Слънцето поемаше своето пътешествие от изток. Небето се обагряше в топли пастелни цветове, оглеждайки се в спокойното море. Птиците започваха да кръжат над водата, търсейки риба за закуска. В този няколко минутен преход между нощта и деня имаше нещо вълшебно. Сякаш светът се зараждаше отново, изпълваше се с хармония и красота.

Тя вървеше боса по хладния пясък. Усещаше как песъчинките галят нозете ѝ. Отдавна не бе изпитвала това чувство. Гледаше като хипнотизирана безкрайната морска шир пред нея. Зелените ѝ очи се изпълваха с цветовете на утрото и заключваха тази приказна гледка в съзнанието ѝ. Тънките ѝ устни се изкривяваха в усмивка. Поемаше дълбоко дъх, за да усети аромата, който от толкова много време ѝ бе липсвал.

От известно време все приказваше за това колко много иска да види пак морето. Обмисляше какви ли не варианти да го направи. Но изминалата нощ бе някак по-особена от останалите. Не успя въобще да мигне, въпреки хапчето. В съзнанието ѝ плуваха толкова много спомени, усещания, чувства. Нещо в нея напираше и я караше да не губи повече време, а веднага да направи това, което ѝ се искаше. Реши да послуша този неин вътрешен глас, който ѝ бе спътник през целия живот.

Избяга от дома за възрастни хора. Беше се промъкнала тихо през нощта, спотайвайки се в сенките като крадец. Адреналинът в нея се бе надигнал и я караше да се чувства като малко момиченце, което прави нещо нередно, въпреки предупреждението на родителите си. И успя да излезе навън. Сякаш бе освободена от затвора, след излежаването на дълга присъда. А нейната присъда, отредена ѝ от собствените деца, беше вече повече от десет години.

За нея този дом за възрастни хора бе място, на което изпращаха старците, за да умрат. Не беше по-различно от една гробница, в която обаче всички клети създания все още дишаха, макар и едва доловимо. Постоянно ѝ даваха хапчета за най-различни болести, от които твърдяха, че страда. Сякаш винаги я опияняваха и я караха да губи разсъдъка си. В действителност обаче, тя твърдеше, че е здрава. До колкото това може да се каже за една жена на осемдесет години. За това и се опитваше толкова много пъти да убеди сина и дъщеря си да я изведат от това място, където умира бавно и мъчително. Но те не искаха да я послушат. Твърдяха, че с годините, съзнанието ѝ започва да си играе с нея и да я превръща в човек, който дори те самите не познаваха. Все казваха, че след смъртта на баща им, тя се е променила много. Вече не излизала с приятелките си, не искала да вижда никой, затворила се в себе си. Често им разказваше случки от младостта си, живот, в който децата ѝ не са присъствали.

Един ден, просто ѝ събраха багажа и я качиха в колата. Не ѝ казваха до последно къде я отвеждат. Но тя сама се досети, когато видя табелата - Дом за възрастни хора „Рай“. Не каза нищо. Просто се усмихна язвително на децата си, а очите ѝ се изпълниха с най-парещите сълзи, които някога се бяха наливали в тях. Толкова много неща ѝ бяха станали ясни само за миг. Един болезнен миг, който сякаш щеше съвсем да открадне бавния ритъм на сърцето ѝ.

Тя се държеше добре. Никога не влизаше в пререкания със служителите в дома. Винаги ги поздравяваше любезно и изпълняваше покорно това, което те искаха от нея. Но вътрешно я изгаряше чувството за самосъжаление, преплетено с гняв и болка. Не си бе представяла старините по този начин. Искаше да бъде в дома си, сред вещите си, спомените и миризмите, попили в стените. Там бе нейното място. Само там усещаше присъствието на съпруга си, който сякаш все още бе до нея, изчаквайки момента да продължат заедно към безкрайността.

