~ АРАПЯ ~

                                                                                       На Дани

Беше решил да тръгне от Варна в късния следобед. По новините предната вечер предадоха, че  времето ще се развали. При попътен вятър преди вечеря трябваше да стигне до Арапя.  Надяваше се да избегне бурята. Боян  вече няколко пъти му бе звънил по телефона и бе обяснил, че днес са извадили късмет в улова. Менюто за вечеря щеше да бъде риба и миди. Жадуваше за почивка, за природата на южното черноморие, която всяко лято го зареждаше с  нови сили. Дните в офиса бяха станали еднообразни и сиви, време беше да направи нещо по въпроса и да върне цветното настроение в живота си. Приятели често му уреждаха срещи с  красиви момичета, но нито една не можа да заличи спомена за София. Минаха две години, откакто тя си замина. Всеки ден си спомняше за утрото, в което се прибра след поредното  подводно проучване и не я откри в къщата. Стаите бяха подредени и празни. Беше си заминала без да остави знак, без да се сбогува. Причини му много болка. Опита се да я открие. Минаха месеци преди да осъзнае, че ще трябва да продължи напред сам. Намери утеха в гмуркането.  Препускаше с лодката при всеки удобен случай. Синьото на морската вода успокояваше изопнатите от безсъние нерви. Вълните леко поклащащи лодката го отнасяха някъде  там - извън времето. Първото лято след изчезването на София участва в подводните проучвания до нос Калиакра и подводните пещери до Българево. Калиакра бе място, което обичаше от дете. Обелискът на четиридесетте девойки от легендата, завързали косите си и потънали в неизвестното на морските дълбини, стръмният бряг при носа и червеният нюанс на скалите  бяха в унисон с чувствата на обреченост, тъга и меланхолия владеещи душата му в него период. Бродеше като сянка в нощите и търсеше знак от София сред звездите. Често  наблюдаваше фара - беше висок над девет метра и в тъмното проблясваше, като призрачно  магично око. Много кораби бяха намерили убежище от бурите в залива на Калиакра,  благодарение на фара. През него лято успя да надникне в някои от красивите пещери,  разположени по бреговата ивица южно от Шабла и по Камен бряг, изследваха дългата  Тюленова пещера, вмъкна се в Бърлогата на прилепите. Изчезването на София от живота му бе повод да открие толкова много подводна красота. Имаше някаква ирония във всичко това.  Често си бяха говорили, че ще се гмуркат заедно, ще преживеят заедно безброй подводни  приключения, ще открият поне едно съкровище. Така и не осъществиха плановете си. Тя бе винаги заета в чертожната фирма, а той плаваше сам или с Боян.

На следващата година, едва дочакал лятото, стегна яхтата и се отправи на юг. Стигна до Синеморец. С приятелите водолази се гмурна при Вкаменената гора, видя потъналия метален кораб Мопанг, позна красотите на Силистар и Потамя. Южната красота го излекува от тъгата, вдъхна му сили за нов живот, върна усмивката на лицето му. Последните десет дни от пътуването прекара на Арапя. Яхтата закотви в пристанището на Царево. Цвета на  морската вода бе различен тук. Вълните, разливащи се меко по златната пясъчна ивица, успокояваха очите му. Веселиха се много, всяка вечер пееха песни под звездите, плуваха на лунна светлина, целуна едно момиче - Анна, която познаваше от няколко дни и за първи път от години образът на София започна да се стапя в пространството. Заведе Анна в малък  закътан залив под Синеморец. Гмурнаха се заедно при скалите, плуваха с делфините, пяха любими песни до огъня, сляха телата си, когато вятърът разпростря непрогледния мрак пред  очите им, а после се разделиха без обещания. Усети се излекуван от разяждащата болка  София.

