Самодивите се раждат на пролет


-Стига с тези бабини диветини! – каза той и хлопна вратата зад гърба си.

-Имам чувстото, че съвсем са се побъркали – заобградени само от диви чукари, борове-столетници и диви зверове, тези хори са изгубили разсъдъка си – вярват в легенди, самодиви и всякакви такива щуротии.” Аз излезнах от това блато,  имам всичко, към което се стремих – свободата да избирам сам, собствен дом, изградих кариера за време, за което другите дори не могат да си я представят като реалност. Е да, нямам жена, семейство, но какво толкова. Не съм единствения, пък има и толкова много семейства – какво е едно по-малко? Винаги тръгвам към родното си място със смесени чувства – хем се радвам, че ще видя родителите си, хем колкото се приближавам до дивия им свят, все по-силно чувам думите на баща си, които ме преследват вече петнайсет години :” Самодивите се раждат на пролет, време ти е и ти да потърсиш в гората.”... Но не мога да престана да се връщам, не мога... Сега съм изморен от дългия път – нужна ми е почивка. Утре ще поговоря с тях и всичко ще се оправи...”

...

“ Защо не мога да спра да мисля? Лудост. Дори младите, които са се срещали с цивилизования свят разказват невероятни истории, налудничави... Добрее. Ще си взема отпуска и ще поостана. До астрономическата пролет остава около месец, макар по тези шубраци по някога да закъснява с повече от месец от тази дата... Ще им докажа на тези хора, че няма такова чудо САМОДИВА. Няма. Те са плод на болното им въображение, на нуждата им от красота, на нуждата им от история, от смисъл в живо...”

Събуди се плувнал в хладна пот, зачервен от напрежението, с очи почти изхвръкнали от орбитите. Този кошмар го преследваше толкова дълго, колкото и думите на баща му. И винаги започваше да се появява, когато се завърне тук. Сънуваше мъгла – плътна и студена. Усещаше безброй присъствия – на ЖЕНИ. И когато протегнеше ръце и ги обвиеше нежно около някоя, тя изчезваше, разтваряше се в мъглата и ръцете му увисваха мъчително във въздуха, търсещи следващата...

Скочи, преоблече се безшумно, промъкна се по стълбите и излезе навън. Зима е. Ужасен студ, човек има чувството, че не той излиза сред снега, а че снега влиза в тялото му. Красиво, страшно красиво. Бяла снежна магия, която липсва в големия град. Дива, непокътната – без борба да бъде преодоляна или отхвърлена... Истинска! Той знае всяка пътека по гората, по скалите. Тук е у дома си. Дори дивите кози се катерят някак неуверено по неговите места, дори орела изглежда нестабилен във въздуха пред неговата уверена крачка. Земята тук сякаш го приветства и го задържа върху себе си, пряко всички природни закони. И той знаеше това. И му се наслаждаваше.

Тръгна без посока, накъдето го отведе мисълта му. Снегът е дълбок и коства огромно усилие да се придвижиш. Сега, обаче, той не чувства, има невидима ръка, която му сочи пътя и той все по-уверено върви натам. Няма страх, няма съпротива... Трябва просто да отиде някъде там...

Нагоре нямаше пътеки, само цепнатини в скалите, които водеха до друго ниво гора. Тия места бяха диви, само колцина имаха смелостта да се опълчат на дивото. Той не се опълчваше – просто го приемаше и се вкопчваха един в друг – взаимно разбирателство.

 Пое си дълбоко дъх, прекрачи ръба и вече беше на горска поляна, обградена с огромни борове.

-Хей, самодиви? Ето ме, дойдох при вас. Къде сте, къде се криете? – крещеше под напора на всичко, което беше натежало в душата му, всичко тежко и мръсно, всяка борба – непосилна и обезсилваща... – Рано ли е? Още не е пролет! Ще ви чакам. Тук съм. Макар да знам, че ви няма. – доспа му се. Катеренето го измори, преди него кошмара, преди него разговора с родителите, преди неги пътуването...

Не знаеше кога се е прибрал, не помнеше как е заспал. Майка му стои с тревожно лице срещу му и не намира думи...

-Сине,... аз...ние... недей, моля те недей. Това не е добро. Ти знаеш, наши измишльотини... Не се хаби за това...- по бузата й бавно се спусна малка сълза, отронена от огромната й майчина мъка, спотайвана година след година, потънала в забрава и възродена отново... Никога не я беше виждал да плаче.

