САМО СЛЕД МОМИЧЕТО НА ХЪМФРИ БОГАРД
Седях пред бялата пластмасова масичка на край вузовското кафе и реех поглед неопределено около себе си.
Още не можех да се освободя от напрежението обзело ме, докато чаках да приемат документите ми.
Пред мен и зад мен чакаха реда си млади хора и то доста по-младички, няма да кажеш, че са качили възрастта за студенти.
Пропуснах някои пред мен, някои били майки, други познати на приемащия, но всеки е длъжен да се оправя както може, вече го бях научил от опит.
Когато дойде и моят ред, с неконтролирано вълнение извадих листята от плика и ги подадох към младият, симпатичен мъж насреща ми. Очите му бяха черни, топли. Хубава черна коса, меки приятни черти – горе долу на моите години.
Питах се дали по-късно няма да се виждаме в по-друга ситуация, например от двете страни на катедрата. Приятен, млад човек. Ще се радвам, ако някога ми преподава.
И тъкмо за това от тримата пред нас избрах него. Другият в дясно много викаше, сякаш несъзнателно се вживяваше в ролята си на напълно заслужил присъствието си в това високо хуманно заведение. Аз пък отдавна бях алергичен към виковете и високото говорене – били те дори и като някакви напътствия.
Всичко мина добре, с изключение на това, че човекът с топлите очи ме накара да си подпълня декларация за целевите места. Направих това набързо и му я подадох.
Тъкмо тогава се появи онова – момичето от Холивуд. Руси, отрязани малко под ушите коси, с бяла копринена блузка, къса дънкова пола и мрежести чорапи, а черните високи обувки я правеха още толкова по-стройна.
До нея с грация стъпваше в лачените си чепици Хъмфри Богард.
Девойката застана до мен и за няколко мига се потопих в синевата на очите и.
Проверяващият държейки документите в ръка, ме погледна някак по мъжки и извиняващо се промълви:
- Може ли да мине дамата? – и поглеждайки към нея довърши – Тя е майка.
- С най-голямо удоволствие … - започнах смутено и с жест изразих почитанията си.
- За мен е просто малък празник, би трябвало да кажете! – поправиха ме черните очи и с усмивка поеха пакета и.
Започна се – рекох си – още от сега взеха да ме учат. Но не бива да бъда толкова мнителен.
Отстъпих в дясно и в продължение на цели двадесет минути наблюдавах, как мрежестите чорапи местеха тежестта си от единия върху другия си ток, как сочните розови устни се усмихваха от време на време, а Хъмфри Богард невъзмутимо да произнася седнал на един от столовете:
- Да! Да, да! Ако може…? Разбира се. Да.
Сетне мрежестите чорапи се врътнаха и като хванаха Хъмфри Богард под ръка, предприеха непринуденото си дефиле пред редицата на чакащите.
Проверяващият пое документите ми отново и ги запрелиства.
Притесняваше ме само този номер, на акт за раждане на дете, дето бе цъфнал най-отпреде на плика молба. Но човекът с топлите очи като, като че да не го забеляза. Прибра всичко, изведе ми номер, извини се усмихнат за причиненото ми притеснение и ми пожела успех. Дай Боже, рекох си.
Навън бе топъл, приятен и слънчев ден.
Минах покрай оградата зад която тренираха атлетите на спортния интернат и седнах и седнах отново до бялата пластмасова масичка. Поръчах си кафе и бръкнах в найлоновата торба, да извадя цигара. Повъртях я между пръстите си и цъкнах с клечка кибрит.
Наблюдавах хората. Всякакви. Разхождат се и разговарят като, че ли те са единствените под слънцето. Щастливи хора.
Към масичката се запътиха двама. Единият въз пълен, с тъмни къдрави коси около оплешивяващ череп, с разкошна украса под носа си, другият малко по-висок, с буйни къдрици и орлов нос. Запитаха дали има свободно място и се настаниха. След запалването на задължителната цигара, заприказваха.
- Тая малката е много симпатична …
- Наистина важи … кукличка …
- И да знаеш, колко добре се изразява. Личи, че притежава самостоятелно мислене и своеобразни разсъждения по различните въпроси.
Гледах тъпо как къдрокосият усмихнат прави изразителни жестове със златната си ръка, а другият сложил ръце на корема си, да отговаря утвърдително и ми хрумна, че точно сега, бедните мои бъдещи събратя студенти заверяват семестъра си.
Послушах мълчаливо, без да вземам участие в хапливите им закачки относно нежния пол населяващ вузовете. А те взеха, че се преместиха на съседна маса при техни колеги.
Може би ще се срещнем отново. Знам ли? – помислих си.
Звъннах по телефона на моя приятелка и, и заръчах да ме чака пред входа на съдебната палата.
Още щом влезе на входа и рекох объркано:
- Извинявай, че толкова пъти обещавам да ти се обадя и ето чак сега намерих време и идвам и то по делови въпрос.
- Щом е толкова делови, ела да влезем във ведомствената сладкарница, ще изпием по чаша кафе и ще решим каквото трябва. – прие сериозен вид момичето.
