„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази -18

Разказ №18

По мое мнение

„Съмнявайте се в мненията си. Понякога представляват... излишно деструктивна неуместност.“

Разказвачът

I.

Още от ранно детство Десислава Свиленова бе свикнала да е център на внимание. Първом родителите й, а сетне и съучениците, състудентите и колегите й, постоянно подчертаваха не само физическата й красота, но и „щедрите“ й - както често се изразяваха - интелектуални заложби. Тя, разбира се, нямаше как да не се поддава на ласкателствата им и - дори - да си ги въобразява като истина.

Да, бе красива, дори, според общите критерии на хората от средата й - а средата на Десислава Свиленова бе средната класа, - много красива. С прекрасна гарвановочерна коса, увенчала безупречно бяло лице с меки черти, с дълбоки като вирове сини очи, с дълги и идеално прави крака, стройна и висока, тя бе образец за женска красота в компаниите, сред които се движеше, и това, признаваше вътрешно, а и го изразяваше външно, й харесваше. Разбира се, че имаше и такива, които не се впечатляваха от вида й, ала те, първо, бяха малцина и, второ, щом попаднеше на такъв, тя намираше начин незабавно да го „отсвири“. Дори и невпечатляващите се от физическата й красота обаче признаваха, че е умна - съобразяваше бързо, помнеше много и с подробности, винаги бе готова с позицията си по всеки въпрос.

II.

Последното - това винаги да е с готова позиция по всичко - не допадаше особено на прекия й колега Наско. Двамата бяха помощен персонал в къща за счетоводни услуги. Макар в един офис, работеха на различни бюра и работата им почти не бе свързана. Още от самото начало бе усетила, че сексапилът й му влияе слабо, ако изобщо му влияеше. Нещо повече: той я изненада с обстоятелството, че се отнасяше с персоната й като със съвсем обикновена жена, а не, както според нея би било по-естествено да бъде, като с ослепителна 26-годишна красавица, за каквато, както видяхме напълно оправдано, се смяташе.

III.

- Вредно е да се пие толкова много кафе - изгледа го тя една сутрин с макар красивите си, ала и пронизващи като ренгенови остриета свои очи. - Едва от час сме тук, а това - кимна към вече преполовената му чаша - ти е третото.

- В почивен ден досега да съм изпил поне 8 - сви рамене той. - Пък и, нали знаеш, какво е полезно и какво - вредно - това решава всеки за себе си.

- Мнението ми е такова - наведе се над бюрото си тя - и просто го изразявам. А ти, ако не го приемаш, руши си здравето, твое си е...

Друг път, докато излизаха от сградата на фирмата, му подметна:

- Вече цял месец работим заедно, а не съм виждала половинката ти. Впрочем..., извинявай, че питам..., но имаш ли си приятелка? Хубаво момче на прекрасните 28 си, та затова ми е любопитно...

- Не, нямам - сухо отвърна той. - На този етап не изпитвам потребност от такава.

- Тц - изцъка с език тя, поглеждайки го някак съжалително. - Живеенето сам е вредно за психиката.

- Може - заяви той, готвейки се да поеме в посока, различна от нейната. - Това обаче специално мен не ме интересува.

- Твоя си работа - сви рамене тя. - Мнението ми обаче е, че самотата е вредна за всеки човек. Ала щом я приемаш, живей си така, макар че, помни ми думата, ако продължаваш да я караш като единак, ще си съсипеш живота...

IV.

Една вечер, трябва да бе към 8 и Наско тъкмо се готвеше да гледа дългоочакван футболен мач по телевизията, Десислава му се обади по телефона.

- Да? - отвори връзката той.

- Виж - някак притеснено започна тя..., - днес ми се натрупа прекалено много работа, пък и в нея има неща, които не разбирам достатъчно. Ще ми помогнеш ли да я свършим сега?

- В момента сядам да гледам футболен мач - осведоми я той. Като свърши, а това значи - погледна часовника си - някъде към 11, ще ти се обадя и ще ти помогна с каквото мога.

- Но тогава вече ще съм заспала! - някак жално провлече тя.

