САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ТРЕТА, КОСИТЕ НА ЕЛЕКТРА     

                                                       Глава четвърта

                                                             Кактусът

 

 Този “някой” се наричаше Иван и присъстваше по някакъв начин в живота на майка ѝ, в това Тони беше сигурна. Тя знаеше доста неща за него. Беше малко по- голям от нея, икономист по образование и виден политик в момента. Беше написал един сборник със статии и  беше ѝ подарил  автограф  с дата “ноември 93”. В книгата Тони намери квитанция от хотел в Пловдив и това ѝ обясни всичко. Да,майка ѝ имаше някого и упорито го криеше. Не се питаше дали наистина държи да го крие защото книгата с автографа съвсем не беше скрита, но пък и майка ѝ изобщо не беше ѝ казала, че ще пътува до Пловдив този ден.

   Подозираше го. Напоследък отношенията между родителите ѝ бяха придобили някаква изкуственост, която не съществуваше преди. Баща ѝ не беше на себе си, неспокоен, почти отчаян, с трагично изражение, винаги в поза на дълбока мъка, която момичето не  можеше да разбере, нито да премахне. Не се оживяваше от нейното присъствие, почти не ѝ се радваше. Ако трябваше да бъде откровена пред себе си, дори не я забелязваше, но Тони не искаше да го признае, беше много жестоко. Тя беше още много малка и нямаше да ѝ стигнат силите да го понесе. Това състояние я караше да трепери от безнадеждност. Липсваше промяна в продължение на много време и тя се стъписа. Не беше свикнала родителите ѝ да са скарани дори и за малко. Спомни си един смешен детски епизод. Майка ѝ на шега беше казала на баща ѝ:

- Явно е, че не можем да се разберем! Отивай в кухнята, щом не искаш да отстъпиш! - и беше затворила вратата след него.

 Но Тони не разбра шегата. Тя не знаеше, че баща й просто реже месото за обяда. Стори й се много страшно родителите й да са в различни стаи. Затова отиде при Александър, хвана го за ръката, доведе го при майка си и каза:

-А сега цункай го! Той е нашият татко и не може да стои самичък!

 Нона беше стъписана, но с голямо удоволствие изпълни желанието на детето, а и Александър беше доволен от възможността скришом да я погали.

  Но сега, сега ставаше нещо съвсем друго и тя не можеше просто да събере устните и ръцете им. Не можеше да се лиши от баща си, а той поставяше въпроса така:

-Ако майка ти не ме обича, аз не мога да се срещам и с тебе.

 С какво право майка й я лишаваше от него? Защото тя беше виновна, само тя.

  Отношението на Тони към баща й не подлежеше на съмнение. Той й беше баща и толкова. Това състояние продължаваше от много отдавна за да бъде пренебрегвано. Още от времето, когато я люлееше на люлката в парка с часове, а тя настояваше за още и още...

   И той продължаваше. Усмихнат, леко навел към нея хубавото си лице с благороден профил на римски сенатор. Големите му ръце с тънки фини пръсти я поемаха от люлката, слагаха я на раменете му и я носеха с километри. Тя виждаше гъстата му посивяла коса и ръцете, които придържаха крачетата й , държеше се здраво и се усмихваше щастливо...Виждаше го под душа, с капчици вода по доста окосмените си гърди, пак с кротка усмивка:

“Пак ли?”

  Защото тя много обичаше да влиза да го гледа в банята. Харесваше й да го наблюдава как се труди над някой банален домашен ремонт...как подсвирва на бездомно куче...Представяше си доста големите му обувки в коридора. Беше много щастлива, когато ги видеше на мястото на чехлите. Значи той е тук, значи е дошъл. Сега е при нея, не при кака Деница или баба Тонка. И този път може би за дълго...не казваше “завинаги”, не смееше да го помисли. То можеше и да стане, но тя нямаше надежда за чак толкова голямо щастие.

   Тези обувки, доста прашни понякога, бяха за нея тотем, висша ритуална загадка, подстъп към пълноводието на живота, на щастието. Ясно защо.

   Баща й не беше често с тях. Винаги имаше проблеми. И те негласно бяха по-важни от Тони. Или кака Деница учеше и имаше нужда от пари, а значи и от баща си, или баба Тонка не беше добре .

”Тя е много стара , Тони, трябва да се грижа за нея, няма кой друг...?”

 Той винаги за някого се грижеше. Някой, който беше по-слаб от него или се правеше на такъв. Все някой не можеше да се справи сам и Александър поемаше поредния си дълг -синовен, бащински, съпружески...А на Тони беше втълпявано, че те с майка си съвсем добре се оправят ...

   Тони искаше да умее да се престори на безпомощна...за да дойде при нея. Може би да се разболее, ама съвсем мъничко...Но когато я оперираха от сливици , него пак го нямаше и се наложи дядо й да я заведе на село за няколко дни докато се оправи съвсем за да ходи на детската градина. А сливиците бяха сериозно нещо. Дори я оперираха с пълна упойка. Всички колежки на майка й дойдоха да я видят дори когато упойката не беше напълно излязла и едва я задържаха на леглото . Санитарката разбърка масло с мед и тя го намери за много вкусно. А едрата туркиня на съседното легло,  чиито момиченце беше необикновено кротко и тихо, се чудеше с какво да я занимава, за да не усеща, че я боли...