- Сега ми е тъкмо до кафе! – рекох. – Въпросът се е изправил със своята сериозност…
След миг двоумение продължих:
- Много се извинявам, но бих искал да отидеш и да попиташ онази твоята позната адвокатка “Дали при положение бъда приет мога да отида да уча и какво ще стане например с “онези глупости”.
- И без да ми се извиняваш, пак ще отида да я попитам. – рязко се обърна момичето и услужливо забърза по стъпалата. Само след миг я видях да ми маха през стъклената врата и да прави знак да отида.
Влязохме през черна тапицирана с кожа врата, с табелка “Адвокат Седефова” и приседнахме на малките табуретки, предназначени за клиенти.
- Може! – тръсна глава жената с очилата. – Но при условие, че прехвърлиш издръжката на детето поне върху единият от твоите родители или да намериш някакъв друг, подходящ начин за изплащане.
Мълчах. И какво ли можех да кажа. Само момичето знаеше, че нямам нито майка, нито баща. В очите и четях само “А теб кой ще издържа бе луди човече? А ти с какво ще се храниш?”
Знам ли? Не можех да отговоря на никого с нищо.
Незабелязано изтекоха няколкото дни и сега влизах в залата за изпити.
- Здравейте тренер! – чух добре познатото ми, обичайно руско обръщение, в страни от себе си. Някакво русо, финландско лице ме поздравяваше. Ха! – зяпнах. Момичето на Хъмфри Богард. Белите му раковини блестяха, а синевата в очите и ми се усмихваше.
- Май не ме познахте? – не бързаше момичето.
Отстъпих му мястото си с усмивка и недоумение. Хората от комисията записаха имената и по паспорт и, и посочиха място. Докато проверяваха моето картонче, прочетох по-горе от името си: Светлана Стефанова Добрева, град… Леле, рекох си, значи тази дългокрака красавица, е онази петокласничка от моя отбор по ориентиране! Леле, плеснах се по челото. Погледите ни се срещнаха и двамата се ухилихме.
Седнах на една от последните банки и загледах в гръб момичето, превърнало се изведнъж в красива жена.
Забравих за изпита.
Тогава преди години ги заведох на окръжно състезание на “Трите буки” над Кюстендил. Бяха нов отбор и много се опасявах дали трите пеперудки в светло син екип, ще съумеят да минат всички контролни точки, на пет километровия маршрут.
Те не бяха излизали никога сами в планината и от опит знаех, че такива малки деца се губят в квартала си – а в тази гориста местност не смеех и да помисля, какво би могло да им се случи.
За всеки случай ме успокояваше факта, че при изчезването на един от състезателите, или до един час неявяване след финала, всички ориентировачи солидарно тръгвахме във верига около състезателния район, за да го търсим. При по-тежки случаи се използваха и вертолети.
Контролното време на първите състезатели изтичаше и първите деца се появиха пред финалния коридор.
Моята колежка Снежана завършила ВИФ, която преподаваше физическо възпитание и елементи на спортното ориентиране в градската гимназия, ме подчукваше с лакът, държейки се за въжето определящо линията на наблюдаващите и казваше:
- Ще успеят нали! Ще успеят!
Сърцето ми се беше свило на топка.
Съблякох анорака си – беше ми станало горещо.
И ето зададоха се пеперудките.
Изби ме горещ възторг. Крещеше ми се. Очите ми се напълниха, сърцето ми скачаше като лудо, щеше да се пръсне от радост. Та това беше моят първи отбор, та това бяха моите първи финиширали състезатели. Та всичко това беше рожба на моя много, много месечен труд, реализация на моето собствено аз.
- Ето ги, браво! Браво-о-о! – викаше или по-точно крещеше учителката. Обърна се към мен – Ти защо не се радваш?! И изкарай тези ръце от джобовете си!
Изкарах ги. Сърцето ми плачеше със щастливи сълзи, а гърлото ми трепереше в неконтролирани конвулсии.
Тази среща сега ми донесе старите сантименти. И мисля, те ми помогнаха да напиша добре темата си – с хъс, на един дъх.
След излизането си от залата, спрях и я изчаках. Седнахме до бялата, този път застлана с цветна покривка масичка.
Сервитьора донесе кафе.
- Какво ново по вашия миньорски град?
- Все същото. Изминаха толкова години. Аз тогава бях в пети клас, на около дванадесет години. А сега вече, сигурно съм пораснала?
- Да, пораснала си и то много! – открих това за себе си.
Искаше ми се да и кажа, че за мен е малък празник, да я срещна отново, но разбирах, че не тук му е мястото и просто замълчах.
Очаквах да чуя друго.
- Да, а твоята се омъжи още веднъж, но не можа да издържи отново дълго. Има и още едно дете.
Леле! – рекох си – Тази жена е решила да прави детска градина в къщата си.
Сбогувахме се. Вдигнах дежурния палец за успех.
- До скорошни срещи, надявам се в аудиторията! – показа белите си перли момичето. – И не си мисли, че си отписан от сините списъци на живота. Животът е пред теб. Трябва да се бориш. – и му кимна ободрително.
Сега… не ми оставаше нищо друго, освен отново да вървя напред.
Отново познах силата на живота и то в тези искрени, сякаш погълнали светлината на целия свят очи.
© Цветан Войнов Все права защищены
където и когато най-малко очакваш...а ти имаш
много интересни неща за разказване...с обич, Цветан.