САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ТРЕТА, КОСИТЕ НА ЕЛЕКТРА

           Глава единадесета,  Бягство от спаринга

   Когато Елка се прибра в къщи, видя Иван да пренася в колата костюмите си със закачалките и няколко кашона с вещи.

- Отиваш ли някъде?

- Да. В апартамента.

   Ставаше въпрос за апартамента на починалата му леля, в който щеше да живее Джини.

- Защо?

- Не знам,Ели. Трябва да остана сам. Сам и другаде. Не тук. За известно време.

- С нея ли ще живееш там?

- Не. Знаеш , че има дъщеря и работа. Никога няма да ги напусне.

- Дори заради тебе?

- Никой никога не е поставял въпроса така.

- Но ще се срещате там, нали? За по - удобно.

- Наистина не знам дали изобщо ще се срещаме..

- Но защо? Аз нищо не казвам. Не те упреквам. Защо не си останеш тук?

- Точно сега не мога.

- Но тя не е първата, която си харесал...

- Не е заради нея.

- Тя дори не би те задържала, ако я напуснеш.

- Вярно е. Но ти откъде знаеш?

- От нея.

- Е, тогава е наистина така. - обърна се и тръгна към колата - Не се скарахте, нали? За нея е вредно. Пък и тя за нищо не е виновна...

- Не се скарахме. Говорехме спокойно и почти усмихнати. В нея няма нищо особено. Освен, , че не къса цветя.

- Права си. Няма нищо особено. Също като в мене.

   И добави сякаш между другото:

-Ако ти трябва колата, обади се. Всъщност, мога да я оставя да я ползвате. Мисля да купя друга най - скоро възможно. Да, ще си пренеса багажа и ще я докарам.

  На предната седалка вече го чакаше рижата котка.

 Това решение беше неочаквано и за самия Кондов. Той знаеше, че не е окончателно,  безвъзвратно. Че е просто убежище за момента. Не е дори и отлагане, защото нямаше какво да отлага. Нещата между жена му и него бяха ясни. Никога нямаше да я подложи на унизителната процедура на развода. Те и без друго не се виждаха често, всеки със своите задължения. Вече и общите им радости станаха по – редки,  защото момичетата пораснаха. Имаха все п омалко неща за казване,  но си липсваха и той беше сигурен, че ще е така и занапред. Елка винаги щеше да му липсва.

  Беше само междучасие, само една малка волност. Имаше право на толкова. Когато взе това решение, наистина не мислеше за Нона. Тя и без друго щеше да си остане за дълго в къщи докато се възстанови. Щеше да е по-добре и той през това време да е сам.

   Напоследък пътуваше много. Понякога по няколко дни не се прибираше в къщи. Не му се искаше да изяснява и уточнява отношения , които съществуваха от повече от двадесет години. Все повече се щадяха с Елка от щекотливи теми и кръгът на общите им разговори ставаше все по-малък и по-неутрален.

-За да живееш с някога постоянно, казваше Нона,трябва и двамата да сте ангели, тоест нематериални. А за да запазите добрите отношения , трябва да обитавате различни жилища. Теснотията на обиталищата ни хвърля един срещу друг. Битки за пространство се водят ежечасно с най-близките ни, с тези които би трябвало най - много да обичаме. Никой от нас не подозира, че през по-голямата част от живота си води такива войни. Че мърморенето на жената за закъснението на мъжа й означава всъщност :

“Защо се върна? Защо не ме освободи?”

   А разприте за пари пък трябва да се тълкуват така:

“Защо не вървиш по дяволите с твоето и не ме оставиш да живея с моето?”

  Отначало Иван не можеше да приеме този почти циничен,  според него и съвсем произволен извод на приятелката си. Смяташе, че не се отнася до него . Тя може би преиграваше вследствие на патологичната си чувствителност на тая тема. Той винаги беше считал , че е свободен в личния си живот  и никой, най - малко жена му, не е в състояние да го ограничи в изявите му навън. Всъщност, и от какви ли толкоз изяви имаше нужда? Щеше винаги да съществува нещото, което да го връща при нея. Поетите от него задължения. Доброволно.

- Някои мъже са само спаринг партньори на твърде амбициозните си жени. И това продължава до мига, когато открият, че навън могат да бъдат шампиони. Тогава кой го е грижа за какъв го смятат у дома?