   В стаята влизаха на визитация много лекари, начело с доцента, който я нарече ”кокошчица”.  Но най-хубав беше нейният доктор , доктор Димов...Което не й попречи да натисне аларменото копче въпреки забраната на майка си и цялата лекарска свита да се втурне обратно към стаята, която току-що беше напуснала. Майка й ужасно се изчерви и дълго се извинява.

   А баща й го нямаше. Наистина, обади се по телефона. Но тя още не можеше да говори. Мислеше, че е забравила този епизод,  като много други...защото все още вярваше, че някога той ще бъде свободен от други задължения и ще бъде само неин. Не го казваше на майка си, дори не се сещаше, че може да го сподели.Това нямаше да я трогне.Тя не отдаваше толкова голямо значение на отсъствието на баща й. Никога не недоволстваше, не се вайкаше,  че го няма, не му натякваше.

    Помнеше и един смешен епизод с раци. Беше много малка, на седем или осем години. Никога не беше виждала живи мустакати осмокраки. Бяха на море в Бургас, баща й отиде да види свой приятел на язовир”Ясна поляна”. Върна се с обемист пакет, добре завързан и я предупреди да не го пипа и дори да не го приближава. Какво ли можеше да бъде?

   Но когато той влезе при майка й в стаята, тя и не помисли да се съобразява със забраната. Беше смело малко момиче, а и торбата стоеше в коридора. Пристъпи към нея, посегна и в тоя момент нещо вътре зашумоля, заскърца, затрака...Тя уплашено се дръпна, без да посмее да се оплаче на майка си. Баща й отново излезе и отнесе тайнственият пакет в банята, където също й забраниха да влиза. Явно беше много опасно!

   Най-после чу гласа на Александър. Викаше я. Пак предупреждение да не пипа. В големият червен леген плуваха страшни мустакати животни, мърдаха опашки и щипци, тракаха броните.

 “Това са живи раци”, каза баща й.

“Като в песента за тристата раци и капитан Рачо ли?”, ,попита момиченцето. Спомни си как в детската градина пееха тази песен и ги караха по сто пъти да повтарят “Рачо реже риба”и тя се чудеше какво означава това. А учителката просто упражняваше тригодишните малчугани да казват звука”р”.

“Точно като в песента. И като това,което ми оперираха.”

 Същата година бяха оперирали баща й от тумор в бъбрека. Тони си представяше баща си като голям добър рак /той беше зодия “Рак”/ как се бори с нещо ракоподобно, но тъмно, злобно и упорито. Борбата е жестока и баща й не може да се справи сам. Нещото е много силно. Тони не може да разбере как това малко нещо, толкова малко, че да се събира в един бъбрек /тя беше виждала бъбреци на животни и майка й каза, че на хората не били по -големи/, как това дребно същественце може да победи баща й. Но щом майка й казваше, нямаше как да не вярва. Трябваше да извадят целия бъбрек.

   Майка й не можеше. Но нали е лекарка, ащо не може? Двамата й родители бяха безпомощни пред това зло. Имаше, обаче, изход. Човекът беше победил много такива чудовища и беше спасил много бащи. Наистина, щеше да боли и татко й да страда. Но нали и нея я оперираха? Беше страшно, но не много. Нали заспиваш...

   Този „някой“ се казваше чичо Митко и Тони беше разочарована,  когато го видя. В него нямаше нищо героично. Беше по-скоро среден на ръст и не изглеждаше силен, дори доста пиеше бира. Беше усмихнат и сигурно много добър. Говореше бързо. Тони не знаеше какво е правил с татко й, видя само белега. Отначало я беше страх да го пипне, мислеше, че го боли. После го прие. Този белег беше спасил баща й. Той по някакъв начин я правеше сигурна, е  ще бъде неин, някога в бъдещето. Може би,  когато той има нужда от грижи...

   Друг спомен я отнасяше към десетата й година,  когато веднъж чу шум от стаята на родителите си и отиде при тях, а те очевидно се любеха.Не беше много сигурна сънува ли или е действителност. Баща й започна да обяснява, че се обичали и затова се прегръщали и били голи...Тя не изслуша обясненията и се отправи обратно към леглото.

  А майка й? Тя просто се смееше, видимо доволна от всичко. Какво намираше за толкова смешно? Дали това,  че ги беше видяла,  или обясненията на баща й?  Майка й почти не се мъчеше да прикрива голотата си и често се разхождаше из къщи по бикини или съвсем гола. Особено през лятото, когато в стария апартамент ставаше много горещо. Тогава и тримата бяха в съвсем оскъдно облекло. Понякога седеше много близко до Александър и детето виждаше как се галят или целуват. После тези моменти станаха редки и накрая почти ги нямаше. Само една формална целувка при среща. Майка й не изчакваше тя да заспи за да отиде в спалнята при баща й, почти веднага заспиваше и тя, а и той не очакваше нищо повече от съненото й “Лека нощ!”, което някога беше само за пред момичето.

