С  БОГ НА КАФЕ

    Асансьорът не работеше. Ева Данаилова  едва довлече масивното си тяло до осемнадесетия етаж. Гърдите ù свистяха като на  стар йога, изпълняващ упражнение  по дишане. Зарови треперещи пръсти в чантата. Най-после намери проклетата връзка ключове. Издърпа ключа за вратата. Но в мига, в който го пъхна в ключалката, около нея светът  започна да се разпада. Парапети, стълби, площадка изведнъж се разлюляха и начупиха. Мъчителна болка  задълба гърдите ù като прояден орех. Пред очите ù притъмня и почти не виждаше. Усещаше, че изпълзява от всяка своя клетка. Обзе я необяснимо чувство на тревожност, но и усилие да се съпротивлява на това усещане. Спазъм сви гърлото ù, а устата се изпълни с горчива сухота. Стоеше вцепенена и очакваща... После бавно започна да се завръща... Като непокорна  коза... Светът отново изплува в реални очертания. Постоя още минута, две...

      Влезе в тъмния коридор. Притихналата болка продължаваше да драска с нокът отвътре. Без да се навежда, изхлузи обувки. Пренебрегвайки  правилата за  ред,  легна направо с дрехи върху красивата покривка на леглото. Отпусна тяло. Слабост изпълваше всяка нейна фибра. Болката все още напомняше за себе си. Ева присегна към нощното шкафче и свали салфетката от чашата. Наля  вода от каната и отпи бавно няколко глътки. Водата отми  горчивия вкус.

         И друг път се бе случвало да изпадне в това състояние. Безцеремонна, болката я връхлиташе, макар и за кратко. Играеше твърдо, но после отегчена я напускаше.  Днес обаче разкриваше нова стратегия, сякаш бе решила да извоюва пълен триумф...

           Събра сили и отново присегна. Взе безжичния телефон. С побелели пръсти набра номера на най-добрата си приятелка Верея. До преди малко двете бяха  заедно.

             Свързваше ги  стара и изпитана дружба.  Всяка сутрин пиеха кафе заедно - ту в дома на едната, ту на другата. Някога бяха омъжени за  двама  първи братовчеди, но после останаха техните вдовици в есента на живота... Съдбата не беше ги щадила  никак. Въпреки това принадлежаха  към породата на “мъжките момичета”. Ева  остана философ. Тя умееше добре да наблюдава всичко, което се случва, но нищо не бе достатъчно сериозно за нея, за да се пристрасти.

                Верея притежаваше повече уязвимост, затова пък беше по-щадена. Попадна в тоя свят като отхвърлено дете  осиновено от добри хора, но заразено с депресираните гени на рождената си майка. Нещо, заседнало дълбоко

в подсъзнанието ù, я караше на младини да върши щуротии. Създаде не малко проблеми на осиновителите си. Едва когато ги загуби, осъзна какво са били за нея и превърна душата си в храм, а ума в пиедестал за паметта им. Мъжът ù беше нейната  първа любов. Силно мургав, с плътни, синкави устни и много бели зъби - приличаше на индиец. Интелигентен, самовглъбен и музикален. Свиреше на китара и пееше прекрасно. През деня работеше в сервиз за ремонт на коли, а вечер забавляваше с музика гости по ресторантите. Напусна света внезапно. На петдесет и пет години Верея  се превърна в малкото момиченце на осемдесетгодишната си майка и с детинска вироглавост продължи да вярва в илюзии. Отстояваше ги до смъртта на старата. Тогава настъпи пълното осъзнаване. Останала без подкрепа, изведнъж почувствува силата си. Синовете ù отдавна бяха възмъжали и имаха свои семейства  и деца. И двамата живееха в София.

                       Ева  остана единствено дете на своите родители. Майка ù беше съвсем обикновена домакиня, чийто баща обаче в миналото притежавал магазинче и гостилница. И макар че  по-късно се разорил от световната война и купонната система, тя имаше самочувствие на кралица. Вечното недоволство и песимизмът бяха лещите, през които гледаше на света. Бащата на Ева беше селянче, избягало от планинските колиби. Една глупава пубертетска история го принудила да грабне скришом вързаните за гредата на тавана кундури и да забегне на четиринадесет години където му видят очите, за да се спаси от бащиното възмездие. Превърнал се в камък без мъх, който вечно се търкаля. Трупал опит и горчивина, давал много, не получавал почти нищо... Любовта му към машините го отвела при един от първите автомобилни майстори. Изучил занаята и през целия си живот все с него си вадеше хляба. Беше изключително трудолюбив, честен и щедър, но мереше хората със свой аршин. Характерът му – сприхав и деспотичен, стигащ до жестокост, най-много се проявяваше в семейството. От това страдаше  и  Ева. Не помнеше в детството си да е целувана или погалвана от родители. Майчиното  неодобрение взривяваше бащиния гняв и тя често  лягаше с подуто от сълзи лице и синини по тялото.  Така докато навърши осемнадесет години...

                           После напусна дома си завинаги. Постъпи в институт, а след това се омъжи. И   си взе също селянче, но то беше мило и жизнерадостно, техник и добър майстор като баща ù.

                             Семейната сага отдавна  приключи. Баща ù, майка ù и скъпото ù момче  напуснаха сцената на живота. Ева остана сама. Единствената ù дъщеря живееше в Америка. Там беше и внучката ù - вече колежанка, за съжаление говореща английски език  по-добре от български.

                               Двете приятелки никога не скучаеха заедно. Темите, които обсъждаха, бяха пъстри като калейдоскоп, а срещите им -  най-хубавото нещо в живота...

                                 Едра и съразмерно пълна, Ева  беше по-скоро снажна, отколкото стройна. Ексцентрична в поведението си и екстравагантна във външността си. Би приела даже и грозното, стига да е уникално, отколкото баналното и шаблонното. Родена бунтарка и индивидуалистка, тя влагаше във всичко нещо, което да я отличи от другите. Смяташе за обида да я сравняват с  който и да е. Широко скроена и образована, цял живот четеше. А изкуствата поддържаха пламъка на душата ù. Беше любител-художник и рисуваше с акварели и темперни бои. Пробваше се и в приложните форми. Дори в най-простичките женски умения влагаше оригиналност и артистичност. Обичаше поезията, философията. И може би затова никога не скучаеше със себе си.