Другото място, на което тя усещаше сякаш дъха му, прегръдката, аромата му, беше морето. То винаги бе част от живота им. Морето ѝ го отнемаше и после пак ги събираше. Години наред гледаше как корабът се отдалечава, а нейният любим ѝ махаше с ръка и изпращаше въздушни целувки. Очите ѝ блестяха от сълзите, които се опитваше да задържи поне, докато се прибере вкъщи. Чакаше го да се върне месеци наред. Ходеше на плажа, сядаше на пясъка, облегнала се на някоя скала и се взираше в безкрайността. Представяше си как ще види лицето му, как ще усети отново целувките му върху устните си. Ах, колко много време бе прекарала в очакване край морето! То се бе превърнало във верен неин приятел. Бе виждало сълзите ѝ, бе чувало смеха ѝ. Винаги го носеше в сърцето си.

Когато съпругът ѝ почина, светът ѝ се преобърна. Не знаеше как да продължи напред. Не можеше да приеме, че дори и всеки ден, всяка нощ да стоеше на пясъка, морето нямаше да ѝ го върне. Той си бе отишъл завинаги. Беше я оставил сама. За това се зарови в спомените си. Само сред онези снимки, неговите дрехи, старите му книги и моряшката униформа, тя забравяше за смъртта му. Опитваше се да си внуши, че той е отново с кораба някъде далече и че скоро ще се върне. Вече го чакаше дванайсет години, но него все още го нямаше...

Никой не можеше да разбере какво ѝ е на душата. Никой не бе в състояние да разбере мъката ѝ. Само истинската любов може да бъде толкова силна, че да усетиш как част от сърцето ти се изтръгва от гърдите, когато любимият ти си отива завинаги. А тяхната любов бе по-истинска и по-красива от всяка една друга. Той бе единствен за нея и тя бе единствена за него. Двамата заедно бяха едно.

Криеше се в спомените си, за да запълни празнината в душата си. Оглеждайки празната къща, незаетия стол до нея, неизползваната половина на леглото, тя се съдираше от болка. Заплакваше тихо, представяйки си очите му и усмивката, която бе в състояние да прогони всеки опит на тъгата да я връхлети. Децата им отдавна си имаха свои семейства и всеки се бе вглъбил в своите задължения. Тя бе през повечето време сама. Съвсем сама. А призраците от миналото я преследваха и размътваха съзнанието ѝ. Понякога я връщаха в годините, когато беше младо момиче, което беше прилежно в училище. Друг път я превръщаше в жената, която до късно вечерта стоеше на плажа, гледайки морето с очакване. Никой не разбираше, че се бе разболяла от самота, а не от нещо друго, което можеше да бъде излекувано с хапчетата в дома за възрастни хора.

Десет години не бе виждала морето. Нозете ѝ не бяха оставяли своите следи в пясъка. Не бе усещала мириса на сол, носещ се във въздуха рано сутрин. Дори граченето на чайките ѝ бе липсвало. Лекарите казваха, че е прекалено крехка, за да бъде извеждана от пределите на дома. Според тях разходките в градината бяха достатъчни. Та как можеха да знаят те кое е достатъчно за нея? Това надигаше гнева ѝ. Но винаги си премълчаваше. Беше се научила, че няма смисъл да се бунтува. И без това никой не я чуваше. За това реши да вземе нещата в свои ръце.

Обмисляше бягството си от дълго време. Не знаеше точно кога ще го направи, но го планираше за някоя вечер. Заспиваше и се събуждаше с мисълта, че скоро ще си отиде от това място. Докато не дойде тази нощ. Легна си рано. По-рано от обичайното. Изпи си хапчето, което според сестрата щеше да помогне на съня ѝ. Но не успя да заспи. Въртя се в леглото дълго време. За първи път чуваше гласове, които бяха само в главата ѝ. Знаеше, че са нереални, защото нямаше как да чува съпруга си, който ѝ казваше колко много я обича. Или пък смеха на децата ѝ като малки, които се гониха на плажа. Виждаше и картини. Бяха толкова ясни, че сякаш изпълваха стаята и прогонваха мрака. Редуваха се изгреви и залези, море и гора, пътувания, любов, тъга. Целият ѝ живот. Разиграваше се като на филмова лента, която някой прожектираше на стената срещу леглото ѝ.

Морето.