Днес му предстоеше да потегли отново на юг. Яхтата бе стегната от десетина дни и чакаше  търпеливо закотвена на дългия Варненски пристан. Изпрати последните документи по факса,  обади се на майка си - разговорите с нея винаги го усмихваха, дори в мъчителните дни след  ненадейното заминаване на София. Сакът с дрехи бе в офиса. Вилата, която обитаваше, неговото убежище от шумните цветове на града, бе на разположение на брат му през  следващия месец. Какво ли щеше да завари при завръщането си?! В момента този въпрос не го вълнуваше. Заслуша се в радиото. Метеоролозите отново предвещаваха буря, а времето  напредваше. Трябваше бързо да се предвижи до пристана и да вдигне котва. Стана, преметна сака  през рамо, заключи офиса и излезе от високата сграда, разположена на ъгъла на булеварда.  Второто такси, на което помаха, спря и го качи. Пристигнаха на пристана за по-малко от  двадесет минути. Беше притъмняло, а стрелките на часовника му показваха едва седемнадесет  без четвърт. Следобедното слънце правеше отчаяни опити да надникне зад един черен облак,  но упоритостта му до този момент оставаше невъзнаградена. Хвърли поглед през рамо - черни буреносни облаци се сгъстяваха и надвисваха застрашително над града, вятърът се бе  усилил, в залива се бе появило вълнение. Скочи на палубата, развърза въжетата, опъна  платната, вдигна котвата и пое. Не му остана време да се обади на Боян, че тръгва.  Предвидливо облече дъждобрана и непромокаемия гащеризон, надяна гумени ръкавици и се приготви за сблъсък с шегите на лошото време. От години не му се бе налагало да управлява  яхтата при огромно вълнение. Вече бе напуснал Варненския залив, когато небето бе разцепено от светкавица, последвана от гръм. Измина двадесет морски мили, преди да усети първите едри дъждовни капки. Вълнението на морето се усилваше. Пътуването щеше да е тежко.  Яхтата се бе наклонила почти хоризонтално, впрегна цялата си налична физическа сила, за да  държи платната опънати и да насочва плавателния съд в правилната посока. Хоризонтът беше черен, морската вода заливаше палубата, а дълбините изглеждаха като бездна, която всеки миг заплашваше да го погълне. Трябваше да олекоти плавателния съд максимално. Изхвърли зад борда ненужните вещи и отново опъна въжетата. Платната пукаха зловещо и противодействаха на посоката, в която ги насочваше. Видя светлините на Бургаския залив  някъде далеч, зад водната пелена, спусната от дъждовните капки над безкрайната морска шир. Заливът беше като Фата Моргана - нереален и недостижим. Надяваше се, че приближавайки Созопол и Царево, вятърът ще утихне и черните облаци ще се разпръснат. Бурята нямаше  намерение да отпусне желязната си хватка. Вятърът се усилваше и често сменяше посоката си.  Принуден бе постоянно да променя ъгъла на движение на яхтата. Усети умората ненадейно,  вече бе изминал двайсетте мили, останали му до пристанището в Царево. Дъждът бе скрил от  погледа му светлините на Арапя. Видя фара и се подготви за заход към пристанището. Усети  удара, но не му остана време да реагира. Яхтата се разклати силно, едната от мачтите се  залюля, не успя да я удържи, усети удар в дясната страна и изтърва въжето. Озова се във водата, а една огромна черна вълна го погълна за миг.

Падаше. Спускаше се надолу, а отвсякъде го обгръщаше вода. И тишина. Усещаше се лек и  безтегловен. Потъваше в дълбините на душата си и се смаляваше. Изпадаше в безвремие, оставяше се в плен на невероятно спокойствие. Усещаше солената вода в клепачите си. Искаше  да говори, но устните му бяха залепнали. Спускаше се по невидима спирала към неизвестното, а мислите му се надбягваха с минутите и връщаха в съзнанието му картини от  миналото. София с разпилени черни коси лежи на златния пясък и му се усмихва. Той като  дете, с обелени колене и разрошени къдрави коси, провесил крака на стария дървен мостик край реката на село. София с делови вид и на високи токове, носи огромната чанта с  чертожните проекти. Вилата на морския бряг, обрасла в зеленина. Той с китара, пее до огъня - миг от студентските му години. Любимото му куче Тара препуска по морския бряг. София  застанала с фотоапарат в ръка на скала край морето. Усмивката ú е застинала в ъгълчетата на  устните и. Двамата с Боян на лекоатлетически крос, като ученици. Лицето на Анна, а зад нея  скалите край Синеморец. Подводна пещера. Яхтата, поклащаща се леко на пристана във Варна.  Лице на непозната жена със златни коси, разпилени по раменете. Потъва във синьото на очите и. Тя го поема с бели нежни ръце и го изтегля обратно нагоре, към повърхността. Оставя се в прегръдките ú. Това ли е смъртта? Усещане за спокойствие в обятията на красива непозната жена. Не усеща дъха ú, но вижда опашката. Опашка на риба, покрита със златни люспи. Халюцинация от поетото количество морска вода. После всичко потъна в мрак.