                                   Във  Верея имаше нещо незавършено и първично. Беше с  тясно, леко издължено лице, тъмни очи и непокорни бели кичури. Стройна, с изтънчена фигура и с неизменното каскетче на главата,  изглеждаше като един преждевременно застарял Гаврош в рокля. Много чувствена, често се самоизмъчваше и страдаше от угризения, но с лекота преминаваше от едно настроение в друго.  Жена, красиво разпиляна в мислите и небрежна в действията си, но безпогрешно отсяваща значимото от незначимото. Имаше   сърце, на което винаги можеш да се постоплиш. Затова в приятелството беше предана, но не допускаше да бъде обсебвана.

                                     Всяка от двете пазеше своя независим периметър. Когато вървяха заедно, излъчваха достолепие и хармония. От върха, до който бяха достигнали, нехаеха какво мисли светът за тях. Нито пък се интересуваха от суетата му. Радваха се на  разнообразието от цветове, форми, звуци, аромати...

- Вея - каза Ева с минорен глас, - моля те, ела веднага... Не звъни, а влизай направо... Вратата ще бъде отворена...

- Добре, Еве, тръгвам.Чакай ме.

    Връзката се прекъсна и в слушалката зазвуча сигнала. Ева се почувствува малко по-добре. Ето, това харесваше у Вея - умението да разгадава всяка ситуация и да се вмъква лесно в чужда кожа. Пътят между двете отнемаше не повече от петнадесет минути. Болката продължаваше да изпраща сигнали. За първи път Ева усещаше такава слабост и... страх. По дяволите страха! Опита се да пропъди изначалния мръсник, напиращ да я завладее. Оголил зъби и разкривил муцуна,  надничаше от тъмните ъгълчета на съзнанието ù. ”Ето ме, виж ме, тук съм! Моя си!” - кискаше се доволен и парализираше цялата ù същност. ”Не вади на умряло куче нож, глупако! Ако толкова ти се иска, стой и бездействувай! Ще ми доставиш удоволствие  да изпитвам надмощие над теб. Казвала ли съм ти, че ти си най-досадното недоразумение в човешките гени?! Много ти се иска да треперя, понеже това е последният ти шанс. Друг такъв няма да имаш, защото с това тяло ще изчезнеш и ти! Не осъзнаваш ли, мизернико, че точно тя - смъртта е най-красивото събитие, което се случва на човека след уморителното му  пребиваване в света на илюзиите. Името ù само по себе си нищо не значи. Би могла да се нарече ”второ раждане”. Когато детето излезе през вратата на майчината утроба и изплаче, казваме, че се е родил човек. Защо това, което наричаме “свят” да не е втора голяма утроба, в която живеем? И пребиваваме в нея, докато израснем достатъчно, за да я напуснем през втора врата, наречена кой знае защо от нас “смърт”.

Слушай, човешко страхче, което витаеш у мен! Нямаш никакви шансове! Каквото има да се случи, ще се случи. През живота ми много пъти си ми пречило, но вече е късно! Затова изчезни и не ме ядосвай повече!”

- Еве, аз съм! - подвикна от коридора  Верея като затвори външната врата и събу обувките си. - Ей ме, на! - усмихна се по навик, влизайки в стаята. Надвеси се над Ева и каза с горчива закачливост:

- Е, чаровнице - понякога се наричаха така на шега, - ще ми кажеш ли какви ги вършиш?! Не, почакай! Сама ще проведа криминалното разследване!  Виждам легло, възглавница и жена върху тях. Имам предиобедно време, неподходящо за почивка. Какво следва? Следва, че нещо се случва с жената. А тя - това си ти. Сега остава да ми кажеш какво е то?

     Ева  спокойно посрещна разтревожения поглед на приятелката си.

- Вея, познаваш ме. Не обичам да го увъртам. Тъкмо влизах, когато ме връхлетя оная досадна сърдечна криза. Струва ми се, че тоя път здраво се е заловила с мен. Но кажи ми, какво още да очаквам от това шестдесет и петгодишно тяло?!           Докато  говореше, отново усети как всичко около нея пропада и изчезва като изтрито с гума. Затвори очи, облиза пресъхналите си устни и направи пауза.

- Зная какво си мислиш в момента. Недей!... Не го прави!... Остави ме да си тръгна! Малко вярвам в чудесата на медицината, а и съм от  Марко-Тотевия род.

              Отпи вода  от чашата и пак затвори очи. Стискаше зъби, за да не изохка. Болката започна отново да я дере със стоманени шпори.

- Ако трябва да си отида, искам да е естествено, достойно... Предлагам да захвърлим страха и съжалението. Все още имаме малко време да се порадваме една на друга. Повече от четири десетилетия бяхме заедно...

Знам, че много ще ми липсваш, а и аз на теб...

            Верея плачеше безгласно. Мокри вадички се стичаха по лицето ù и потъваха в гънките на шията. Не смееше да ги избърше. Те бяха  върховен израз на човешката природа.

- Какво ще кажеш да пийнем по чаша чай. От домашния, дето си го правихме сами. Ще го сваря  за минутка в кухнята. Ти почивай. След това ще ти почета нещо весело по твой избор. Един добър сън също не би ти се отразил зле.

- Планът ти е добър, чаровнице - успя да отрони Ева и отново притвори очи.

                 Остана сама. Болката бе притихнала за миг някак странно. Но беше вътре в нея. Усещаше я как се спотаява. Реши да изправи възглавницата, за да се облегне. Опита се да повдигне тялото, но в тоя миг гърдите ù избухнаха в пламъци. Огнени ножове безмилостно ги пронизваха, а железни челюсти стягаха сърцето. Даже въздуха, който дишаше, се превърна в пламък. Пред очите ù се завъртяха червени кръгове и я ослепиха...

                    После стана някак много тихо и тъмно. Тялото ù потрепера като разтърсено от ток и се отпусна. Обзе я сладостна лекота. Кой знае защо се почувствува изпълнена със спокойствие и радост... От болката нямаше и следа. Светът беше прекрасен, а стаята излъчваше уют и топлина. Огледа я с преценяващ поглед. Картините, паното, цветята, книгите,  пианото. Всичко беше така мило и одухотворено.