   Спомни си, че тогава й беше станало неприятно не от самия факт, а защото те се чувстваха толкова доволни, дори щастливи от нещо, което правеха без нея. Нещо непознато, тайнствено,  което не можеше да се прави на светло и пред други хора. Тази тяхна обща тайна, в която неволно беше надникнала и разкрила, че присъствието й не винаги беше желано, че те имаха периоди, които сякаш идваха от времето преди да станат родители и много харесваха тази част от живота си. Защо ли? Момичето недоумяваше. Според нея, единственото щастие на майка й трябваше да бъде тя самата. А ето, баща  ѝ пъхаше ръката си под блузата на майка й, а тя се отъркваше о него и не бързаше да се освободи.

  Но с това беше вече свършено и краят му не предизвика прилив на любов и внимание към нея самата. Дори обратното, майка й подозираше, че тя е казала на баща си за книгата с автографа. Дали я мразеше за това? А баща й не можеше да говори за друго, освен за случилото се, за това че не го обичат...И Тони разбра голямата си, фатална грешка.

  Тя можеше да разчита на най-голяма обич от родителите си само ако и те се обичат. Тогава чувствата им не са просто механичен сбор, а се умножават . Но сега, при тая тиха ненавист и дебнене, а може би и нещо още по-страшно, нейното полагаемо щастие беше сведено към нула. Какво не би дала майка й отново да ходи из къщи само по дантелени бикини,  както когато дойде Рени и трябваше да изчака на вратата, докато се облекат! Не, това не беше възможно!

  Тази еротична връзка, очебийна и почти нескрита от погледа й, която по-рано я дразнеше, не можеше вече с нищо да помогне. Тя беше малка, за да разбере основната трагедия във връзката на родителите си. Голямата възрастова разлика вече ставаше решаващо условие за охлаждане. Беше ясно, че баща й не може да отговаря на нормалните сексуални щения на партньорката си, а не искаше да се лиши от нея. Беше връх на егоизма, според Нона, която, на свой ред, не желаеше толкова рано да се прости с пълноценния и вълнуващ секс и не криеше това. Беше зряла в познанията си за половата любов не без заслугите на самия Александър. Познаваше и други мъже преди него и никога не си беше представяла, че той ще е последният в живота й, че някой ще е последен в живота й на зряла самка. Опитваше се да му обясни, да го накара да приеме, да й даде свободата , която тя тъй или иначе щеше да си вземе обратно. Да я даде доброволно и философски примирен , за да си останат приятели, а не просто мразещи се бивши любовници.

  Тя искаше невъзможното, но това не беше за пръв път в живота й. Искаше да усеща горещите ласки на други мъже , да настръхва до последното косъмче на тялото си, да изнемогва от желание и в апогея на любовната игра да си мисли, че ще умре,че е невъзможно да оцелее след такова изживяване...

  А междувременно той, мъжът,  с  когото беше живяла така или иначе почти петнадесет години, да не е този, който  й доставя такова удоволствие и само да гадае с кого го изпитва и дали е по-силно,  отколкото с него, кой е той,колко е млад... Да,сигурно е млад и нищо повече, нищо повече от него...Щеше да е доволен, ако е някой грубиян или посредствен секс маниак,  от когото да я спаси. Изживяваше се като жертва и искаше и Нона да е жертва. Не можеше да приеме това, което дълбоко в себе си смътно беше допускал. Че е слабата страна, че правото е на нейната жизненост и хищна женска същност, че животът е предопределен като среща с различни мъже и никой не може да измисли по-смислено общуване между мъж и жена от секса... Самият той беше настоявал за това още в началото на връзката им, беше го правил толкова дълго, за него срещите им бяха преди всичко секс. Защо се заблуждаваше , че тя може да се задоволи с обикновено приятелство и колегиални флиртове? Познаваше я достатъчно за да знае, че никога не прави секс заради самия секс...Та на нея не й беше необходим  секс робот и никой от предишните й партньори не беше такъв. Но и никой не беше импотентен или склонен към платонични изживявания. Освен сексът,при нея решаващо беше обсебването, тя просто правеше дълбоки следи в живота на всеки,  който я пожелаеше.

   Тони неволно се чувстваше виновна,  когато ставаше свидетелка на всичките тези мъчителни обяснения. Баща й пишеше дълги писма на майка й, които тя късаше на малки парчета и изхвърляше в коша. Много й се искаше да прочете какво пишеше в тях. Никога не беше чела истински любовни писма, отчаяни любовни писма.Сигурно звучат ужасно старомодно, кой сега пише писма?Той и на нея писа, изглежда беше обезумял от неистовия си егоцентризъм, там поставяше на Тони условия за едно бъдещо съжителство. Горкият, той все още го мислеше за възможно!

    А Тони вече не вярваше. Никога нямаше да са заедно, никога. Беше вече сигурно. Това слагаше край на неспокойните й надежди и по някакъв особен начин я правеше сигурна в бъдещето. Щеше да е с майка си поне до пълнолетието. А после?

    Не знаеше, щеше да види. Но защо не спрат с тия истории?

