Живял някога край морето беден рибар с домочадието си. Той имал две деца - едно момче на име Марко и едно момиче - с 4 години по-малко, на име Луиза. Живели те бедно, но щастливо и се препитавали главно от занаята на бащата. Но и майката спомагала за оскъдните доходи като перяла в морето дрехите на един пансион. Синът им, като поотраснал, започнал да помага на баща си в риболова, но когато станал на 16 години, скучният и мизерен живот му омръзнал и той решил да тръгне по море. Родителите и сестра му били против решението му, защото не искали да живеят без него и  под заплаха да го загубят, ако корабът му бъде нападнат от пирати или корабокрушира, но синът бил непреклонен и по Великден същата година заминал като юнга с търговския кораб до Индия. Той утешил родителите си, като им казал, че ще се върне с толкова пари, че семейството ще благоденства до края на дните си и няма никога повече да бъде бедно.

            Простили се домашните с момчето, почакали една година, после още една, после трета, но Марко не се върнал. На третата година вече не могли да получат ни вест, ни кост от сина си. Майката се разболяла от мъка и накрая починала. Бащата останал сам с дъщеря си и двамата решили да почакат още малко, но скоро и бащата излинял и той също легнал на смъртен одър. Преди да се прости с дъщеря си, той нямал много какво да ù завещае. Единственото наследство била къщата, лодката и мрежите за риболов, една кесийка с евтини медни монети… но между това имало и една чудодейна раковина, която старецът наскоро бил уловил в мрежите си. Тая раковина имала свойството, като гребнеш с нея морска вода, тя веднага да се превръща в питейна, а като я долепиш до ухото си, да можеш да чуеш всички морски и подводни звуци на дълбочина десетки хиляди левги и дължина стотици хиляди мили от морския бряг. Това било последното, но най-ценно нещо, което старецът завещал на дъщеря си. Казал ù да се държи, независимо колко непосилен е живота ù, а ако стане наистина непосилен, да продаде раковината на висока цена, която можела да осигури целия ù живот. И издъхнал.

            Луиза много плакала над тялото на баща си, но решила, че няма да се предаде, защото инстинктивно вярвала, че брат ù може да е жив и да се върне скоро от своето пътешествие, в края на краищата той заминал далеч от родината си, а и може да е обиколил досега и други точки на света и затова да се е забавил. Колкото до раковината, отначало мислела да я продаде, но после, след като изпробвала вълшебните ù качества, се отказала и вместо това продала лодката и рибарската мрежа.

            Луиза, след като изхарчила постепенно парите на баща си и тези от останалото му наследство, първо станала перачка, но това бързо ù омръзнало, защото ù дотегнало да работи сама и решила да си намери работа, където да е сред хора. Отишла в града, но единствената работа, на която я приели, била като ратайкиня в един хан. Работата не била нито приятна, нито много добре платена, но девойката нямала друг избор. Тя трябвало да мете и чисти из трапезарията след обед, а вечер - да сервира вечеря на клиентите в хана. Но най-лошото било, че ханджията ù бил хвърлил око и непрекъснато я задирял и се държал непристойно с нея. А и не само той. Някои клиенти на хана също. Ханджийката обаче защищавала момичето, защото и тя имала горчив опит с похотта и наглостта на ханджийските мъже. Добре, че в хана имало и едно добро момче – конярче, млад и як момък, чиято работа била специално да вози вечер Луиза до вкъщи. Този млад коняр често защищавал също своята клиентка, освен, че ù осигурявал превоза. Те дори почти били приятели.

 И все пак Луиза страдала. Страдала по изгубеното си семейство и несретния си живот, но търпяла и всяка сутрин отивала на една крайморска скала до къщата. Там изваждала раковината и я долепяла до ушите си. През нея тя чувала гласовете на делфините и китовете, откъслечните викове на моряците (из които се мъчела да различи този на брат си), а също и някакви странни гласове, подобни на човешките, но някак си по-различни и по-неземни.

            Търпяла, търпяла така известно време Луиза, утешавала се с раковината, но дошло време, когато работата ù станала прекалено тежка, заплатата твърде оскъдна (защото страната била в криза и стоките поскъпнали), а ханджията - още по-нагъл. Конярчето пък не било винаги на място да я защитава, защото обслужвало и другите слугини в хана. На Луиза така ù дотегнало, че съвсем се отчаяла и решила да се самоубие. Тя вече нямала вяра, че брат ù някога ще се завърне. Затова една сутрин, преди да отиде на работа, изкатерила се на  морската скала и скочила надолу в морската бездна.