                      ... Изведнъж видя тялото, сгънато неестествено, отпуснато и старо. ”А-а-а, коя е тая жена и какво прави в леглото ми?!”- недоумя Ева.

Срази я  мълнеоносно прозрение. ”Не, не може да бъде!” - отричаше цялата ù същност. Грешка нямаше, беше самата тя! Нейното тяло, нейната пола с волани, дантелената блуза. Отворени, нетрепкащи, очите  бяха приковани  в някаква точка от пространството. Съзнанието ù подсказа, че беше напуснала това тяло. ”Майчице, как се случи всичко?! Но, но... аз трябва да се върна обратно! Как да го направя и ще успея ли?!” Обзе я паника. Почувствува се уязвима и беззащитна. Краката ù омекнаха и се опря на стената, но не усети твърдостта ù. Започна сама да се успокоява: “Чакай, чакай, чакай! Поеми дълбоко въздух през носа и издишай през устата. Смелост, Ева, смелост, момиче!” Насърчаваше се, както винаги правеше в безизходни ситуации. ”Светът още не е свършил. Успокой се!” Усети, че наистина я обзема спокойствие. Шокът отминаваше. ”Е, добре, станалото - станало. Ами по-нататък какво? Така ли ще стоя до тялото си? Не, ще се опитам отново да вляза, но как да го направя?! Ако легна върху него и много силно поискам това да се случи, може и да стане. Какво толкова. Защо да не опитам?!” Прелетя над леглото и легна върху тялото. Изобщо не усети плътността и формите му. Остана увиснала в пространството над изоставената материална същност.

            В стаята  влезе Верея. Носеше табличка, върху която изпускаха пара две чаши. Погледна към леглото и извика с провлечен и приповдигнат глас на уличен търговец:  

  - Ето ме и мен! Ч-а-ят молим, п-а-а-ри! Мадам, изправете се, защото  откривам чайния ритуал.”

“Ако можеше сега да види как съм прилепнала към бившето си тяло, сигурно нямаше да повярва на очите си. Какво съм аз за нея вече? Едно нищо. Защо пък “нищо”? Ами ако съм “по-нещо” и от преди. Мисля, осъзнавам - следователно съществувам.”

- Еве, Еве! - разтърсваше Вея раменете ù. - Моля те, Еве, не ме плаши! Кажи нещо!   

Допря ухо до сърцето ù, вслуша се, но не чуваше ударите му. Трескаво взе ръката ù и се опита  да напипа пулса. Пулс нямаше. С треперещи пръсти разкопча копчетата на блузата и откри гърдите. Започна да прави масаж на сърцето, уплашена, превъзбудена.

- Дишай, дишай! Моля те, дишай!

Скочи, отвори чекмеджето на скрина и грабна едно огледалце. Поднесе го към устата на Ева. Толкова много искаше това огледало да се запоти, да се покрие с мъгла. Доближи го съвсем близо до очите си. Повърхността му беше ясна и суха. Захвърли го и отново продължи масажа. Чувала беше за какви ли не чудеса. ”Трябва да бъде  упорита, трябва!”

-Хайде, хайде! Почвай да дишаш, моля те! - проплакваше тя. Измори се, ръцете я заболяха, но продължаваше отчаяно да натиска гърдите. Никакъв резултат.

-Защо постъпи така, Еве?! Отпрати ме, за да си тръгнеш... - гласът ù звучеше като писък на нощна птица. - И как ще живея без теб, приятелко моя?! Толкова много те обичам!

  “Господи, как да ù кажа, че още съм тука, да я успокоя, да избърша  сълзите ù.” Седна до нея, допря устни до ухото ù и закрещя с все сила:

- Тука съм! Не плачи, Вея! Обърни се, виж ме, виж ме!

         Но Вея продължаваше да плаче безнадеждно, захлупила очи върху гърдите на бездиханното ù тяло. ”Не ме чува, не ме чува! - с болка мислеше Ева. - Не мога нищо да направя, но не мога да понеса и скръбта ù. По дяволите!” Гневно удари с ръка по матрака, но изведнъж отскочи и се издигна към тавана. “Трябва да   внимавам, защото съм като космонавт в безтегловност. Сега  ще се добера до леглото и лекичко, ама съвсем лекичко ще седна върху него.” Но чудно! Изведнъж светкавично се видя седнала до бившето си тяло. ”А-а-а, значи всяка моя мисъл се реализира! Гледай, гледай чудо!” - не преставаше да се диви. Реши отново да изпробва откритието си. ”Сега ще отида в кухнята.” Веднага се намери в нея. Дойде ù наум да отвори крана на чешмата. Не че ù се пиеше вода. Просто реши да опита как ще го направи. Беше толкова елементарно. Хвана с ръка въртока, но тя премина цялата през него. Не усети болка. Тогава изведнъж забеляза,че ръката ù свети. Погледна другата ръка, после тялото. Сияеше цялата с прекрасна мека светлина. Над мивката имаше огледало. Погледна се в него и... не видя нищо. “След като огледалото не ме отразява, как може да ме види Вея. Новото ми тяло не е от материя. Това е то! Сега съм само дух, една енергийна същност... И все пак трябва да отворя проклетия кран.” Кранът изведнъж се завъртя сам. От чучура му потече вода. Струята стана силна и започна да пръска навсякъде. ”Ей, ей, не толкова силно!” - стресна се Ева. Кранът се притвори сам. ”Време е да те затворя.” Водата спря напълно. ”Значи  само с мисъл мога да управлявам материята. Ако можех сега да се свържа с Вея...” Замисли се. ”Чакай, чакай, дали няма да стане като...”