  “Много искам да завърша житейския си път при вас, пишеше баща й, но това зависи от тебе, моето момиче и най-вече от майка ти. Ако тя не ти доведе нов татко!”

  Беше прекалено. Наистина ли майка й не чувстваше никаква вина? А той толкова много страдаше! Също като през лятото, когато му бяха на гости и стана онова глупаво премеждие с кактуса.

   Баща й ги заведе да видят негов болен братовчед . Къщата беше селска, с малко дворче със струпана царевица на връзки. В една саксия Тони видя кактус, какъвто нямаше .Имаше много млади растения и тя пожела да си вземе едно от тях, извади го и се огледа за нещо, в което да го завие. Тогава баща й видя захвърлена найлонова торбичка и се наведе да я вземе , без да види сухото растение до нея, което грубо нарани окото му. Болката беше жестока, смъдеше, чоплеше, пареше, вътре като че ли имаше нещо. Наложи се да отиде до болницата, където му сложиха превръзка и някакви капки. Тони изяви желание да му ги слага

 - Видя ли- каза баба й Тонка, ако не беше поискала кактуса, нямаше да стане така!

- Ти какво, да не съм искала татко да ослепее?- защити се със сълзи на очи момичето -Изобщо не знаех,  че ще се убоде, даже не съм искала торбичката...

- Не си искала, но стана - продължи старата жена.

 Тони едва се сдържаше да не заплаче. Държеше виновното бодливо растение и не знаеше какво да прави. Най-лесно беше да го изхвърли. Но това ще облекчи ли болката на баща й? И ще убеди ли баба й, че не е виновна?

  Как може да я обвинява! Какво от това, че го обича, както казва майка й. Тя самата мълчеше и нищо не казваше, нито да потвърди, нито да отхвърли обвиненията към дъщеря си. Може би й беше все едно, щом вече не обичаше баща й, защо да я защитава?

  А на Тони наистина й беше мъчно. Гледаше го с плаха надежда,  че всичко вече се е разминало или че не е било, не смееше да го попита дали още го боли, надяваше се, че след миг той ще й съобщи, че е добре...Че ще свали превръзката и пак ще е той...Нещо в тази превръзка я плашеше. Баща й беше толкова хубав, а тя го променяше. Тони не казваше”загрозяваше”.

  Но той все така примирено ходеше с едно закрито око и дори лейкопластът започна да дразни кожата около марлята. Така ги изпрати до автобуса . Можеше да не идва. Не, не че не искаше да го вижда, но с тая превръзка й беше мъчно да го гледа, особено тогава,на тръгване...

   Оплакваше се от болки и после, когато Нона му се обади по телефона. Не забрави да й благодари, че се е обадила, което за Тони беше ужасно, а за майка й досадно. Чудно беше как тоя мъж, някога толкова силен, проявяваше готовност да се предаде на физическата болка,  без да се бори с нея. Като че ли тя беше нещо като подарък от околните, обичани от него същества за което им беше благодарен. Може би последна възможност за връзка с тях...И то не толкова с Тони, колкото с майка й.

  Кактусът беше добре дошъл за Александър защото му даваше възможност  за една последна безсмислена власт над Нона....Може би така осъществяваше влияние върху най-добрата й част,съвестта. Влияние чрез вината.

  Вината му даваше възможност за недоизказано опрощение. Господи, с каква готовност можеше, искаше да прости всичко на жената, която обичаше до умопомрачение! Не можеше никога да се лиши от нея, тя беше обещала да остане с него завинаги, до самия му край. Беше поела тая тегоба,  въпреки предупрежденията на околните за разликата във възрастта, въпреки неговите предупреждения. Тя беше другото му”аз”, това в което беше вярвал, в което се беше клел толкова години, това,  което носеше ревниво в себе си  и мислеше, че там няма да го стигне никой, няма да посегне към него..Никой не можеше да я обикне като него, така болезнено, така страстно и всеобхватно..Тя го обвиняваше,  че ограничава свободата й. Но това не е истина, кога й е пречил да напредва в професията си, нали ТОВА тя смяташе за свобода! Нали грижите за Тони бяха в състояние да запълнят живота й, нали беше уморена от търсене на идеалния мъж и го прие като най-добрият възможен баща на детето си! А сега се оказа, че има и друг...

  Не, той не можеше да допусна да я загуби! По-добре да се лиши от всичко друго, по-добре дори да е болен и безпомощен, ако това може да я задържи при него! Тя имаше все пак съвест, нали? Толкова трогателно се грижеше за него след операцията...Ако можеше пак да си оперира нещо...имаше съвсем слаба наченка на херния, съвсем не за операция...или язвата....Но язвата му беше добре, ядеше всичко, без да се притеснява. Тя не е много добра, не е чувствителна като него, но щеше да го съжали, наистина щеше. Има възпитание и  /за това Александър чак сега се сети!/ може би наистина вярваше в Бог! Или поне в необходимостта от спазване на християнските морални норми...

  Не говореха на тая тема , той самият не беше наясно дали вярва. .Да, имало един висш порядък, но Александър все още се боеше да го нарече с истинското му име. Не беше от религиозно семейство, но не беше и бунтар или нихилист. Не му подхождаше да бъде неверник, защото вярваше в необходимостта от стабилност на живота.