            За щастие обаче не могла да се удави, защото един странен мъж, който плувал наблизо, ù се притекъл на помощ и я спасил. Когато Луиза се свестила и го видяла, тя ахнала от удивление, защото пред нея стоял най-красивият мъж, когото била виждала, а също така забелязала и че той вместо крака има рибена опашка.

      -  Кой си ти? – попитала тя.

      -  Аз съм морският принц Лирон. Тъкмо бях на лов за морски костенурки, когато  видях тялото ти във водата. Дори мислех, че си мъртва, но се радвам, че не си.

       -  А аз не се радвам, че не съм. – отвърнала тя съкрушена. - Ще ми се да бях умряла.

       -   Но… Защо? – зачудил се принцът.

 Тогава девойката разказала на принца за всичките си неволи и нещастия в несретния си живот. На принца му станало ясно и казал:

-         Слушай, ти си много красиво и мило момиче. Обикнах те още в мига, в който те видях. А и щом чух твоята история, много се нажалих за теб. Явно тази земя не ти е отредила щастие. Затова искаш ли да дойдеш с мен в моето морско царство и да се оженим?

-         О, това е прекрасно, но… Нали трябва да стана русалка, за да живея в твоето царство? Как ще го направя?

-         Лесно. – отвърнал принцът и откъснал от опашката си две люспи - Сложи ги в ушите си – добавил той...

Тя така и направила и мигом ù пораснали рибена опашка и хриле. После взела раковината, за да ù е спомен от баща ù, хванала ръката на принца и двамата се потопили в необятната морска шир.

Стигнали в морското царство. Принцът обаче бил скрил нещо важно от Луиза. Той всъщност бил сгоден за своята трета братовчедка, наречена Вирджиния, но не посмял да го каже на Луиза. Когато тя разбрала, малко се разсърдила, но принц Лирон я уверил, че ще развали годежа. После обяснил на баща си, че иска да се ожени за Луиза, вместо за третата си братовчедка. Те отначало не одобрили решението му, защото Луиза била бедняшко момиче и дори не носела зестра, а братовчедката била от богат, знатен род, близък на царя. Но след като видели и си поговорили с Луиза, тя им се сторила далеч по-умна и красива, макар и по-бедна от първоначалната избраница на принца.  И след като обяснил и на братовчедкините и годежът им се разтрогнал, принцът се оженил за Луиза.

            Братовчедката обаче позеленяла от злоба и решила да си отмъсти. Един следобед, когато Луиза се изтягала на морското си легло в стаята си и си почивала, а принцът бил на лов, в стаята ù влязла една слугиня и ù поднесла купичка салата от морски водорасли в „пикантен сос” като следобедна закуска. Луиза благодарила, но тъкмо поднесла първата хапка към устата си и слугинята сама я възпряла. Казала ù да не яде от салатата, защото е отровна. Тя естествено била подкупена от братовчедката на принца да отрови Луиза, но като видяла колко хубава, учтива и мила е младата царица, пък и нали била чувала, че и тя като нея била от беден произход, станало ù свидно и решила да постъпи благородно. Луиза ù казала, че тя заради доброто си дело може да бъде убита от господарката си, щом не е могла да изпълни поръчението, но слугинята ù казала, че има план как и двете да се измъкнат благополучно. Щели да си разменят дрехите и Луиза да излезе от изхода за прислугата, а слугинята - от другия изход. Понеже слугинята носела фередже, лицето на Луиза нямало да се вижда под него. Слугинята пък от своя страна щяла да се представи за приятелка на Луиза, дошла да я види и да вземе назаем едни нейни дрехи. Тъй и сторили. Всичко минало благополучно. Робинята обаче предупредила Луиза, че остане ли в двореца, братовчедката така или иначе неминуемо щяла да я погуби, ако не чрез нея, то чрез други хора и средства. Затова младата русалка напуснала двореца. Първо постояла малко в царството и с парите (мидите), заделени от двореца при бягството, се настанила в една странноприемница и живяла там известно време, докато парите се свършили.

После се чудела дали да подхване някаква работа, но от горчивия си опит на горната земя знаела, че и тук не би могла да си намери някаква особено доходна и приятна работа, още повече, че занаятите в подземното царство били от друг тип, различен от обикновените и тя не можела да се занимава с тях. Затова напуснала изцяло подводното царство и решила да поеме риска да се поскита из открито море.