      Внезапно забеляза, че очертанията на стаята се размиват и пред нея в пространството се оформя тъмен отвор. Една невидима сила започна да я тегли към него и я засмука. Озова се в тунел. Наоколо непрогледен мрак. Летеше със скоростта на ураганен вятър. Лъхаше студ. Не изпитваше страх. Видя светлина пред себе си, която все повече приближаваше и се усилваше. И  всичко се случваше толкова бързо, че не усети как излезе на ясно и открито място. Неописуемо красиво и примамливо. Топла галеща светлина струеше отвсякъде. Пред очите ù се разкри прекрасна  градина. Листата и плодовете на дърветата блестяха с ослепителни инфра и ултра цветове, несъпоставими с цветовете на Земята. Носеше се нежна, вълнуваща мелодия, чието вълшебство би развълнувало и най-закоравялото сърце. ”Боже, каква красота!” - възхити се Ева. Спонтанно направи крачка напред, но се удари в някаква преграда. Прозрачна като кристал и невидима за окото, но достатъчно здрава, за да не пропусне никого.” Откъде се взе тая стена и защо е издигната?!” Беше я обзел неистов копнеж да се слее с тоя чуден пейзаж, да стане част от него. ”О, аз ще те преодолея!” - закани се на стената. ”Пуснете ме, пуснете ме! - заудря с длани по нея. - Искам да вляза тук!” - крещеше и продължаваше да удря по преградата. Но тя стоеше все така величествена, непоклатима в своята сигурност. Ева се задъхваше от безизходица. ”Първо - да почина малко. След това ще реша какво да предприема по-нататък.” Седна до стената. Защо имаше усещането, че и друг път е  била тук и е изпадала в същата ситуация. Тоя спомен изплуваше от съзнанието ù все по-отчетливо. ”Но защо, защо е тая преграда?! - чудеше се, а отговор не намираше. Огледа се, но нямаше никой, който да попита или да помоли за помощ. - Дали да не опитам с медитация?” В живота  няколко пъти се бе опитвала да го прави, но не ù се удаваше. Или заспиваше, или неспокойният ù ум започваше да мисли какво ли не, вместо да се успокои и медитацията отиваше на кино. Стигна до заключението, че тая техника не е за нея и окончателно се отказа. Но сега беше друго и тя трябваше да пробва... Зае поза, изчисти ума си и погледна навътре в себе си... Разтвори се в избухналата пред очите ù светлина. Навлезе в това Велико Сияние и се съедини с Него. Почувствува  как  се топи в нея една емоционална тежест и я обзема безкрайна любов и радост. Преградата беше вече зад нея. Не я видя, но я усети по някакъв начин. Беше вече допусната в тоя несравним свят. Изящна масичка и два стола стояха под клоните  на непознато дърво. Беше обсипано едновременно с цветове и плодове. Върху масичката изпущаха сладко  ухание две чаши с кафе. На единия  стол седеше някой, подобен на слънце в човешки очертания. Не изгарящо и заслепяващо, а меко и нежно. От него струяха многоцветни сияния. Отново я разтърси онова  необикновено, прекрасно и вълнуващо чувство, изпълнено с неизказана сладост и  спокойствие. Мисълта ù беше спряла - замръзнала, аморфна. Обхвана я желание да се преклони...

- Кой си ти? - едва промълви и усети, че въпросът ù потъна във великолепието на мига.

- Аз съм Алфата и Омегата на битието, Всичко във Всичко или Оня, когото наричате Бог. Всъщност съм Неназовим. 

Гласът звучеше като ромон на вода, звън на камбана и любовна песен на птица.

- А ти, Ева, винаги ме наричаш Създател.

 “Той Е! Не мога да повярвам, че тая среща  се случва! - и тя сведе глава.

- Седни - каза Той.

        Не разбра как се озова седнала върху другия стол. ”Значи стават и чудеса. Дълги години мечтаех за тая среща, жадувах я, представях си я. Не бива сега да проиграя златния си шанс.”

- Ето, давам ти възможност да не проиграеш “златния си шанс”.

 Ева се стресна. Но това бяха нейните мисли!

- Ами да, разбира се! Той знае всичко - мисли, думи, дела... - отново каза Той.

  -Тъкмо започнах да си мисля това - промълви смаяна Ева. - Ние с теб сме Едно. Аз зная Всичко, просто защото Съм Това Всичко. Ти като част от Мен и Мое Творение притежаваш същите умения, но когато си във физично тяло забравяш за тях. И естествено, че губиш способностите си. Е, искаше да пием кафе и да разговаряме. Повярвай, думите не са най-силните и точни изразни средства на  общуване, но Аз ще уважа твоя избор.

-Така е, Създателю - Ева събра смелост да говори. – У мен напират толкова много въпроси, които ме вълнуват... Изчетох  стотици книги духовна литература, черпах познания и от други източници, но всички те са създадени от човешки същества като мене. Откривах в тях противоречия и неточности и това до известна степен ме смути и разочарова. А толкова много желаех да науча  Истината. Дадох си сметка, че само Ти можеш да  ми дадеш  абсолютното Познание и затова реших да  Те помоля за една среща... Дано не  изглеждам досадна и натрапчива, но аз наистина  много пъти Ти се молих и настоявах за нея. Надявах се, вярвах, че  ще проявиш благосклонност и великодушие и колкото и несъвършена да съм, все пак ще ме допуснеш до Себе Си. Много пъти в живота си съм осъзнавала  и чувствувала Твоето невидимо присъствие, изразено в неочакван развой на събитие, в излизане от на пръв поглед заплетена ситуация, в духовна подкрепа  в трудни мигове. Зная, че Ти импулсираш човека, за да бъде верен инструмент на великите Ти планове, да е безпогрешният актьор в безкрайния и велик театър на живота. Твоята воля е над всичко, но Ти Си  дал и на нас свободна воля да избираме пътя в живота си. Сега  очаквам да получа от Теб възможност да говоря за всичко, което ме вълнува и интересува, дори и с риск да изглеждам  дръзка.  Това, което  се надявам  да чуя, е важно не само за мен, но и за много други...

           Ева посегна към чашата и отпи глътка от нея. Кафето бешe  превъзходно - точно каквото го обичаше.

 - Нека бъде волята ти. Готов съм да слушам.

             Тя отново  сведе глава, заслушана в мелодията на гласа  Му.

 - Създателю, тъжно ми е, че не познавам себе си. Коя съм всъщност аз? Чрез житейските събития, които преживях, успях да се опозная, но не напълно. Само Ти  Си тоя, който ме знае изцяло. Знаеш как бих постъпила в събития, които не са проявени или са се проявявали в минали мои животи. Защо не си съхранил у нас, хората, спомените за тях? Мисля, че е важно, за да знаем накъде отиваме, да знаем и откъде идваме.