  Беше парадоксално , но на Нона агностицизмът и безразсъдният нихилизъм й подхождаха повече. Тя беше много по-свободомислеща от него. Всъщност, той никога не беше оставал  без обект, от който да се възхищава или без авторитет, с когото да се съобразява.

  Но сега тя имаше друг. Отдавна го подозираше. Вече знаеше кой е. Не, не беше луд и нищо не си въобразяваше. Имаше доказателства. Тя беше постъпила непочтено, беше забравила задълженията си. Трябваше да я накара да си признае. Да я принуди да съжалява...

  Наистина щеше да й прости. Щеше да я приеме пак. Не можеше без нея.

  Но тя мразеше всяко разкаяние. Беше му го казала неведнъж, какво очакваше от нея! Тя предпочиташе ударите пред прошката на човек, когото вече не обича. Колко трудно беше да свикне с  тая мисъл...

 Имаше и друго. Всяка възможност за изживяване на притчата за блудния син я изпълваше с яростна студенина. Тя се противопоставяше на всичко, което й напомняше за обещания, поети от нея почти насила, в плен на една самозаблуда за чувствата, които изпитваше някога,  съзнателна самозаблуда за трайността   им и за възможностите на мъжа до себе си. Тя не искаше и пред себе си да признае,  че не беше отчела в достатъчно разумна степен задълбочаващото се значение на възрастта. Изведнъж й стана ясно, че той я беше приел несъзнателно като своя рано родена дъщеря, мила и само негова, с която се надяваше да прекара живота си,далеч от попълзновенията на грубите и недостойни за нея мъже на нейната възраст...

 Но ето, тя беше съгрешила. Беше излязла извън бащинския му контрол и беше намерила единственият, който можеше да му я отнеме. Това ,което правеше Александър сега,беше правилното, разумното.

   Бащата на Нона беше починал. Мястото му беше свободно. Докато Михаил Кондов беше жив, той нямаше надежда. Нямаше и права. Но сега?

   Беше време да върне грешницата в правия път. У дома.

   Изобщо нямаше значение, че за нея беше вече минало, преживян любовник и сегашен приятел, нещо, което той не разбираше. Дълго преди Иван Кондов да заеме подстъпите на тайния й интерес, тя извайваше и укрепваше свободата си, бронираше я с непроницаемост и се ограждаше с нея с непоклатимо постоянство и непоколебим устрем към нещо,което тогава не познаваше и не беше сигурна дали изобщо го има някъде...

  За голяма изненада на Александър, наистина имаше човек, който жадуваше опрощение.Той не предполагаше, че това беше дъщеря му, малката, незабелязана досега женичка...Макар че не беше сигурна във вината си, тя искаше да се окаже виновна, дори и да не го съзнаваше. Имаше ли значение , само да й простят, да я оневинят и приемат...и всичко да е както преди...нека я обвинят за какво ли не, да й четат проповеди, но да я обичат!

  На това баща й би казал:

-Но ти не си виновна, моето дете, това не се отнася  до тебе!

 И пак щеше да потъне в невеселите си мисли.

 Беше се опитал да се държи като че ли нищо не се е случило. На годишнината от първата им среща пристигна с торта и подаръци - скъп за Нона и подаръче за Тони. Нона беше толкова неприятно изненадана, че не можа да скрие раздразнението си. Какво празнуваха? Кой го беше грижа за някаква си дата? Да,помнеше я, разбира се, но защо е тоя цирк? Пред детето тая петнадесет годишнина беше само причина за нови лицемерия и прикрита омраза.

“Не ме карай да показвам обич, защото ще те намразя...”

 По дяволите, нямаше впечатление тортата да се е усладила на някого.

 А Тони мълчаливо преглъщаше новата действителност. За нея тя беше с вкус на сметана, спазми в гърлото и недомлъвки.

  Трябва да знаеш истината, трябва да я понасяш каквато и да е, казваше майка й.

   Беше скоро след смъртта на дядо й. Трябваше да остане сама в града и да ходи на училище,  защото Нона замина на село при майка си докато възрастната жена се съвземе. Налагаше се да привикват със самотата - и на Тони , и на баба й. Но Тони беше на единадесет години и това едва ли беше най-подходящият начин на живот.

  Беше ужасно да е сама, но не протестираше. На баба й сигурно беше по-тежко. С благодарност прие предложението на една братовчедка на майка си да прекара при тях няколко дни. Спеше на леглото на едната й дъщеря, а Мина вечер разпъваше походното легло. Леля й Калина беше жена с необятно сърце, но на момичето леглото му беше тясно. Обаче нямаше избор. Иначе оставаше сама. Сама със смъртта.

“Дъщеря ви много тежко понесе смъртта на дядо си, не знам дали забелязахте, клъцна я на родителската среща класната на Тони. Нона само преглътна без да каже нищо. “Исках да я взема у дома, продължи учителката, но тя каза, че е у ваши близки...добре се разбирала с тях.”

  Нона прехапа устни. Значи така, смятаха я за безотговорна майка,  която често изоставя детето си, даже в най-тежките моменти.

