Спомням си розовия надпис, под който се запознахме. Беше есен. Стоях под него, а ти мина и ми каза, че имам красиви очи. Гледах как листата падат и се бях натъжила. Ти се спря до мен и ми се усмихна. Било, защото щели да дойдат новите листа, щяла да дойде пролетта и всичко да започне наново, по-красиво. Усмихнах ти се.
Всеки от нас продължи пътя, по който беше тръгнал. Аз вървях по алеята и мислех за теб. Пред очите ми изплуваха думите ти. Прибирайки се вкъщи гледах листата да падат (всяка вечер ми се случваше), но този път не се натъжих. Знаех, че ще дойдат новите, по-красиви. Мислех, че си само един непознат, който ме заговори и сигурно щях да те забравя до другата сутрин. Но не бях. Тази сутрин беше по-особена. Събудих се с желание за нов живот. Имах сили да направя всичко. Не знаех откъде е всичко това. Но следобеда разбрах още много. Пак се видяхме под розовия надпис. Ти ми се усмихна. Аз на теб също. Имаше най-красивата усмивка, която бях виждала. Бяхме двама непознати, които са ...