            Светлината Му я обгърна  и тя почувствува, че плува в океан oт Любов. Беше толкова щастлива и спокойна. Той заговори:

                   - В тоя си живот ти беше жена със име Ева. Преживя много събития       и като дъщеря, и като съпруга, и като майка, и като баба. Освен тях преживя и събития като приятелка, колежка, родственица, съседка и още какво ли не. Наистина успя да опознаеш част от себе си. Но ти не си само Ева. Ти имаш още над хиляда имена. Защото всъщност ти си един вечен дух, който е пребивавал над хиляда пъти във различни физични тела и от мъжки, и от женски пол  в различни отрязъци от несъществуващото, но условно прието от вас - жителите на  Земята “време”. И тъй като време няма и всичко се случва едновременно, ти също съществуваш, пребивавайки във всичките тия над хиляда физични тела едновременно. През всичките твои животи в различните ”времена” ти преживяваш различни събития и така опознаваш себе си, такава, каквато си или такава, каквато би искала да бъдеш. Има  много духовни практики, Ева, които ти дават възможност да бъдеш в постоянен контакт с Мен и така да успееш да надникнеш в миналите си метемпсихози. А колкото до отсъствието на спомен за тях, то това е решение на вас - духовете с едновременна инкарнация, за да преживявате пълноценно настоящия  живот, вместо мислите ви да се връщат в минали инкарнации.

   Всички човешки духове сте части от  Моята Духовна Същност. Аз съм Твореца и съм ви създал “по образ и подобие”. Това ще рече, че и вие сте творци като Мен. Заедно с вас сътворихме планетата Земя и физичните ви тела, за да можете във материята да творите и преживявате Живота. Един велик замисъл, осъществен по великолепен начин! Питаш ме накъде отивате? Всъщност наникъде, защото безкрайността няма край. Но когато след дългите инкарнации преживеете целия набор от преживявания, вие се завръщате във Висшия си Аз – т.е. “у дома”. А това Съм пак Аз. Тогава преминавате от четвърто астрално ниво в пето, което е с по-голяма плътност. И там ви очакват нови приключения... И  цялата тая “игра” няма край. Сега Космосът се разширява, защото Аз черпя енергия от вашите преживявания и вдишвам. Но когато събера в Себе Си  всички едновременни и последователни инкарнации (това са извънземните ви братя по разум), Аз ще се свия - ще “издишам” и ще се върна в състоянието, предхождащо така обсъждания от вас “голям взрив”. И  след еони години историята ще се повтори - взрив, нов Космос, нова Игра. Така е било винаги и ще бъде, а актьорите в нея отново ще сте вие.

 - Интуитивно съм осъзнавала величието и вечността на сътворнието, Създателю! Но сега  съм напълно сигурна и изпълнена с възхищение. Позволи ми обаче да продължа с въпросите си. Защо в света има толкова различни интерпретации за Теб и света – религии, секти, доктрини, учения... И защо те взаимно се отричат?! Не е ли време тези толкова много пътища да се обединят в един широк общ път, който ще бъде напълно достатъчен. Какво ще кажеш за свещената Библия? Не е ли тя вече анахронизъм за човека на модерните времена  с нейния архаичен стил? А може би там има закодирани тайни, до които не сме се докоснали още?

            - Ева, може би ще те изненадам с новината, но  всички “интерпретации”, както ти ги наричаш, за Мен и света, в който пребивавате като разумни човешки същества, са  единствено ваш избор и творчество. Затова и богът, който сте създали, няма нищо общо с Мен. Вашият бог е зъл, отмъстителен и наказващ всяко ваше “прегрешение”. Такъв е и в “свещената” ви Библия. Докато Аз съм ви дал абсолютната свобода да  избирате  и не наказвам никого за нищо. Що за свобода би била тази, ако за правото да я ползуваш трябва след това да заплатиш с цената на наказанието. Във връзка със схващането ви за такъв ”бог” вие сте създали и място, наречено “ад” и  същност, наречена “сатана” или “дявол”. И най-тъжното е, че този “сатана” или е в противоборство с ”бога” ви, или е в съюз с него. В първия случай той много често печели “битката” и  съсипва живота ви, когато сте в тяло, а още повече, когато сте извън него. Тогава ви отмъква в неговия “ад” и там ви подлага на нечувани мъчения. Във втория случай  самият ”бог” му предоставя правата над вас, за да ви “възмезди” за “греховете” ви. Тук е мястото да ти заявя, че понятия като “ад”, ”рай” и “сатана” съществуват само във вашите представи. Колкото до Библията, и тя е ваше творение и дали е архаична, или не, ще решите вие. Може би ще ме попиташ защо допускам всичките тия заблуди и неточности? Отговорът е много прост - защото вашата воля е и Моя воля, а това е израз на Абсолютната Ми любов към вас.

- Прости ми, Създателю, но аз ще продължа с въпросите си към Теб. Фактът, че Библията е пълна с пророчества на толкова много пророци говори, че в древността хората са им  вярвали и са ги почитали. Защо сега много религии ги отричат и ги обявяват за служители на сатаната? И още нещо. Защо същите тези религии са отредили второстепенно място на жената  и са я поставили в една непристойна позиция? Дори на Мария Магдалина - вярна и предана апостолица на Иисус Христос, църквата не отдава дължимата почит. Нейното евангелие е скрито и забравено, а иконата ù или отсъствува, или се гуши в най-отдалечените кътчета на храмовете. И защо няма жени-свещеници, които да служат в църквите - поне за православно-християнските смея да твърдя, че е така. Всички сме слушали или чели библейската история за първородния грях. В нея жената е обвинена, че е съблазнила мъжа да вкуси от плода на Познанието. Истината в тая библейска история и до днес е загадка... Но ако древната Ева е съблазнила Адам, то той се е оказал слаб и е позволил да бъде съблазнен. С нищо не е по-малко виновен от нея. Освен това историята звучи твърде  неправдоподобно, защото не виждам нищо лошо в това да притежаваме    Познанието! Още повече, че Ти, Създателю, който си алфата и омегата на битието, не си я предотвратил... Дори и това, дето се твърди, че сме създадени от реброто на Адам, говори, че жената е твое косвено творение, Създателю. 