- Спи сега - предложи й той, - пък като свърши мачът, ще те събудя.

- Мачът, та мачът! - повиши тон тя. - Как може да гледаш такива глупости?! Пък и да пропуснеш веднъж, голяма работа!

- За мен този мач е важен - сдържано отвърна той, макар че чувстваше как започва да се изнервя. - Като свърши, ще ти звънна.

- Отказах се, благодаря - хладно отвърна тя и затвори, а сетне в продължение на няколко дни не му говореше...

V.

След около два месеца, когато тази случка бе дълбоко забравена, малко преди края на работния ден тя го изгледа напрегнато.

- Какво има? - осведоми се той.

- От утре съм в едноседмичен отпуск - оповести тя. - Заминавам на екскурзия и няма кой да гледа кучето ми. Много е добричко - увери го. Моля те, би ли се погрижил за него?

- Съжалявам - внимателно отвърна той, - но нито съм се грижил за домашни животни до момента, нито желая такова вкъщи. Не може ли да помолиш някои съседи?

- Вече говорих с две съседки - жално провлече тя, - но нито една от тях няма възможност да се погрижи за Елвис, така е името на моето сладурче. Хайде де, няма какво да ти стане! Касае се само за една седмица!

- Съжалявам, Деси, но няма да поема този ангажимент - бе учтив, ала категоричен Наско. - Гнус ме е от домашни животни, така че просто ще трябва да помолиш някой друг.

- Какво?! - изгледа го тя недоумяващо. - Не харесваш домашни животни?! Как е възможно някой да не харесва домашни животни и да е добър човек?! Не - тръсна глава, - не е възможно. Това е мнението ми, пък ти, щом не го приемаш, възхищавай се на себе си, самовлюбен глупак такъв!

- Никога не съм казвал, че съм добър човек - спокойно отговори той, макар да „кипеше“ вътрешно. На ума му идеха думи, коя от коя по-обидни, ала той ги премълча, проследявайки как тя събира от бюрото вещите си и, без да се сбогува с него, напуска офиса, тръшвайки вратата зад себе си...

VI.

„Чашата преля“ месец по-късно, когато една сутрин, пристигайки в офиса малко след нея, завари бюрото си разхвърляно до неузнаваемост!

- Лелеее! - хвана се за главата. - Кой е направил тая мизерия?!

- Какво толкова! - изгледа го остро тя. - Просто търсих нещо на бюрото си и, понеже не го открих, прерових и твоето. Голяма работа, че съм поразместила нещата ти! Това е мнението ми, пък ти, ако щеш, сърди се - твоя си работа!

„Да разхвърля нещата ми така, че да не мога да ги подредя цял ден, не, може би дори цели два дни, и да ми вика „Какво толкова!“ и „Голяма работа!“ - успя да не каже нито дума, макар че на езика му идеха какви ли не ругатни. - Не - реши, повече не може да продължава така! То бива толерантност, бива, ама чак толкова, колкото проявявам, не бива!“

След като тези мисли „пресякоха“ ума му като мълния, Наско излезе, за да се поуспокои. Отначало в главата му бе „каша“. Сетне планът „изкристализира“ в съзнанието му и той си позволи да се поусмихне. Не бе идеален, разбира се - не си падаше по такива неща, - но тя наистина прекаляваше, при това много и - с течение на времето - все повече! Естествено, че нямаше да я поправи. Стигаше му да престане да му пречи, а това значеше единият от двамата - той или тя - да бъде преместен в друг офис. На два пъти бе опитал да го намекне на началника си, ала той или не го разбираше, или предпочиташе да се престори, че не го разбира. И двата пъти бе похвалил работата и на двамата, заявявайки, че решението му да работят в един офис е било правилно...

VII.

„Зареден“ с нова порция търпение, Наско се върна в офиса и положи максимални усилия раздразнението му да не проличи. При това още същия ден бе започнал да я подпитва скритом относно нещата, които харесва и - съответно - които не харесва. Откри слабото й място обаче едва след десетина дни. Бе толкова прозаично просто, че чак не повярва! Бе арахнофобка - изпитваше неистов страх от паяци.

