С ВКУСА НА ДИНЯ

     Обедното слънце разпалва силно жаравата в огнището на юли. Мараня трепти в далечината и изпепелява наситената зеленина на гората насреща. Едва дишаща в горещината на летния ден, реката лениво източва води край белия гръбнак на каменистия бряг. Зажаднялото слънце пие водата, изсмуква я и рибите на речните сребристи гънки шават уморено под листата на върбите.
      Най-после тя идва – жената, която обича. Денят е спасен. Радостта е спасена.  Вече са заедно, той и тя… И пътуват към своето щастие. Къде отиваха? Кой може да каже? Щастието няма посока и точна спирка.
      След известно лутане по брега, намират закътано романтично местенце, с подходящ за къпане вир. Оставят багажа си на крайречните камъни, събличат се и нагазват нетърпеливо в прохладната вода, гмуркат се и се плискат. След като се разхлаждат, оставят напитката си и динята в речната вода да се изстудяват. В това закътано кътче, притулено от високите върби, нямаше кой да ги смущава и хвърлят дрехите - къпят се чисто голи. Но е изминало малко време, когато иззад завоя се появяват двама мъже с рибарска мрежа.
     - Ами сега!? Какво ще правим?
      - Нищо. Ще стоим във водата, докато отминат.
      Щом стигат до тях, единият от рибарите им каза с разбиране:
     - Извинявайте за безпокойството. Няма да ви пречим. Продължаваме напред.
     Скоро отминават и изпечените им от слънцето гърбове потъват в зеленината на върбите.
     Отново са сами. Отново се отдават на щастието си. Водата е толкова топла и гали  телата им с нежната си прохлада. Гледат се с грейнали лица, по които трепкат отразените слънчеви лъчи от малките вълнички на речния бързей. Тя излиза на брега, отпива от напитката и се връща във вира. Сякаш олицетворението на младостта, красотата, радостта върви към него с гласа на шепнеща вода, с венец от слънце, вплетен във вързаната на тила коса. Застава до него, прегръщат се и се потапят, отпускат се в прегръдката на водата, в прегръдката на лятото, на планината, на щастието. Отново се гмуркат, боричкат и смехът им оглася крайречното пространство. После - отмора върху напечените от силното слънце камъни. Докато телата им са мокри, е приятно, но слънцето този ден е така силно, камъните просто парят и ги принуждават да се отместят в сянката на върбите, където ги чака изстудената диня. Ножът се забива в дебелата кора на сочния плод с пращене. Като отворено сърце на лятото е срязаната диня. Червена от любов, в сърцето на живота. Парчетата сами се топят в устата. Тънка лепкава струйка сладък сок потича по брадичката й.  Той го изпива с жадните си устни.
      - Ти си моята узряла сладка диня – й казва. – Ще те изям с кората...
     - Изяж ме. Аз за това съм създадена – отвръща тя.
     Любов с вкуса на лято, планина, река и диня. Любов в градината на рая.
     Времето отлита неусетно бързо в блаженството на изживяването на красивите им мигове. А горещината?
  Отива си с деня и тя. Но, всъщност, изобщо дали я е имало? В прегръдката на щастието горещини не се усещат…