        Ева отпи нова глътка кафе. Беше фантастично. Не смееше да  Го погледне, за да не се смути и обърка, но с удоволствие се заслуша във вълшебната музика на гласа Му.

- Всички вие, Ева, сте пророци, защото както вече ти казах, времето е само едно понятие и всичко се случва едновременно във време-пространствения континуум.  Всеки е успявал поне веднъж да  освети  някой отрязък от тоя континуум и да надникне в бъдещето. Ясновидството е занаят, който трябва да се упражнява, защото е като сребърен съд. Ако не се лъска редовно - потъмнява. Един го владее повече, друг - по-малко, но всички го притежавате. Религиите са създадени от човека, за да държат в страх и подчинение себеподобните му. Вярата в пророците охлабва вярата в църквите, а това противоречи на техните интереси. Затова и са анатемосани. Това, че жената и досега е неравнопоставена на мъжа във някои от религиите е също човешки избор. Но този избор си има своето обяснение. Както вече ти разказах, Аз и вие сътворихме планетата Земя и човешкото тяло, за да преживявате живота в материя в рамките на един цикъл, да обходите всички точки на космичното колело и така да опозная Себе Си чрез вас. Първите човешки същности бяха двуполови. Бяхте чисти и невинни деца на Земята, които не познаваха злото. Живеехте безгрижно и се чувствувахте неизказано щастливи. Но извънземни цивилизации проявиха интерес към планетата и към вас и решиха да променят правилата на Играта. Те имаха  високи технологии и владееха до съвършенство материята. Но познаваха и духовността и Моите Закони. Знаеха, че след завършване на еволюцията в Космоса следва край на Играта, а тая идея никак не им допадаше.Те бяха силно привързани към телата си и към материалните си “играчки”. Целта им беше да попречат на еволюцията на другите духове, да осуетят израстването им и да променят правилата. Затова чрез генно модифициране на ДНК-структурата и внасянето на допълнителни гени отвън те създадоха еднополовото мъжко и женско тяло и двуполярния емоционален модел. Страхът беше вече противоположният полюс на любовта, а познаването на злото - тъмната страна на доброто. Така се родиха и библейските истории за Адам, Ева и дървото на Познанието и за сътворението на Ева от реброто на Адам. Преди това живеехте в любов, но не можехте да я осъзнаете, защото нямаше с какво да я съпоставите. Опознали злото и страха, вие най-после я осъзнахте и това ви даде по- богата гама от преживявания. Тогава с вас взехме едно кардинално решение, което ви тласна стремително напред. Вместо последователна инкарнация, да изберем едновременната инкарнация. Докато всички останали космически цивилизации имат последователна инкарнация. Така човешката раса, въпреки че е създадена много след тях, ги изпреварва в духовното развитие. И въпреки че и досега някои извънземни цивилизации се опитват да променят хода на Играта, за да забавят еволюцията, влияейки по всякакъв начин на ниско и средно еволюиралите духове и на животинските духове, които пребивават в човешки тела. Но Играта е Абсолютна и Велика и всички рано или късно ще достигнат до предела на еволюцията. Тогава Космосът като материя ще престане да съществува... но само докато започне новата Игра. И вие отново ще преживявате вечния и безкраен Живот.

            Това, което чуваше,  беше шокиращо. То рушеше всички наложени от християнството и обществото представи на Ева. Ако някъде някой друг ù беше говорил за това, което чу, тя би се изсмяла. Но сега, когато стоеше лице срещу лице с Него, остана сащисана...  Реши докрай да научи Истината, цялата Истина, колкото и  изненадваща  да  е Тя. Затова продължи:

- Идеята за метемпсихозата е приета от някои религии, а от други - не. Чела съм, че е присъствувала и в ранното християнство, но после е била отхвърлена и забранена. Аз вярвам в нея. По различен начин се приема и законът за деянията, наречен още ”карма” на санскритски. Защо човекът, Създателю, е така несъвършен и  трябва безброй години да изстрадва многобройните си животи на Земята. Да бъде нещастен по съдба и герой по принуда. Не съм сигурна моя ли е била волята да се родя в сегашното си тяло, но волята да го напусна не беше моя. Не е ли тогава правото ни на свободен избор само  донякъде? И защо въпреки стремежа ни към духовно израстване се сблъскваме толкова често и с духовно израждане?! Високите технологии, които развихме, се опълчиха срещу нас, а чувствата на алчност, завист, омраза и егоизъм продължават да триумфират все още, добивайки по-фини измерения.

               Тя изпита болка, която като кост заседна на гърлото ù и я задави. Очите ù се напълниха със сълзи. За да прикрие чувството,  вдигна чашата и отпи нова глътка кафе. Една сълза се отрони и падна в него.

- А колко по-добре би било, Създателю, ако човекът се отърси от своите низки страсти и заблуждения. Да заживее възвишено и да благославя всеки ден от живота. Но как да се случи това, щом се ражда кармично и генетично обременен от пороци и продължава да придобива все нови и нови. И макар че го осъзнава донякъде, не желае да се измъкне от блатото.

      В  тоя миг изпита състрадание, но и от него също болеше...

-Животът ми не беше лек и въпреки всичко аз Те обичам, мой Създателю! Изпитвах съмнения, противоречия... Често се разколебавах, даже се отчайвах, но винаги съм Те обичала и ще Те обичам винаги! Дълго очаквах  тая наша среща не от каприз, не от суета или от излишно любопитство, а за да те помоля, свети ми Боже, да помогнеш на всички нас – човеците. Знаеш, че сме грешници, дори само защото се раждаме  като човеци. Пожали ни, направи ни по-осъзнати, по-достойни, по-малко грешни...! Ако Ти трябва цена за това, то нека аз да бъда  цената!