- Мене ли имаш предвид? Ако е така, грешиш.

- Сериозно? И коя е тази самопожертвувателна жена,  която ще се примири да бъде номер две в къщата си?

- А ако просто не мисли за поредния номер ?

- Вятър и въздух под налягане, приказки за кандидат младоженци!

- Ти мразиш семейството.

- Мразя заблудите и борбите в семейството. А ти спориш с мене само защото сегашното положение ти е удобно. Осъзнаваш го, но не искаш другите да го проумеят. Не знам защо толкова искаш да минаваш за стълб на семейството,  когато е ясно, че много отдавна жена ти изпълнява тази роля. Както всички умни, упорити и решителни българки.

- И защо е така, според тебе?

- Не знам. Мъжете се скитници по природа, кой гради къща на подвижни камъни?

   Скитник. Това изобщо не го признаваше! За да бъде такъв,  трябваше да бяга от нещо. Трябваше да има причина. Може би желанието на Елка да го има най-после за себе си когато децата пораснаха и страстите на младостта ги нямаше. Може би тя вярваше , че сега ще му е повече от добре да е с нея. Според Нона, беше тъкмо обратното. Той бягаше, но тя и не мислеше да го спира. Правеше го привидно, за пред хората и пред съвестта си.

   Тайната омраза , която съществуваше между всеки двама души, които дълго съжителстват, я караше да го задържа. Той беше охладнял към нея сексуално, но се опитваше да играе някаква привързаност. Мислеше,  че тя избягва контактите с него за да не го поставя в неудобно положение,  понеже не очаква той да го прави с желание.

  Това изобщо не беше вярно. Тя самата не желаеше тези контакти защото се стремеше към разширяване на домашното пространство. С право смяташе, че то принадлежи на нея изцяло .Най - дълго и най- упорито се бше борила за него.

  Домът и децата бяха нейни и Иван беше последният,  който би го оспорил. Но природата на човека е такава , че тя се дразнеше от липсата на съпротива. Трябваше да има война и тя трябваше да победи. Той не биваше да си тръгне така.

  Предстоеше Мими да се омъжи и да живее в същата къща с още един нахален мъжки екземпляр. Той можеше да си кротува, но след него щяха да дойдат и децата. Ставаше тясно, прекалено тясно в иначе просторната и добре подредена , без сянка от претрупаност и кич къща. За Елка ставаше трудно да запази целостта на  притежанието си.

  Намаляваше дори и въздухът, насъщния въздух, който дишаше в ежедневното,  трудно, състезателно битие.

  По дяволите, Иван нямаше право така просто да се махне! Той се отдръпна, нима тази територия вече не го интересуваше?

  Тя и не подозираше , че малкото място, което беше отстъпил,  никога не се беше вмествало в представите му за подходящи ловни полета. Той имаше огромни пространства навън и време беше всички да ги видят и уважават.

   Първо, лидерският пост в коалицията отскоро. Елка не подозираше как той е променил мъжа й. Как беше обърнал живота му, беше му открил пътя в едно измерение където нямаше

съперници. Това засега му беше удобно ,з ащото имаше много неща за изграждане и съперничеството щеше да го изпълни с ярост и да породи грешни решения... Без да знае, беше стигнал до убеждението, че трябва да стъпи на пътеката на професионалния политик  и да се откаже от всякакви претенции за експертна дейност, от всякаква надежда за занимания с наука, от всичко това, което си беше представял като свой живот като младеж. Беше се изморил да носи две дини под една мишница. Вярваше, че ще бъде добър и в новото си поприще..

   Трябваше да вземе решение, възможно най-правилно решение не само за него. Не ставаше дума за лична слава или облагодетелстване. Някой трябваше да изведе демократичното движение от дълбоката криза след тежката изборна загуба. Раздорите между многото й водачи, почти изцяло на личностна основа, корупцията на една част от тях, самозаблудите на други, некадърността на трети...можеше да изброява причини с часове, но това едва ли щеше да помогне на някой друг, освен на него . Поражението беше жестоко и нещо трябваше да се направи много бързо.