Разбрал това, Наско отдели цели няколко дни да си набави буркан, пълен с тези не съвсем лицеприятни - признаваше - гадинки. Сетне една сутрин нарочно отиде на работа малко по-рано от обикновено и пусна ситно паяче в чекмеджето на бюрото й. Щом тя пристигна, започна да я наблюдава. Бе открила „находката“ чак към обяд, когато той вече се бе отчаял, че паячето е избягало! Викът й бе неописуем:

- Паяааак! - бе изпищяла, разхвърляйки книжата по бюрото си, прекатурвайки стола си и напускайки помещението по възможно най-бързия начин!

- Какво става?! - зачуди се след като се поуспокои. - Откъде, дяволите да я тръшнат, се взе тая гадина?!

. Паяци - махна с ръка той. - Безобидни твари.

- Безобидни ли?! - ужасена го изгледа тя. - Та това е най-гадната твар, която е възможно да се пръкне!

- Да - кимна той спокойно, - безобидни са. Това е мнението ми, а ако някой ги мисли за нещо кой знае колко страшно, проблемът си е негов!

Уви - въпреки страха си, тя не отвори дума за напускане на офиса. Затова след два дни той повтори процедурата с още един паяк - този път осезаемо по-голям! Както и очакваше, реакцията й се повтори! При това пак я бе уверил, че обикновените паяци - като тези, които бе открила в чекмеджето на бюрото си - са съвсем безобидни и че, въпреки възраженията й, това е неговото мнение.

Щом тя и този път не спомена за преместване, той потрети процедурата с цели два грамадни паяка! Сега обаче ги пусна зад бюрото й, а не дискретно, както дотогава, в чекмеджето му, та щом изпълзяха на светло, тя направо изпадна в истерия! Толкова много се стресира, че той едва се удържа да не й издаде работата!...

VIII.

Още същата вечер, докато се приготвяше да си тръгва, тя нахлу в офиса, плесна радостно с ръце и оповести:

- Местят ни от тоя паяшки офис! Ще си сменим местата с други двама служители, които не изпитвали страх от паяци...

- Местят ни?! - ужаси се той, правейки всичко възможно ужасът му да не проличи. - И двамата?! Пак... в един офис?!

- Да, защо? - изгледа го неразбиращо тя.

- А, нищо, нищо - вяло отвърна той и си тръгна, махвайки й за довиждане. На следващия ден депозира молбата си за напускане. Докато я подаваше на администраторката се чудеше как не му бе хрумнало да го стори по-рано. Не желаеше да наказва Десислава - просто не можеше да я понася и едничкото, което искаше през последните месеци, бе било да е далеч от нея. Работа щеше да си намери лесно - бе добър в дейността си в качеството си на комплектовчик на счетоводни документи. Защо тогава просто не бе сменил фирмата, а бе загубил толкова много ценно време в мисли за безобидни отмъщенийца, а - в последствие - и в нелепи паяшки дела?!

Напускайки фирмата, изхвърли този въпрос от съзнанието си - пред него бе сияйното бъдеще без дразнещата го Деси и, което бе най-важното..., без проклетите й мнения по всички въпроси!

IX.

- Извинете! - сепна го нечий глас.

Обърна се и видя пред себе си младеж, размахващ някакъв лист.

- Извинете! - повтори младият човек, усмихвайки му се учтиво. - От Агенция „Патос“ съм. Може ли да споделите с нас мнението си за...

- Мнение ли?! - изгледа го почти кръвнишки Наско, прекъсвайки го драстично, грабна листа от ръката му и под учудения му поглед го накъса на малки парченца, оставяйки ги да се реят по вятъра.

- Надявам се вече да съм споделил каквото сте искал да споделя, млади човече - отправи му и той лъчезарна усмивка. Сетне махна по посока на разпилените по тротоара парчета хартия, добавяйки. - Ето това, това, що се валя долу в прахта, е моето мнение по всички въпроси, които сте възнамерявал да ми зададете, без значение какви са щели да бъдат!...