   Но Тони беше преживяла вече и други смърти. Още от много малка...

   А защо никой не питаше къде беше баща й? Мина й през ума, че момичето може би така беше представило нещата, баща й просто не беше в тая игра. Той закономерно отсъстваше. А майка й беше виновна, тя трябваше да бди над нея.

  Баща й си стоеше другаде, както винаги, другаде.

  Нещата се повториха , но не така драстично.  След две години.Нона реши да отиде на една хижа близо до града с колеги с преспиване.

- Може ли и аз да дойда? - попита веднага Тони. Тя изобщо нямаше представа, че майка й може да отиде някъде и без нея.

- Не, каза Нона, никой не отива там с детето си. Леля ти Лидка има много по-малки деца от тебе, но не ги взема със себе си.

- А може ли да отида да спя у Ива?

- У Ива? Защо, не можеш ли да прекараш една нощ сама?

- Не че не мога, но...И без това всички са възмутени...

- Възмутени от какво?

- Че ме оставяш сама.

- Тони , защо си разказала на всички,  че ще отивам на хижа?

- Ами ...защо да не кажа?

- Но ти си се оплаквала, това е недостойно! Все едно да искаш да те съжаляват и да те поканят някъде. Това прилича на просия!

- Не е просия, тя ми е приятелка!

- Поканила те е от учтивост, а ти си готова веднага да приемеш!

 Наистина се оказа учтивост, защото същата вечер майката на Ива имала рожден ден и присъствието на Тони на семейния празник щеше да е неуместно и да я накара да се чувства много неудобно.

- Тони  -  спря се Нона почти на вратата – не те разбирам...

- Какво не разбираш , не мога да стоя сама, това е!

- На мене ми е унизително да се натрапвам!

- Защо, ние сме приятелки!

- Но ти си имаш дом!

- Казах ти, че не се натрапвам. Поканиха ме, но може и да не отида.

- Тони - продължи майка й - Защо никой не се възмущава от това колко работи върша сама? Защо никой не смята за ненормално,  че местя мебели, разнасям дюшеци, боядисвам и какво ли още не! Когато гълтам изпаренията от блажната боя в банята, майката на Ива ли ще ми помогне?

  Сега те оставям за първи път, за да отида да се забавлявам. Имам право, по дяволите! Не можеш да го отречеш, за тринадесет години имам право!

-Мамо, аз нищо не съм казала, разбира се, отиди,мамо! Чуваш ли,отивай!

- Добре, моето момиче, не си казала нищо, така е! Но аз трябва да ти изясня нещата. Можех да работя и на друга работа, с много нощни дежурства. Тогава още от много малка щеше да си често сама вечер. И какво щеше да правиш?

  Мълчание. Тони продължаваше да се занимава с аквариума си. И да й каже, няма да разбере. Майка й изобщо не можеше да си представи колко Тони не понася да е сама. Ако имаше сестра...или поне брат!

  Не, разбрахме се по тоя въпрос. Нямаше брат или сестра.

  Имаше коте. И рибки.

  Напълно беше забравила за кака си Деница. Но тя по начало не влизаше в сметката. Първо, беше много далече. И дума да не става дори за телефонен разговор, а камо ли за нещо повече. Второ, тя беше много голяма и със семейство. Да не би да зареже Алекс заради глезената си сестра!

  Собственото семейство е много повече от сестрата - така мисли момичето. Тя също ще има семейство. Ще бъдат много. Ще са все заедно. И никога няма да оставя децата си сами. Беше забравила,  че ще работи в полицията. И мъжът й също!

  Сама. С телефона. И с Ива понякога. С огледалото и възможността да се гримира пред него докато майка й отсъстваше.

 Когато майка й се върна на другия ден по обяд, беше валял обилен сняг. Тони беше оставила бележка:

 “Мамо, аз съм на разходка с Ива, Ели и момчетата, знаеш кои! А ти добре ли си прекара?”

.......

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  

 

   

САМОТАТА НА СИЛНИТЕ,ЧАСТ ТРЕТА,КОСИТЕ НА ЕЛЕКТРА     

            Глава четвърта Кактусът

 Този “някой” се наричаше Иван и присъстваше по някакъв начин в живота на майка й, в това Тони беше сигурна. Тя знаеше доста неща за него. Беше малко по- голям от нея, икономист по образование и виден политик в момента. Беше написал един сборник със статии и  беше й подарил  автограф  с дата “ноември 93”. В книгата Тони намери квитанция от хотел в Пловдив и това й обясни всичко. Да,майка й имаше някого и упорито го криеше. Не се питаше дали наистина държи да го крие защото книгата с автографа съвсем не беше скрита, но пък и майка й изобщо не беше й казала , че ще пътува до Пловдив този ден.

