващ” каузи пердута.

Светът без влюбените... не е свят,

а... „поход” за...“

- Я, чакай, чакай! - възкликна тя, след като по време на цитирането мобилният й телефон бе изпищял. - Шефът ти пише, че има голям текст за набор - някаква дисертация, цели... 170 страници! При това цената била... по евро и половина на страница, което значи...

Бе престанал да слуша. При това бе решил повече да не й цитира свои творби. В добавка бе взел и едно друго решение, което реализира на следващия ден. Обади се на познатия си в издателството и го уведоми, че се отказва да му предостави за евентуална редакция и публикуване проектостихосбирката си.

- Реших - заяви му, - че стихотворенията в нея не са достатъчно добри, за да бъдат разпространявани сред много хора...

V.

Няколко месеца по-късно вече бе започнал да притъпява интереса си към поезията. Не, нямаше как да стане чак толкова прагматичен, колкото бе Лари - така наричаше Илария, - но поне бе свел трепетите си до явно нужния за спокойствието й минимум...

И ето, докато една вечер вървяха хванати за ръце по оживения булевард към дома си, той чу някъде отдясно на себе си някаква възрастна жена да възкликва, както по-късно разбра от Илария, по техен адрес:

- Каква прекрасна влюбена двойка! Пък разправят, че в днешно време истинската любов се срещала все по-рядко!

„Влюбена двойка ли?! - изсмя се той наум, когато разбра, че репликата била по повод на тях двамата с Илария. - Не, съвсем не влюбена двойка! Сигурен съм, че ако познаваше в детайли съвместния ни живот, по-скоро би ни назовала... „черна дупка“!...

При тази мисъл се заслуша в гласовете на забързаните минувачи. Понеже бе синестет (чуваше в цветове), представи си цялата тая гълчава като обтичаща го отвсякъде „лавина“ от „черни дупки“. Повечето от разговорите, които долавяше, бяха на учтив, приятелски тон. Зад цялата тая добронамереност обаче „клокочеше“ някакъв злокобен „кикот“, някаква невидима заплаха, която всеки миг бе „на ръба“ да я „разтроши на парчета“...

„Черни дупки - каза си Радан, леко, почти неусетно, увеличил натиска върху ръката на хваналата се за него Илария. - Толкова много - Впрочем колко много?! - черни дупки! А дали някъде измежду тях има и някоя „бяла лястовица“? Ако има - запита се, - зад какво ли би била скрита? Може би зад привидно груби думи в изначално чужд на поезията навеки прозаичен свят?...“