 Ева стана от стола и коленичи пред Него. Но веднага една сила я повдигна и върна  на стола. Отново зазвуча неподражаемият Му глас:

-         Човек, който се стреми да овладее Великото познание, преди да е готов за това, е като някой, който в тъмна нощ без фенер е дошъл на място, пълно със скорпиони, решавайки да лази с ръце по земята, за да потърси изпусната игла. Истината като цяло е твърде свещена, за да бъде издавана безразборно. В ръцете на по-ниските инкарнации Знанието е опасно. Но пълното Знание на първоначалното  Ми откровение винаги е оставало у някои избрани и се предава от едно поколение Учители на друго. Затова сега ще ти дам това Познание, което да отговаря на нивото на последната ти инкарнация. Както вече обясних, човешките духове са вечни, както съм вечен и Аз. Вие многократно се връщате на Земята  в нови тела, за да преживеете пълния набор от преживявания, да завършите своя цикъл на еволюция и да се завърнете “у дома”, т.е. при Мен. Създал съм ви, за да мога да опозная Себе Си чрез вас. Вие също опознавате себе си такива, каквито сте или такива, каквито бихте желали да сте. И както Аз Съм Творец, така и вие непрекъснато творите Живота. Вие не идвате на тая планета  да го “изстрадвате”, както ти заявяваш, а  да го преживеете радостно и щастливо. Вие не се борите за оцеляване, защото смърт няма. Има само вечен живот, но ако се борите за оцеляване на физичното си тяло, то тая борба трябва да започне чрез мисълта.

-          Не съществуват “добри” и “лоши” събития, а само желани и нежелани. Или най-общо казано Всичко Е такова, каквото Е. Мисълта, Ева, е най-великата творческа енергия. Тя притежава огромна сила, защото за един миг обикаля няколкократно Космоса. Чрез нея вие сътворявате Живота. Творческият процес е непрекъснат. Той е в материята, в астрала, даже в миговете на излизане от тяло, а също и в утробния плод. Всичко, което сътворявате с мисъл, аз изпълнявам чрез Закона, затова ти казвам, че вашата воля е и Моя воля. Аз съм Творецът, който древните наричаха Демиург, но над Мен има и други Богове... Аз съм душата на Причинността. Наричат ме още Йехова, Саваот, Бог, Аллах, Кришна. Проявих се чрез един  от блестящите си Еони, чието име е Помазан (Христос) и се въплътих в тяло на човека Иисус, за да изпълня сътворените пророчества на древните пророци и да изповядам Закона пред другите. В края на железния век Аз, Алфата и Омегата, ще се родя в тяло и ще сляза тук, на Земята. Ще унищожа всички човешки умове, посветени на враждата. Ще възстановя праведността... И това ще бъде отново по ваша воля, чрез вашето творчество. Истината, Ева, и измислицата са като масло във вода - те никога не се смесват. Символът в християнството на “жертвения агнец” има метафоричен характер. Защото” вечен дух” на санскрит означава  също и ”агнец”. Аз не съм Същество или вещ. Аз съм безграничният Принцип, процесът. Във Вселената на диференцираната материя всичко има два аспекта - светла и тъмна страна. Нейната светла страна произвежда любов, живот, здраве, блаженство, мир... Нейната тъмна страна носи смърт, болести, печал и раздор. И всичко това се съдържа в моята универсална същност...

-                  Сега ,Ева, ще ти дам възможност да си припомниш някои от миналите ти животи.

”Как ли ще стане това?!” - недоумяваше Душа. Но гласът му продължи да гали слуха й.

-         Преди около 12000 години пр.н.е. ти живя във Атлантида като мъжа Ралфен-ен. Беше дете на закона на единството през периода на първите разрушителни сили. Стана жертва на експлозивите, чиято разрушителна сила ускори вулканичната активност и разместването на земните пластове.

-                          Ева видя млад атлетичен мъж, който тичаше надолу по склоновете на хълм, обрасъл с пищна растителност. На раменете си крепеше две деца. На значително разстояние зад него с мъка се придвижваше млада жена. Видът ù подсказваше, че беше отчаяна и болна. Той се обръщаше назад, подканяше я и продължаваше да тича. По склона бягаха хиляди. Необяснимо как, но Ева позна себе си в лицето на тоя млад мъж. В  ужас покрай тях препускаха цели стада от диви животни. Беше нещо като остров или полуостров. Всички диреха спасение към пристанището. Там бяха хвърлили котва непознати за нея по форма и конструкция плавателни съдове. Към брега се бяха устремили множество по-малки, които трябваше да спасят бягащите. Той бързо остави  децата в една от лодките и се втурна обратно нагоре по хълма. В тоя миг от върха му към множеството се спуснаха огненочервени реки от лава. Хората отчаяно се втурнаха към незасегнатите все още части на склона. Ралфен-ен стигна до жената, която стоеше безпомощно точно на пътя на един огнен ръкав. Той я хвана и буквално я избута встрани от него. Други се спуснаха да ù помагат и почти я повлякоха със себе си. Но изведнъж се чу силна експлозия и надолу полетяха горящи камъни. Един от тях удари Ралфен-ен по главата и го събори на земята. Той повече не стана. Огнен поток го настигна и го заля...

-         -  В следващото си прераждане, Ева, ти се казваше Ри. След първата катастрофа Атлантида се раздели на пет острова. Един от тях беше Посейдония. Ти живееше на него. Занимаваше се с проектиране и изработване на биологични роботи. Петата раса, от която идваш сега, още не е успяла да произведе такива. Защото не знае как да създаде биологична материя с различни функции и да сглоби тялото. Но тогава Земята се обитаваше от птици, зверове и риби с чудовищни размери и тегло. Те нападаха човешките същества по въздух, суша и вода и се хранеха с тях. Беше започнала голямата война между животинския и човешкия вид. Ри присъствува на Атлантическата конференция на нациите, на която бяха взети радикални мерки с най-съвременни средства да се атакува животинския свят.Това стана по време на второто управление на Атлантида. Тогава изместихте оста на Земята и сменихте полярността ù, за да осъществите своите планове за еволюцията...

       Ева видя едър, добре сложен мъж, в някаква гъста и висока гора върху платформа на непозната машина. В ръцете си държеше оръжие с причудлива форма. В далечината се зададоха стадо динозаври. Бяха високи някъде около 6-7 метра и тежаха навярно тонове. Пет екземпляра от най-добрите представители на своя вид. Гигантски хищници, чиито морди и гърди бяха изцапани с незасъхнала кръв на наскоро разкъсана жертва. Ри се прицели внимателно и от цевта на оръжието му се стрелна дълъг лъч. Едно от животните изрева предсмъртно и се строполи тежко, премазвайки дървета и храсти под себе си. Другите се спряха за миг, погледнаха към Ри и го видяха. Най-едрото животно – вероятно мъжкар, се втурна напред. Макар и огромно, тичаше леко. Ри насочи оръжието към него и стреля отново. Но закъсня. Когато лъчът го порази, динозавърът рухна с тежестта на огромното си туловище върху машината. Тя избухна и обви с пламъци мъртвото животно и Ри, който остана размазан под него.

