Всички в селото обичаха Рафи – дружелюбното куче смесена порода, което живееше в импровизирана къщичка от щайги до спирката. Макар и да не бе чистокръвен, Рафи изглеждаше достолепно, може би защото бе взел много от гена на баба си – породиста каракачанка. Всички познаваха Рафи и мнозина го хранеха редовно, така че той бе успял доста да заглади косъма. След като стопанката му почина преди три години, Рафи започна да се шляе из улиците, плашейки със страховития си вид децата, а и не само тях, но седмица по–късно вече никой не се съмняваше, че едрото четириного е кротко и безобидно. Малчуганите се катереха по него, бъркаха му в ушите и устата, а в отговор на това получаваха единствено влажни лизвания по лицата. Рафи предизвикваше бурен смях, когато се заиграеше с пръчка или топка, защото заприличваше на пале, каквото не беше вече повече от дванайсет години.

  Пушещата пред магазина продавачка видя, че Рафи подтичва тромаво по улицата и му подвикна закачливо, а секунда по–късно очите ù се присвиха, за да компенсират малкия ù диоптър късогледство. Тя се опитваше да види какво има в устата на Рафи, или по–точно, опитваше се да се увери, че въпросното нещо само прилича на… човешка ръка.

  – Ей, Пешо, какво е захапал Рафи? – попита тя и дръпна за ръкава възрастния мъж, който  куцукаше по тротоара.

  Пешо беше далекоглед и видя много ясно какво има в устата на Рафи.

  – Ау, Марче, Рафи стиска човешка ръка между зъбите си!

  – Сигурен ли си, че е истинска?

  – Поне прилича на истинска.

  – Ела тук, момче, ела, ела! – подвикна Пешо на кучето, а Марчето нададе сподавен вик и покри устата си с длан.

  Рафи спря и се огледа, големите му кръвясали очи щъкаха тревожно насам–натам, явно бе усетил напрежението в гласа на Пешо.

  – Рафи, ела, моето момче!

  Рафи не помръдваше от мястото си, а ръката се поклащаше бавно между пожълтелите му зъби. Пешо приклекна и се загледа в нея. Пръстите бяха бледи, със светломорав оттенък, тънки, леко присвити, с изключение на палеца, който стърчеше, сякаш се опитваше да спре кола на стоп. Ноктите имаха маникюр – виждаше се лъщящ безцветен лак. На десетина сантиметра над нежната китка кожата бе разръфана, покрита със съсирена кръв, а зад нея се показваше остър костен отломък, покрай който висеше сноп прерязани мускулни влакна и сухожилия.

  – Рафи, пусни, пусни веднага!

  Рафи присви опашка и сведе глава за момент, после хукна да бяга.

  – Марче, тичай да кажеш на кмета!

  Марчето се втурна към кметството, като дори не си направи труда да заключи входната врата на магазина.

  Новината бързо се разчу из селото. На мегдана са насъбраха разтревожени хора, а кметът побърза да дръпне една реч, за да ги поуспокои.

  – Хора, успокойте се! Всичко ще се изясни. Обадих се в полицията. От там обещаха до час да изпратят екип. Няма основания за притеснение.

  – Kак да няма, явно е станало убийство – провикна се някой.

  Хората започнаха да се провикват един през друг.

  – Може Рафи да е убил човек!

  – Нищо чудно да е ровил в гробището!

  – Някой е убил жена си, нарязал я е и я е заровил, после Рафи…

  – Хора, чуйте ме! Запазете самообладание и помислете! Рафи е добро куче, не може да убие човек. Разбирам да се е увълчил от глад, ама всички ние го храним, така че… Рафи отпада. Последното погребение беше преди повече от три месеца, а тази ръка е… прясна, така да се каже. И този вариант отпада. Пешо е убеден, че ръката е на момиче, или, по–вероятно, на млада жена. В селото имаме десетина жени на възраст между петнайсет и четиридесет години. Някоя от тях да липсва? Какво ме гледате, отговорете, това е въпрос.

  Настана тягостно мълчание.

  – Май всички са налице – смотолеви попът.

  – Така… явно първото предположение е правилното. Става въпрос за убийство, но на чужд човек. Полицията си знае работата, ние само трябва да намерим Рафи и да вземем ръката.