  В неговия район процентът на гласувалите за движението беше най-висок и това не беше случайно. Без излишна скромност той си даваше сметка чия е заслугата. Вестникарските материали срещу бившия лидер и премиер бяха се превърнали в жестоко ежедневие. Всички грешки се струпаха на неговата глава и ако до осемнадесета година имаше един виновник за всичко в България и той се казваше цар Фердинанд, то следващият вече беше известен. Роденият през петдесетте Теофилов, свален от премиерския пост по типично балкански гаден начин и сякаш  загубил способността си да се защитава . Той често нанасяше удари в  празно пространство. Това будеше недоумение у Кондов. Смяташе, че поведението на бившия лидер се дължи по - скоро на упорство и подвеждане от някои псевдоприятели, отколкото на липса на опит или злонамереност. За лични облаги и злоупотреби не можеше да става и дума. И най - злобните критици не стигаха до там. Никой не можа да разиграе картата на корупцията , за да омаже докрай младия политик.

  И тогава дойде часът на Кондов. да лепи парчета от един експлодирал съсъд на страсти, сплетни, идеи,интереси, честолюбия, надежди и докачения. Той се усети, че постоянно мисли за това, докато в пресата го обвиняваха в бягство по допирателната. Какво би направил, ако е лидер, откъде да започне-  това си мислеше почти неволно. Почти подсъзнателно намираше варианти как да събере нишките на скъсаната мрежа и кого може да сложи на най - големите пробойни за да бъде резултатът какъвто го иска.

  Не споделяше с никого и не искаше съвет. Не виждаше смисъл да го прави, в този момент на преднатоварване беше откровена демагогия. Провалът беше голям, трябваше да се започне почти отначало.

   Това Кондов умееше по-добре от всекиго. И пак си припомняше, за кой ли път ,цветните стъкълца от калейдоскопа от детството си, чийто съчетания никога не се повтаряха. Можеше да размества до безкрайност услужливо поднесените му отломки  , но светът щеше да си остане все така нецял.

  Започна да се справя неочаквано бързо, въпреки набраната инерция на раздорите и взаимните обвинение. Беше толкова добре, че чак се побоя от това. Нима хората са толкова податливи на влияние, нима толкова нетърпеливо са чакали някой да събере ръцете и усилията им? Дали наистина мислят като него,  или го оставят да действа, уморени и безразлични, за да го обвинят после за последиците? Никога не каза нищо против предшественика си, дори си забрани да мисли за тия излишни,  според него подробности. А и имаше прекалено много работа.

  На много места в страната организациите на движението бяха разединени и разбити. Лидерските страсти бяха епидемия , от която не се спаси почти никой ,дръзнал да се натопи в политиката. Някои мислеха, че ако излязат от движението – коалиция, ще покажат по -добре кои са. Повечето се провалиха. Но епидемията продължи. Политическото пространство на България беше твърде малко , в него имаше място само за две - три по-значителни партии, другите задължително бяха фантоми.

  Как можеше един нов лидер на коалиция да противостои на това? Всички политически дейци от движението знаеха, че привържениците им гласуваха различно. Или за една партия, или против друга. Понякога не гласуваха и мислеха , че показват позиция по този начин. Как можеха да ги привлекат  на своя страна в решителния момент? Можеха ли да направят така , че да изберат лидерите предварително, преди изборите? Да определят местата им в политиката. Включително и неговото, на Кондов място. Можеха , чрез първични избори вътре в структурите. Така движението щеше да се превърне в единна политическа сила , влиятелна и с реални  организации и членове.

  Тая идея не беше нова и вече нямаше алтернатива. Иван трябваше да се възползва от нея и той го стори. Никога не изпускаше това , което сам беше предизвикал.

    Успя да наложи промени в устава , чрез които да осигури откритост на структурите по места, масовост и отхвърляне на всякакви претенции за надпартийност. Това изведе начело други хора и само времето щеше да покаже дали е бил прав. Но според него , нямаше по -добър начин за борба с една масова партия с дългогодишна история. Светът беше сътворил партиите като форма на организирано придобиване на власт по мирен начин и той трябваше да върви по утъпкания път.

   Кондов вярваше в жизнеността на отворените системи, в способността им за само пречистване и самолечение. Беше се срещал с толкова много хора, които бълваха огън и жупел по него някога , а и сега не се отказваха да го клъцнат с отровно изречение. Беше си забранил да си спомня каквото и да е било.

“Който не може да гълта жабетата, да не се занимава с политика,” перифразира Радичков той в едно интервю.