- Сега надникни в едно от следващите си прераждания. 10500 години пр. Хр. ти се появи в Египет като мъжа Ин-Ао. Беше натоварен със опазването на записките, съдържащи тайното учение и историята на атлантите. Трябваше да ги охраняваш в Залата, намираща се в храма на свещениците.

И Ева видя двама души, седнали под сянката  на рядко дърво. Пред тях бяха разтворени папиросови свитъци. Единият бе облечен в сива дреха, приличаща на расо и с качулка, полегнала на плещите му. Другият носеше ослепително бяла роба, чиято пазва и поли бяха царствено украсени с естествени камъни и везани със златни конци и мъниста. Те разговаряха тихо, но явно и спореха. Обсъждаха  строителния план на новата пирамида.

    После като на забързан каданс пред очите си видя строителството ù. Недалеч от нея се белееше Сфинкса, а в далечината се извиваше сребристата лента на Нил. След това се появи залата. Беше богато украсена  с майсторски стенописи и йероглифни текстове. Сводовете ù грееха от скъпоценни камъни и златен варак. В  средата върху мраморна маса лежеше ковчеже от тъмночервено палисандрово дърво с четири ключалки. Ин Ао съхраняваше четири ключа. Той беше началник на охраната. Дълги години вярно и предано служи на поста си. В последните видения Ева го съзря побелял, пристъпващ тежко. До него вървеше красива девойка. Руса, със сини очи. Бе в покрайнините на града. Изведнъж от тревата се изправи и засъска срещу тях качулата кобра. Девойката изпищя уплашено и се скри зад гърба му. Ин Ао замахна с тоягата, на която се подпираше. Но кобрата го изпревари и заби отровните си зъби в оголения му крак. Само минути по-късно старецът бе мъртъв.

-         - Дъщеря ти беше твоята приятелка от последния ти живот - Верея. Както виждаш, вашата връзка има стара предистория.

       Пред очите на Ева се завъртяха нови видения от друго прераждане. Картината беше нощна. Събитието се случваше в някаква гора. Видя високи, тъмни сенки на дървета. Стоеше на поляна, сред множество хора - мъже и жени, облечени в дълги бели ризи, гологлави и боси. Горяха запалени огньове. Всички бяха изпаднали в религиозен транс. Заловени за ръце, пееха и обикаляха около тях. Тя беше девойка, много млада и много красива. С тъмни очи, бяло лице и кестеняви спуснати коси. Изпълняваха религиозни обреди и възхваляваха   Бога.

- Тук се казваш Перуна и си богомолка - чу в съзнанието си гласа Му.

       Внезапно на поляната изскочиха мъже на коне. Бяха въоръжени. В ръцете им проблясваха мечове. Всичко стана толкова бързо. Нахвърлиха се върху богомилите и започнаха да режат гърла. Хващаха за косите уплашените и беззащитни хора и почти безшумно извършваха сатанинското си дело. Един от тях хвана и усука върху ръката си дългите коси на Перуна. Тя остана спокойна. Не викаше, не молеше за милост. Гледаше го с големите си тъмни очи, открито и без омраза. Убиецът се смути и реши да пререже врата ù изотзад, за да избегне погледа ù. Острието на меча сряза нежната моминска кожа, но нещо необяснимо го накара да се откаже. Грубо я блъсна на земята и  шепнешком ù каза: ”Лягай и не мърдай!” После се оттеглиха внезапно, както внезапно бяха дошли. Всички богомили бяха мъртви. Остана жива само Перуна.

- Сега историята има и продължение. Гледай! - чу Ева отново гласа  Му.

   И видя китно балканско градче. Един млад мъж, току-що изучил медицинските науки във Франция, се завръщаше в родния си град като лекар. Всяка нощ, от години, той сънуваше един и същи сън. Появяваше му се прекрасна девойка, облечена в бяло. Показваше един червен белег на тила си и казваше: ”По него ще ме познаеш. Ще се срещнем в нашия час.”

   И той закопня да я види. Една прекрасна пролетна вечер стоеше сам в кабинета си. Нямаше пациенти. Четеше исторически роман - последният, който си беше купил. Казваше се “Часът на богомилите”. Обичаше историята и романът го погълна изцяло. Беше време да затваря кабинета, но нещо го подтикваше да остане и да почете още.

    Неочаквано на вратата се почука. Влезе непознато момиче. Той затвори книгата и се обърна към него. Позна я веднага - беше девойката от неговите сънища. Тя погледна оставената на бюрото му книга. Усмихна се и каза:

- Току що си купих същата.

 Разопакова пакета, който държеше. Беше книга - същата като неговата. После го погледна в очите, изчерви се и сведе поглед.

-Това си ти! - каза младият лекар. - Сънувам те почти всяка нощ.

-А това си ти! Този, когото сънувам аз.

-Какъв е тоя белег, който ми показваш?!

- Ето, това е белегът - и тя посочи червената  ръбеста следа върху врата си. - С него съм се родила.

   Изведнъж си спомниха всичко... Историята завърши със сватба.

- Тоя млад лекар беше твой  мъж и сега, в последния ти живот. Това, възлюблена моя дъще, са само четири твои прераждания от1486. Всички въпроси, които ми зададе, са напълно основателни, но Аз ти давам най-дълбоката тайна, че животът е процес на сътворяване, а не на откриване. Ти не откриваш себе си, а създаваш себе си отново. Търси следователно не да разбереш Коя  Си, търси да определиш Коя Искаш да бъдеш. Идваш на Земята да си спомниш и пресътвориш Коя Си. Бъди, бъди, детето ми! Имаш време...

-Докторе, докторе, пулсът ù се възвръща! Налягането ù се покачва! Диша! Жива е, жива е, докторе!

-Добре дошла отново у дома, Ева! - каза лекарят.

“Ако само знаеше, че това не е нашия дом... - помисли си Ева  щастлива и леко се усмихна . - А и кафето беше превъзходно!”

                                                                                             .

-