   Подозираше го. Напоследък отношенията между родителите й бяха придобили някаква изкуственост, която не съществуваше преди. Баща й не беше на себе си, неспокоен, почти отчаян, с трагично изражение, винаги в поза на дълбока мъка, която момичето не  можеше да разбере, нито да премахне. Не се оживяваше от нейното присъствие, почти не й се радваше. Ако трябваше да бъде откровена пред себе си, дори не я забелязваше, но Тони не искаше да го признае, беше много жестоко. Тя беше още много малка и нямаше да й стигнат силите да го понесе. Това състояние я караше да трепери от безнадеждност. Липсваше промяна в продължение на много време и тя се стъписа. Не беше свикнала родителите й да са скарани дори и за малко.Спомни си един смешен детски епизод. Майка й на шега беше казала на баща й:

-Явно е,че не можем да се разберем! Отивай в кухнята, щом не искаш да отстъпиш! - и беше затворила вратата след него.

 Но Тони не разбра шегата. Тя не знаеше, че баща й просто реже месото за обяда. Стори й се много страшно родителите й да са в различни стаи. Затова отиде при Александър, хвана го за ръката, доведе го при майка си и каза:

-А сега цункай го! Той е нашият татко и не може да стои самичък!

 Нона беше стъписана, но с голямо удоволствие изпълни желанието на детето, а и Александър беше доволен от възможността скришом да я погали.

  Но сега, сега ставаше нещо съвсем друго и тя не можеше просто да събере устните и ръцете им. Не можеше да се лиши от баща си, а той поставяше въпроса така:

-Ако майка ти не ме обича, аз не мога да се срещам и с тебе.

 С какво право майка й я лишаваше от него? Защото тя беше виновна, само тя.

  Отношението на Тони към баща й не подлежеше на съмнение. Той й беше баща и толкова. Това състояние продължаваше от много отдавна за да бъде пренебрегвано. Още от времето, когато я люлееше на люлката в парка с часове, а тя настояваше за още и още...

   И той продължаваше. Усмихнат, леко навел към нея хубавото си лице с благороден профил на римски сенатор. Големите му ръце с тънки фини пръсти я поемаха от люлката, слагаха я на раменете му и я носеха с километри. Тя виждаше гъстата му посивяла коса и ръцете, които придържаха крачетата й , държеше се здраво и се усмихваше щастливо...Виждаше го под душа, с капчици вода по доста окосмените си гърди, пак с кротка усмивка:

“Пак ли?”

  Защото тя много обичаше да влиза да го гледа в банята. Харесваше й да го наблюдава как се труди над някой банален домашен ремонт...как подсвирва на бездомно куче...Представяше си доста големите му обувки в коридора. Беше много щастлива, когато ги видеше на мястото на чехлите. Значи той е тук, значи е дошъл. Сега е при нея, не при кака Деница или баба Тонка. И този път може би за дълго...не казваше “завинаги”, не смееше да го помисли. То можеше и да стане, но тя нямаше надежда за чак толкова голямо щастие.

   Тези обувки, доста прашни понякога, бяха за нея тотем, висша ритуална загадка, подстъп към пълноводието на живота, на щастието. Ясно защо.

   Баща й не беше често с тях. Винаги имаше проблеми. И те негласно бяха по-важни от Тони. Или кака Деница учеше и имаше нужда от пари, а значи и от баща си, или баба Тонка не беше добре .

”Тя е много стара , Тони, трябва да се грижа за нея, няма кой друг...?”

 Той винаги за някого се грижеше. Някой, който беше по-слаб от него или се правеше на такъв. Все някой не можеше да се справи сам и Александър поемаше поредния си дълг -синовен, бащински, съпружески...А на Тони беше втълпявано, че те с майка си съвсем добре се оправят ...

   Тони искаше да умее да се престори на безпомощна...за да дойде при нея. Може би да се разболее, ама съвсем мъничко...Но когато я оперираха от сливици , него пак го нямаше и се наложи дядо й да я заведе на село за няколко дни докато се оправи съвсем за да ходи на детската градина. А сливиците бяха сериозно нещо. Дори я оперираха с пълна упойка. Всички колежки на майка й дойдоха да я видят дори когато упойката не беше напълно излязла и едва я задържаха на леглото . Санитарката разбърка масло с мед и тя го намери за много вкусно. А едрата туркиня на съседното легло,  чиито момиченце беше необикновено кротко и тихо, се чудеше с какво да я занимава, за да не усеща, че я боли...

   В стаята влизаха на визитация много лекари, начело с доцента, който я нарече ”кокошчица”.  Но най-хубав беше нейният доктор , доктор Димов...Което не й попречи да натисне аларменото копче въпреки забраната на майка си и цялата лекарска свита да се втурне обратно към стаята, която току-що беше напуснала. Майка й ужасно се изчерви и дълго се извинява.

   А баща й го нямаше. Наистина, обади се по телефона. Но тя още не можеше да говори. Мислеше, че е забравила този епизод,  като много други...защото все още вярваше, че някога той ще бъде свободен от други задължения и ще бъде само неин. Не го казваше на майка си, дори не се сещаше, че може да го сподели.Това нямаше да я трогне.Тя не отдаваше толкова голямо значение на отсъствието на баща й. Никога не недоволстваше, не се вайкаше,  че го няма, не му натякваше.