  – Ама той не я дава.

  – Примамете го с нещо, наденичка, кренвирш, каквото имате там.

  – А, ето го Рафи! Мале, това наистина е човешка ръка!

  Хората се втурнаха към Рафи, който подви изплашено опашка и побягна. Не можаха да го стигнат – макар и не в първа младост, той все още бе в добра форма.

  – Кмете, ти имаш пушка. Гръмни го!

  – Аз по Рафи няма да стрелям. Той не е виновен за нищо.

  – Ама защо бяга това пусто куче?

  – Ами защото го гоним – предположи Пешо.

  – Значи ако спрем да го гоним, той сам ще дойде.

  – Вероятно.

  Хората се кротнаха и не минаха и десетина минути и Рафи цъфна на мегдана, махайки весело с опашка. Само че ужасяващата ръка вече не беше в устата му.

  – Сигурно я е заровил някъде – каза Пешо, докато подаваше на Рафи парче наденица, което той незабавно погълна.

  – И когато огладнее, ще я изрови и ще я изяде. Уф, че гнусно! – каза една от младите булки в селото – Ангелина.

  – Не бих се изненадал – отвърна кметът. – Все пак, куче е. За него тази ръка е просто един кокал, нищо повече.

  – Гадно, гадно! Повдига ми се направо – мърмореше Ангелина.

  – Предполагам, че за него гледката на човек, захапал краставица, е не по–малко гадна.

  Ангелина, която бе известна с факта, че е върла вегетарианка, се наежи.

  – Веднага да убиете това куче!

  – Какво ти е виновно кучето, ма? – подвикна ù жената на кмета.

  Ангелина се усмихна презрително и заговори:

  – Наистина ли не можете да вденете? Това куче щом веднъж е опитало човешка плът… Наистина ли не разбирате? Може да посегне на някое дете. А и само като си представя, че с този гаден език може да близне сина ми по лицето…

  В това време Рафи се лезеше глуповато, махайки ентусиазирано с опашка  при вида на поредното парче наденица, което се канеха да му дадат.

  – Убийте кучето! – настоя отново Ангелина.

  Чуха се няколко гласа в нейна подкрепа, после тези гласове се превърнаха в мощен, настоятелен хор. Разколебан, кметът сведе глава.

  Някой донесе отрова за плъхове.

  – Чакайте! – каза кметът. – Ако отровим кучето, може полицията да не успее да намери ръката.

  – Кмете, ти да не мислиш, че ония ще чакат нашия Рафи да изрови ръката. Те си имат обучени кучета за тази цел.

  – И все пак, да не прибързваме…

  – Отровете това чудовище! – изврещя Ангелина.

  Когато Рафи погълна напълнения с отрова кренвирш, Ангелина се ухили ехидно и подметна:

  – Пак ще гласувам за теб, кмете, защото винаги си се вслушвал в гласа на народа.

  Кметът махна с ръка и се отправи към дома си. Не искаше да присъства на агонията на животното.

  Пред вратата го чакаше непознат човек.

  – Вие ли сте кметът?

  – Да, аз.

  – Трябва ми трактор. Казаха ми че вие можете да ми съдействате. Аз ще си платя, разбира се.

  – За какво ви е трактор?

  – Пикапът ми поднесе и се обърна в една канавка, ей там, на километър – два от последните къщи. Само трактор може да го издърпа.

  – Катастрофа? Жертви има ли? Пострадали?

  – Не, – отвърна мъжът и поклати глава. – Само леко си понатъртих рамото. Но реквизитът пострада сериозно. Лоша работа.

  – Реквизитът?

  – Да. Нашата фирма произвежда реквизит за филми. Снимат тук американците напоследък, сигурно сте чували.

  – Случайно една ръка…

  – О, да не би да сте намерили ръката на Лина? Тъкмо се чудех къде се е дянала.

  – Лина? Коя е Лина?

  – Лина е братовчедка на главния герой. Един маниак я изнасилва и убива, после нарязва тялото ù с ножовка, за да може да го натъпче в куфар и да го изнесе от апартамента. Нискобюджетна продукция, нали разбирате. Но ние видяхме голям зор с ръката. Двама от техниците ни работиха по нея цял месец, докато успеят да я изпипат както трябва. Значи… намерили сте ръката на Лина?