  След няколко месеца нещата вече бяха отишли твърде далече , толкова далече, че не зависеха от  новия лидер и неизчерпаемата му енергия, нито от малцината му първоначални съмишленици. Лесно беше да се каже, че победителите не ги съдят. И Наполеон не е разполагал с повече хора в началото на стоте дни.

  Но Кондов не беше победител. До следващите избори имаше още почти три години. Той пак беше под прицел на вестниците. Бил се измъкнал от отговорност, натопил само Теофилов, а всъщност преди той му диктувал решенията в кабинета. Казваха, че бил прекалено гъвкав и склонен на компромиси, а показвал непреклонност и непоколебимост.

  Това за което обвиняваха бившия лидер - раздорите, пораженията, грандоманията  и което Кондов беше преодолял, или поне така му се искаше да бъде, сега беше непростим грях и за него. Споразуменията , които беше сключил за бъдещи действия с други организации , постоянно се рушаха , висяха на косъм или изнервящо се бавеха.

  Беше много труден период когато ти се иска да зарежеш всичко,  въпреки че ти си го искал. Господи, казваш си, аз направих всичко, защо не получавам поне най – малкото - да видя стореното от мене читаво и оценено от околните! Защо все аз, Господи , да бъда преродения Сизиф от древността?

-Искаш твърде много, вметна Нона, забравяш каква голяма роля играе у нас ентропията и времеядието...

  Беше права. Времето се влачеше и имаше дни , когато стореното от него му изглеждаше нищожно. Опитваше се да не чете написаното за себе си, но се налагаше. Беше добре да знае всичко, защото някои статии бяха добре обосновани и аналитични.

  Което не значеше, че ще признае това пред някого...

  Дори пред Нона, която постоянно иронизираше страховете и съмненията му. Изкарваше го самовлюбен и тогава той, не на шега разсърден,  й предлагаше да изпробва перото си в органа на комунистическата партия. Но без да знае, тези заяждания създаваха у него една нова увереност в себе си,нова сила и устойчивост.

- Нямаш право да ме критикуваш, ти не си гласувала за мене!

- Не съм, но и ти не спиш с всичките си избиратели, нали?

- По дяволите, какво значение има това?

- Никакво. Едва ли си струва да опитваш...Не съм гласувала за тебе, защото не живея в твоя избирателен район.

   Неговата стихия беше да обединява, да разяснява, да търси решения без отдих. Как можеха да му попречат някакви анализи,той щеше да промени прогнозите възможно най-скоро!

  Той вървеше по своя път и той се оказа ново пространство, напълно достатъчно за възможностите му. Тук нямаше друго място за него,  освен най - високото стъпало.

-Убедена съм, че всяко противоречие може да се стопи, казваше Нона , ако се постави в достатъчно голямо пространство. Тогава страните губят местата си или те могат да се сменят...

  Иван се замисли над нейните думи. За какъв дявол се заяждаше с нея, та нали той точно това правеше! Неограниченият брой на измеренията , в които се оказваше свободната мисъл на всеки от тях , правеше противоречията лилипути, а общото между тях неизчерпаемо. Защото винаги имаше свят, в който могат да бягат заедно...

   Тоест, ако милион и половина души гласуват за петдесет, ако са избрали за партийни водачи още сто, двеста, какво значение имат противоречията между десет от тях?

 “Това не води ли към тоталитаризъм?” обади се един циничен глас в него. Кондов вярваше,  че винаги може да обясни нещата докрай, че ако се постарае и противникът му, ще го разбере достатъчно добре.

  Разбира се, грешеше. Както казваше Джини, на разума трябваше да има и контрапункт, който не се поддава на обяснение. При него го нямаше и равновесието беше нарушено. Иван се опираше на общото между хората, с които искаше да работи, на разумното общо за всеки цивилизован свят. Но то беше много малко. Ако освен него, имаше и някой, който да даде тласък на страстите , на първичните и разнопосочни страсти, с неговата стройна постройка беше свършено. Красивите и идеално симетрични кули рядко издържат на ентропията.

   Но този вариант не се обсъждаше. Засега харизматичният нов лидер свободно обикаляше територията си.

 “Ще излезеш оттук и ще престанеш да мислиш за мене, беше казала Нона, но аз така искам. Иначе ще ме мразиш. Човек винаги мрази това , което не може да зареже, дори и в мисълта си...”

“Лъжеш се. Сега ти си най - важното нещо на света...”

   Но тя пак не се лъжеше. Вече час мислеше за съвсем друго...

............