Отвори очи с усещане за топлина. През отворен прозорец слънчевите лъчи игриво галеха лицето му. Стрелките на часовник окачен на отсрещната стена сочеха цифрата дванадесет. Намираше се в стая обзаведена оскъдно - тръбно легло и нощно шкафче, малък гардероб и стол до вратата. Стените и тавана - боядисани в ослепително бяло. Пред прозореца бяха спуснати бели завеси, които морският бриз едва доловимо полюшваше. Усети тъпа болка в главата. Мислите му бяха избягали. Събуди се за нов живот, без спомен за миналото. Минаха около десет минути и в стаята влезе висок мъж, облечен в бяла престилка. Видя, че е буден. Усмихна му се.

- Как сте? - гласът му звучеше кротко и благо.

- Какво се е случило? - отвърна глухо, сякаш думите му излязоха от дълбокото на кладенец.

- Корабокруширали сте. Преди три дни. Яхтата ви е потънала до фара. Открили са ви на каменния бряг под старата църква на скалата във Василико. В бурята изчезнаха още три рибарски лодки. Извадили сте невероятен късмет. В местната болница сте. Аз съм доктор Гардов.

Прие поднесената кратка, но съдържателна информация без никакви чувства. После го обзе непонятен страх. Главата му беше като празна, къде бяха изчезнали всички мисли. Докторът продължи:

- Ваш приятел - Боян Николов ще дойде всеки момент. Как се чувствате?

Боян. Приятелят му от детинство. Трябваше да се срещнат на Арапя. Нещо стана. Времето беше много лошо. Вятър, дъжд, студено, яхтата... Хаотични мисли започнаха да нахлуват в главата му и да връщат последните съхранени спомени.

- Чувствам се жив. Боли ме много главата.  Тялото ми тежи. - отвърна едва чуто.

- Нормално е след такова преживяване - успокои го докторът. - Лежете и не се напрягайте. Всичко ще се оправи.

После излезе. Часовникът на отсрещната бяла стена показваше дванадесет и четвърт, когато в стаята с енергична стъпка влетя Боян. Позна го веднага и се усмихна. Приятно бе да види лицето на близък човек. Боян го прегърна, после изля порой от думи, сподели радостта си, че го вижда буден и че всичко е завършило благополучно. Преповтори разказа на доктора, като го успокои, че здравето ще му даде възможност да работи и да си купи нова яхта. Приятелите му считаха за чудо оцеляването му в такава морска буря. Докато го чакаха да се събуди, всеки ден посещаваха старата гръцка църква на скалата във Василико и палеха свещи за здраве и избавление. В следващите 7 дни постепенно силите му се възвърнаха. Раздвижи се, започна да се храни, лекарите бяха категорични, че пълна почивка на морския бряг, без физически натоварвания и добра питателна храна, ще възстановят напълно организма му след премеждието. Боян дойде и го откара на Арапя със стария си раздрънкан пикап. Палатките бяха опънати до самата плажна ивица. Всяка сутрин ставаше в шест часа и посрещаше изгрева. Потапяше се в утринната морска вода и излизаше на брега прероден. През деня четеше, ходеха за риба с Боян и останалите от компанията, разхождаха се по познатите улици на Царево, а вечер, когато стъкнатият огън загаснеше и звуците на китарата му се пръснеха на милиони светулки, озаряващи песните на щурчетата, заспиваше и сънуваше. Повтаряше се един и същи сън. Беше започнал в болницата и продължаваше тук, на брега. Потъва, дълбините го зоват, солената вода прониква през порите на кожата му и го превръща в сянка. Тогава го поемат ръцете на момиче. Непознато красиво момиче, с разпилени по раменете златисти чупливи коси. Вместо крака, непознатата има опашка на риба. Обхваща гърдите му в нежна прегръдка и го изнася на повърхността. Оставя го на каменния бряг под старата гръцка църква. Целува го по бузата, леко приглажда немирните мокри кичури коса на челото му, усмихва се, а после се изправя, затичана се хвърля във водата и се изгубва в морските дълбини. Образът на русалката от сънищата му стопи напълно спомена и мислите за София и за миналото. Отдаде се на мечти и копнежи по вълшебното тайнство, съпътстващо нощите му. Попита Боян дали според него русалките съществуват. Приятелят му се усмихна и отвърна, че е хубаво човек да вярва във вълшебства. Увери го, че морският въздух го настройва романтично и го кара да мечтае. Бяха минали дни от престоя в болницата. Извадиха яхтата или поне това, което бе останало от нея след корабокрушението. Обиколи с пикапа на Боян заливите по крайбрежния път между Царево и Резово. Убеждаваше сам себе си, че се разхожда, но всъщност търсеше непознатата жена от сънищата си. Гмурна се в закътания залив под Синеморец, където предната година бе довел Анна. Дълбините криеха неповторими гледки, разноцветни риби, ситен златен пясък, потънали предмети изгубени от туристи и кораби, но не и русалки. Погледът и мислите му останаха търсещи и в плен на надеждата.