То изпълваше най-ясно мислите ѝ. Наливаше се в очите ѝ, в душата ѝ. Искаше да го види. Да го помирише. Това ѝ даваше сили. Без да губи повече време, стана от леглото. Облече плюшения си халат, с който прекарваше повечето дни в дома за възрастни хора, освен когато децата ѝ идваха на посещение в неделя. Обу си пантофите и излезе от стаята. Оглеждаше се предпазливо. Коридорите бяха потънали в тишина. Всички спяха. Беше може би след полунощ. Не знаеше точно, но и не я интересуваше. Тръгна към изхода, притихнала в сенките. Пазачът гледаше телевизия в малката кабинка до вратата. Прозяваше се лениво и едва държеше очите си отворени. Тя го наблюдаваше известно време от безопасно разстояние. Знаеше, че ще заспи. И когато това се случи, се възползва да се промъкне през вратата и да излезе навън.

Беше хладно. Имаше лек вятър, който я обгърна със студените си пръсти. Но това нямаше да я откаже да стигне там, на където се бе запътила. Улиците бяха пусти и мрачни. Чуваха се само далечните гласове на пияни младежи и кучешко лаене от близък двор. Листата танцуваха в клоните на дърветата и сякаш си шушнеха нещо, виждайки жената с халата навън.

Луташе се часове наред. Няколко души я бяха видели, но си мислиха, че е луда или бездомна, обикаляща улиците. Гледка, към която хората от големия град бяха привикнали и не ѝ обръщаха внимание. Вече усещаше умората да обзема тялото ѝ. Краката я боляха. Дори сякаш ѝ се доспиваше. Но не. Не мислеше да спира, а още по-малко да се връща назад. И точно, когато слънцето започваше да развява косите си от лъчи в небето, тя видя водната шир, окъпваща се в светлина. Сърцето ѝ заби като лудо. Сякаш не бе сърцето на онази осемдесет годишна жена, а на двайсет годишното момиче, което отиваше да посрещне своя моряк след дългото му отсъствие. Нови сили нахлуха в нея и тръгна устремено към плажа.

Веднага щом стигна пясъка, свали пантофите си. Взе ги в ръце и тръгна боса по пясъка. От толкова много време си мечтаеше за този миг! Бризът танцуваше в сребърните ѝ коси. Мирисът на морето изпълваше дробовете ѝ. Слънцето галеше нежно лицето ѝ и сякаш всички бръчки изчезваха магически. Сякаш тялото ѝ се преобразяваше, а очите ѝ се изпълваха с нов живот. Усещаше, че се превръща в човекът, който е била преди шейсет години. Сякаш никога не бе остарявала и всичко ѝ се струваше като един сън, от който се събуждаше.

Вървеше бавно, наслаждавайки се на всяка крачка, на всеки полъх на вятъра, на всеки слънчев лъч. И скоро пристигна на онова място. Мястото. Тяхното място. Точно тук, го чакаше да се върне всеки ден. Точно тук, бе прекарвала толкова много безсънни нощи. Изпита необяснимо чувство. Хиляди малки пеперуди запърхаха с крилца в корема ѝ. Отново се почувства влюбена, изпълнена с трепетно очакване за срещата със своя моряк. Любимият, с който не се бе виждала от години.

Седна на пясъка. Опря гърба си в скалата и вдигна високо глава. Затвори очите си. Отдаде се на звуците на морето. Почувства всички аромати, носещи се наоколо. Представи си кораба, който приближава. Сякаш дори успяваше да види лицето на съпруга си, който ѝ махаше весело, а в очите му блестяха сълзи. Той идваше към нея. Идваше за нея. Щяха да се съберат отново заедно. Завинаги. Щяха да потънат в обятията си, да слеят сърцата си в едно. И да потеглят на пътуването си с кораба по морето към безкрая.

Не бе изминал и час, когато я откриха на плажа. Беше се загърнала в халата си. Косите ѝ се вееха като стръкчета трева на главата. Лицето ѝ бе застинало в усмивка. Беше безжизнена. Не дишаше. Животът бе напуснал тялото ѝ. Душата ѝ се бе понесла с нейния любим далече в морето, което бе носила винаги в своето сърце.