            Скитала така 40 дена из морската джунгла, като се хранела с миди, стриди и морски водорасли и се забавлявала да гледа стадата най-различни разноцветни риби и други животинки и плуващите волно като мустанги делфини, както  и китовете - като огромни подводници, страшни, но величествени и красиви. Акули за щастие не срещнала. На 40-ия ден намерила една коралова къщурка и понеже била вече изтощена от скитания и от липса на подслон и нормална храна, рискувала и почукала на вратичката. Тя се отворила и от вътре се подал един огромен октопод. Русалката примряла от ужас. Имала чувството, че той може да я удуши с пипалата си, но той я успокоил, като ù казал:

-         Не се бой, дете. Аз съм добър октопод. Живея сам - самин. Жена ми и децата ми са умрели. Никого си нямам. Ако искаш, заповядай и остани в колибката ми дори за повече време. Ти можеш да ми бъдеш като дъщеря.

Луиза се поуспокоила и приела поканата. Тя и без това нямала къде да отиде, а и ù се сторило, че октоподът не изглежда лош, все пак. Така двамата решили да живеят заедно, да ходят на лов заедно и да си правят компания. Октоподът бил чудесен готвач и майсторски сготвял всяко нещо, което смогвали да уловят в океана.  Минали една-две седмици. Луиза живеела кажи-речи щастливо с новия си хазяин, въпреки че принцът много ù липсвал и все си го представяла седнал на един трон до онази змия - Вирджиния (така се казвала братовчедка му). Понякога на Луиза ù се струвало, че никога повече няма да го види и се чудела какъв е смисълът да живее без нито един близък, любим човек и то на гърба на този беден октопод, който да изхранва една избягала принцеса. Той обаче я обикнал искрено като дъщеря и съвсем не бил сметкаджия. Дори я утешавал много успешно, като жонглирал с морски камъчета и черупки от миди и това много я забавлявало.

            Минавали си така скромно и безметежно дните, докато една вечер в морето настъпила страшна буря. Корабите в областта на бурята до един рухнали под напора на вълнищата  и потънали. Един кораб потънал и в близост до кораловата колибка на октопода. Окто (така се казвал октопода) и Луиза цяла нощ не могли да мигнат от екота на корабокруширащия кораб. Луиза се чудела дали да не заплува за там и да спаси някой от моряците, но Окто не ù позволил, защото знаел, че тя е безсилна да спаси сама цял екипаж. Луиза обаче решила, че утихне ли бурята на другата сутрин, ще стане рано-рано, ще грабне раковината и ще доплува до потъналия кораб, за да види дали не може да спаси поне един корабокрушенец.

            Така и направила. На следното утро преплувала до кораба. Той се бил пречупил на две и потънал дълбоко в морето, но части от палубата и помощните лодки още плували във водата с много удавени трупове около тях. Живи хора тя почти не открила, но измежду плуващите трупове намерила някакъв дългокос, брадат мъж, излегнат на дървена маса, обърната с краката нагоре. Той изглеждал да е все още в съзнание, защото леко се помръдвал и бълнувал нещо, като че в сън. Затова русалката се приближила до него, решена да го съживи. Дала му първа помощ и той се свестил. Поискал вода. Тя гребнала с раковината морска вода и му дала да пие. Той се учудил защо му дава морска вода, но тя му обяснила за чудодейните свойства на раковината. Той повярвал, отпил и му станало по-леко. След като русалката му напълнила да пие още два-три пъти, той се наситил и вече напълно свестен, започнал да ù разправя своята история. Разказал ù как тръгнал по море още като младеж и още една година не минала и корабът претърпял корабокрушение, но една русалка като нея го спасила като го отнесла до най-близкия остров. Там тя го свестила, помогнала му в плeтeнeто на мрежа за риболов и му дала сечива, за да си направи лодка. Носела му от време на време вкусни морски манджи, а и готвела чудесно уловената от него храна… Била много мила с него и много красива. Той се влюбил в нея и тя в него, но му казала, че е сгодена вече за морския принц Лирон...  Луиза се стреснала:

        -Чакай малко…  За принц Лирон ли? Тя не се ли казваше Вирджиния?

        - Ами… Да - отвърнал морякът. - Така се казваше. Как позна?