-Реших просто да се разходя... Мисля да поостана...

Очите й сякаш блеснаха, не видя усмивка – лицето не можа да я изрази. Душата й се усмихна.

Беше малко след средата на февруари – зимата е по-коварна и зла от когато и да било. Студ, дошъл сякаш от дълбините на космоса. Дните се нижеха бавно, а нощтите летяха...

Откак реши да остане, стана затворен, неразговорлив... Денем помагаше в къщи, а нощем скиташе по чукарите. И който и път да избереше, все на тази поляна свършваше разходката му.

И като на магия, снегът изчезна за дни. Слънцето огряваше прекрасните гори, а хората не можеха да се начудят :”Боже, истина ли е това?”

“Тук е студено, тъмно... и влажно...Безпаметна съм, без минало и бъдеще...Не знам какво съм, не знам къде съм, не знам защо... Искам...Или ме искат...Трябва да се родя, за да разбера.”

-Хей, самодиви? Пролетта наближава, де не се изплашите и да избягате, че да не мога да ви видя? Тук стойте, че и аз съм тук. От дърветата ли се появявате, или от водата...”Дали не полудявам и аз? На кого говоря? Ох. Май ще е по-добре да си тръгна. На кого и какво доказвам...”

И така скиташе дни, седмици... Изминаваше огромни разстояния, по незнайни пътеки, познаваше обаче всяка тревичка, всяко дърво... А те се променяха...Започна да вали дъжд, имаше дори гръмотевици, разстелваха се мъгли като коприна, луната се пълнеше и празнеше... А той не спираше своя гняв. Крещеше, ругаеше... Изпразваше душата си от злобата, от ужаса, от лъжата...

“Усещам някаква топлина, нещо светло... Нещо ме тегли, дърпа ме да изляза... Почти не мога да се съпротивлявам вече. Трудно е... Усещам нуждата да СЪМ, да БЪДА...”

-Господи, изпрати ми всички възможи чудеса – и пълната сребриста луна, къпеща се в бистрото езеро, и раздирящата небето (и душата ми) мълния, и ясното звездно небе, отварящо вратите към безкрая, и шепота на вятъра в клоните на дърветата. Самодивите не съществуват.

И аз се родих.

Бях вятърът в косата му, блясъкът в очите, усмивката на устата му. Аз СЪМ.

Отново се прибра.

И вече знаеше пътя. Знаеше мястото. Отиваше там и присядаше на студения камък. Беше станал по-мълчалив, но все още нещо гореше душата му, мътнееше погледа му. Той усещаше, че търси. А аз знаех, че търси мен. Показвах му уханието на  цветята, клоните с изумрудени иглички, показах му младо орле – нестабилно стъпило на своите крачета, но с орлов поглед... Водех го по стръмнини, по върхове, по пещери... И никога не се отказа, никога не спря. И  ме роди...

-Не зная защо съм тук, търся ли нещо... Искам ли нещо? Чудя се кой ли е посадил тази сливка толкова на високо. Защо е бил толкова жесток към бедното дърво – то не може да избяга, а зимата тук трудно си тръгва...

“Ти търсиш мен. Престана да крешищ, да се хабиш. Престана да воюваш – безсмислени, винаги загубени битки... Усети вятъра, посрещна небето и го прие в себе си, обикна дивите и безжизнени камъни... И разбра, че са живи. Че всичко е живо. Че живота Е. Тук и навсякъде.

-Не се присмивай на слабостта ми. Помогни ми. Ела при мен. Толкова много мъка  и болка... Моля те! ...

“Нощта е прекрасна, тиха, ясна... Небе, отрупано със звезди, ни един облак, пълна луна – ярка и огромна...Аз съм тук, до теб, навсякъде около теб, усети ме – в тревата, в листата, във въздуха, в сърцето си...”

-Самодиво, ти си при мен. Усещам те – топлия полъх, целуващ лицето ми, луната, опрощаваща душата ми, нежността, прегръщаща сърцето ми...

Той погледна нагоре и видя цъфналата слива – покрита със жив сняг...

“Ти ме погубваш... Не мен, себе си... и двама ни... Защото аз се родих от теб, ние сме едно...”

-Обичам те!

...Нощна птица  изкрещя, шумно размаха крила и отлетя...

А той продължи да чака...

И се превърна в камък.