Само за теб!

Ето, слънцето се показа. Лъчите му не топлят така, както преди, но все още се усеща и малкото топлина. Поглеждам към слънцето и в очите ми се отразяват слънчеви сенки, граничещи с лек пламък и закачливи искри. И в този момент тъмнокафявите ми очи се променят. Стават светлокафяви и преминават към тюркоазенозелено. А ти стоиш до мен и се усмихваш. Молиш ме да те погледна. Игривите ми очи се усмихват, засияват и проникват в дълбочината на твоите. Прекрасни са... Мога да ги гледам денонощно. Но сърцето ми смутено започва да трепти, като уплашена птичка, подгонена от котарак. Свеждам мълчаливо и вече някак виновно очи. Та аз нямам право да те гледам и да ти се радвам. И някак си тъжно ми става. Малкото ми сърце за теб тупти. Очите ми за теб блестят. Усмивката за теб грее. Всичко е за теб. Можеш да го вземеш, стига да го поискаш. Но ти не искаш. Не приемаш тази искреност, чистота и наивност. Нима не съм достойна за твоята любов? Само ако знаеше колко ме боли всеки път, щом ме погледнеш или ми се усмихнеш...

Ето на, слънцето се скри. И небето заплака заедно с моите очи. Те вече станаха черни като косите ми. Повдигаш главата ми и ме гледаш. Отмествам поглед. Мълчим. Но защо? Да, мен ме е страх да ти кажа всичко, но ти защо мълчиш? Защо само ме гледаш в очите? Защо само едва доловимо ми се усмихваш?  Очите ми вечно ще те търсят- във всеки звук, стон, миризма, дори в хората... ще те търсят, докато не те намерят. Ще страдат, ще се усмихват, ще горят, ще искрят... но само за теб! Само за теб ще блестят. Ще бързам в дните си като подгонена сърна, за да те открия. И дори да не успея, ще легна в пролетните свежи, зелени росени треви... глава ще сложа на земята и ще я слушам как ми нашепва за теб. А лятото - край морските вълни, ще слушам морските сирени как песни пеят за теб и твоите очи. Късната красива есен тъжно ще рони листата си така, както аз своите сълзи. Те ще падат на Земята бавно, тихо и ще ми припомнят за твоя глас. Но когато зимата настъпи и студът скове земята, моето сърце ще гори и теб ще очаква.  Слънцето отново се показа. И аз отново поглеждам към него, с надеждата да се случи тъй исканото от мен... А ти все тъй мълчаливо ме гледаш усмихнато... Докога?