И Луиза му разправила надълго и нашироко за това как въпросната русалка искала да я отрови и защо, а после и как изобщо се е озовала в морското кралство и се е омъжила за принца. Когато стигнала дотам,че заобяснявала защо родителите ù умрели, морякът се сепнал и извикал:

- Но… Това не си ли ти… Луиза? Моята сестричка Луиза? Кръстосвам морето от шестнадесетгодишен, помня как родителите ми ме изпратиха със сълзи на очи, а ти… ти ми подари едно малко медальонче за талисман… Виж, то още е на мен. И ù показал мъничкото дървено костенурче, завързано за връвчица около врата му. Луиза извикала:

- Марко! Марко! О, Марко, моят мил братец! Не мога да повярвам! Това си ти! Мислех, че си умрял…

Двамата не можели да скрият щастливите си сълзи. Досега мислели, че са изгубени един за друг. Дълго се прегръщали и целували братски и след като се опомнили, Луиза предложила:

-         Ами защо и ти не станеш морски човек като мен?

-         Разбира се, но как?

Тогава русалката откъснала две от люспите в опашката си и му ги подала да ги сложи в ушите си. Той ги сложил и начаса му се появила рибена опашка и хриле.

            Двамата се гмурнали в океана и Луиза го отвела в къщата на Окто. (Тя го предупредила,че той не е опасен). Окто ги посрещнал радушно и Марко бил негов гост за две седмици, докато напълно се възстанови. После Марко предложил да се върнат в морското царство.Той казал:

-         Бъди сигурна, че види ли ме Вирджиния, тя ще предпочете мен пред принца. А ти на свое място ще се омъжиш пак за него.

Луиза помислила над думите на брат си и решила, че са логични. Съгласила се да заминат. Но за да не напускат Окто, обещали му, че когато отидат там и всичко се нареди, ще кажат на царския двор, че той им е приятел и трябва да го вземат, пък и че е талантлив готвач и могат да го наемат в кухнята. Окто обаче не искал и да влиза в кралската кухня, защото си мислел, че могат да вземат да сготвят него.

-         Аз - помощник готвач? – изсмял се пипалатият. Та няма ли да им е по-вкусно мене да сготвят, отколкото да ядат от мидените ми деликатеси? Та те и без друго си имат достатъчно готвачи, които готвят по-добре от мен!

-         Но виж… - започнал Марко. - Друг избор няма. Иначе ще те оставим сам… А пък и щом разберат, че си наш приятел, няма да те използват за храна…

-         Ха! Кой го казва! Та не се ли блазнят и моряците да ни хващат в мрежите си? Не си ли заминаха в другия свят така и моите жена и деца?

-         Е, да, случвало се е някога на борда да уловят за разнообразие октопод, но… мога да се закълна, че не съм посягал. От малък не обичам октоподско. Дори когато веднъж баща ми улови…

-         Да-а! Сигурно! - прекъснал го Окто. - Но в царския дворец едва ли е така. Там това е специалитет на двора. Не е ли така, мила? – обърнал се той към Луиза. Тя се изчервила и ù станало неприятно, но отсякла:

-         Когато отново стана кралица, ще разпоредя да се забрани октоподското месо в цялото кралство!

Това поуспокоило пипалатия. Луиза добавила:

       -    Не се притеснявай! Първо ние с Марко ще обясним на всички колко си стар и неядлив и че си ни приятел. После, ако ни разберат, ще ти изпратим едно морско конче с покана за теб. То ще те заведе в палата ни и ти ще се ползваш с уважението на всички там, та дори и на царя.

            Окто се успокоил, съгласил се и ги изпратил. Когато двамата пристигнали в царството, принцът тъкмо щял да се ожени за Вирджиния, но щом видял Луиза, а Вирджиния - Марко, всичко се преобърнало. Сватбата се разтурила и по-късно принц Лирон се оженил отново за Луиза, а Марко - за първата си спасителка. Тя пък се извинила искрено на Луиза за опита си за покушение над нея, но тя ù простила заради Марко. Братът и сестрата изпълнили поетия дълг към Окто, а морското конче изпълнило мисията си.

            И така, Луиза, принцът, Марко и Вирджиния заживели щастливи, а и Окто също бил щастлив, за първи път сред хора и уважаван и платен заради манджите си… И така всичко си дошло на мястото, пъзелът на историята се сглобил и нещата за всички потекли по вода (и не само по вода).