Ето, слънцето се показа. Лъчите му не топлят така, както преди, но все още се усеща и малкото топлина. Поглеждам към слънцето и в очите ми се отразяват слънчеви сенки, граничещи с лек пламък и закачливи искри. И в този момент тъмнокафявите ми очи се променят. Стават светлокафяви и преминават към тюркоазенозелено. А ти стоиш до мен и се усмихваш. Молиш ме да те погледна. Игривите ми очи се усмихват, засияват и проникват в дълбочината на твоите. Прекрасни са... Мога да ги гледам денонощно. Но сърцето ми смутено започва да трепти, като уплашена птичка, подгонена от котарак. Свеждам мълчаливо и вече някак виновно очи. Та аз нямам право да те гледам и да ти се радвам. И някак си тъжно ми става. Малкото ми сърце за теб тупти. Очите ми за теб блестят. Усмивката за теб грее. Всичко е за теб. Можеш да го вземеш, стига да го поискаш. Но ти не искаш. Не приемаш тази искреност, чистота и наивност. Нима не съм достойна за твоята любов? Само ако знаеше колко ме боли всеки път, щом ме погледнеш или ми се усмихнеш...