Последния ден преди да поеме обратно към Варна реши да се разходи в Царево. Обходи улиците, купи си Манов мед, поседна на площада и се загледа в преминаващите туристи. Мъж на около петдесет свиреше на акордеон пред читалището и пееше стари градски песни. Реши да обядва в ресторанта на кея.  Спусна се към брега откъм пристанището. Премина покрай яхтите, закотвени една до друга и леко поклащащи се в ритъма на вятъра. Седна в ресторанта и се загледа в рибарските лодки. Спомни си за разказа на Боян, че в нощта, в която той бе круширал, бяха изчезнали и три рибарски лодки. Рибарите бяха открити в заливи до Ахтопол. Бяха живи, но от лодките им нямало и следа. Никой от тримата не можеше да обясни как се е добрал до брега в бурята. Масата приближи младо момиче, около седемнадесетгодишно с разпиляна по раменете златна чуплива коса. Усмихна му се и го попита какво ще поръча. Погледът му се спря върху нея и очите му застинаха. Русалката от съня му стоеше пред него, усмихваше му се и го питаше какво да му сервира. Не можеше да сбърка сините очи. Загуби способност да говори. Стоеше и я наблюдаваше, като хипнотизиран. Един кратък миг се превърна във вечност. Не познаваше момичето. Беше я виждал единствено в сънищата си. Усмихна ú се и поръча сода. Наблюдаваше я докато се отдалечаваше. Опашката на риба я нямаше, бе заменена от два дълги мускулести крака, обути в спортни кецове. След малко златокосото момиче се върна и му поднесе содата. Реши да се пошегува и я попита дали в пристанището идват русалки. Момичето за миг се смути, изгледа го за секунда със замислено изражение, но после бързо върна усмивката си. Отвърна му, че се разказва градска легенда за три русалки, които живеят в подводна пещера до залива Арапя и които са обречени да бъдат хора и да държат за ръка любимите си само през деня докато грее слънцето, а със залеза краката им се превръщат в опашки на риби и по цели нощи се скитат из морските дълбини и подводни пещери. Така ги омагьосала преди векове зла вещица, на която отказали да дарят красотата си. Докато момичето от съня му разказваше историята, зад гърба ú незабелязано се промъкна момче на нейната възраст. Прегърна я през кръста и бързо закачливо я целуна по бузата.

- Приятелката ми е красива като русалка, нали? - попита го, намигайки шеговито.

Усмихна се на въпроса. Дали младежът осъзнаваше колко е прав?! Отново погледна красивите сини очи на момичето. Дългите ú златисти къдрици леко потрепваха от вятъра. Въздъхна и отпи от содата. Синеокото момиче и момчето се прегърнаха и се отдалечиха от масата. Дължеше живота си на русалка. Вече бе сигурен, че сънищата му са преживяна реалност в деня на корабокрушението. Убеден бе, че ще продължи да вярва в чудеса.  

~ ~