    Помнеше и един смешен епизод с раци. Беше много малка, на седем или осем години. Никога не беше виждала живи мустакати осмокраки. Бяха на море в Бургас, баща й отиде да види свой приятел на язовир”Ясна поляна”. Върна се с обемист пакет, добре завързан и я предупреди да не го пипа и дори да не го приближава. Какво ли можеше да бъде?

   Но когато той влезе при майка й в стаята, тя и не помисли да се съобразява със забраната. Беше смело малко момиче, а и торбата стоеше в коридора. Пристъпи към нея, посегна и в тоя момент нещо вътре зашумоля, заскърца, затрака...Тя уплашено се дръпна,  без да посмее да се оплаче на майка си. Баща й отново излезе и отнесе тайнственият пакет в банята, където също й забраниха да влиза. Явно беше много опасно!

   Най - после чу гласа на Александър. Викаше я. Пак предупреждение да не пипа. В големият червен леген плуваха страшни мустакати животни, мърдаха опашки и щипци , тракаха броните .

 “Това са живи раци”, каза баща й.

“Като в песента за тристата раци и капитан Рачо ли?”, ,попита момиченцето. Спомни си как в детската градина пееха тази песен и ги караха по сто пъти да повтарят “Рачо реже риба”и тя се чудеше какво означава това. А учителката просто упражняваше тригодишните малчугани да казват звука”р”.

“Точно като в песента. И като това,което ми оперираха.”

 Същата година бяха оперирали баща й от тумор в бъбрека. Тони си представяше баща си като голям добър рак /той беше зодия “Рак”/ как се бори с нещо ракоподобно, но тъмно, злобно и упорито. Борбата е жестока и баща й не може да се справи сам. Нещото е много силно. Тони не може да разбере как това малко нещо, толкова малко, че да се събира в един бъбрек /тя беше виждала бъбреци на животни и майка й каза, че на хората не били по -големи/, как това дребно същественце може да победи баща й. Но щом майка й казваше, нямаше как да не вярва. Трябваше да извадят целия бъбрек.

   Майка й не можеше. Но нали е лекарка, ащо не може? Двамата й родители бяха безпомощни пред това зло. Имаше, обаче, изход. Човекът беше победил много такива чудовища и беше спасил много бащи. Наистина, щеше да боли и татко й да страда. Но нали и нея я оперираха? Беше страшно, но не много. Нали заспиваш...

   Този „някой“ се казваше чичо Митко и Тони беше разочарована,  когато го видя. В него нямаше нищо героично. Беше по-скоро среден на ръст и не изглеждаше силен, дори доста пиеше бира. Беше усмихнат и сигурно много добър. Говореше бързо. Тони не знаеше какво е правил с татко й, видя само белега. Отначало я беше страх да го пипне, мислеше, че го боли. После го прие. Този белег беше спасил баща й. Той по някакъв начин я правеше сигурна, е  ще бъде неин, някога в бъдещето. Може би,  когато той има нужда от грижи...

   Друг спомен я отнасяше към десетата й година,  когато веднъж чу шум от стаята на родителите си и отиде при тях, а те очевидно се любеха.Не беше много сигурна сънува ли или е действителност. Баща й започна да обяснява, че се обичали и затова се прегръщали и били голи...Тя не изслуша обясненията и се отправи обратно към леглото.

  А майка й? Тя просто се смееше,видимо доволна от всичко. Какво намираше за толкова смешно? Дали това,  че ги беше видяла,  или обясненията на баща й?  Майка й почти не се мъчеше да прикрива голотата си и често се разхождаше из къщи по бикини или съвсем гола. Особено през лятото, когато в стария апартамент ставаше много горещо. Тогава и тримата бяха в съвсем оскъдно облекло. Понякога седеше много близко до Александър и детето виждаше как се галят или целуват. После тези моменти станаха редки и накрая почти ги нямаше. Само една формална целувка при среща. Майка й не изчакваше тя да заспи за да отиде в спалнята при баща й, почти веднага заспиваше и тя, а и той не очакваше нищо повече от съненото й “Лека нощ!”, което някога беше само за пред момичето.

   Спомни си, че тогава й беше станало неприятно не от самия факт, а защото те се чувстваха толкова доволни, дори щастливи от нещо, което правеха без нея. Нещо непознато, тайнствено,  което не можеше да се прави на светло и пред други хора. Тази тяхна обща тайна, в която неволно беше надникнала и разкрила, че присъствието й не винаги беше желано, че те имаха периоди , които сякаш идваха от времето преди да станат родители и много харесваха тази част от живота си. Защо ли? Момичето недоумяваше. Според нея, единственото щастие на майка й трябваше да бъде тя самата. А ето, баща  й пъхаше ръката си под блузата на майка й, а тя се отъркваше о него и не бързаше да се освободи.

  Но с това беше вече свършено и краят му не предизвика прилив на любов и внимание към нея самата. Дори обратното, майка й подозираше, че тя е казала на баща си за книгата с автографа. Дали я мразеше за това? А баща й не можеше да говори за друго, освен за случилото се, за това че не го обичат...И Тони разбра голямата си, фатална грешка.

  Тя можеше да разчита на най-голяма обич от родителите си само ако и те се обичат. Тогава чувствата им не са просто механичен сбор, а се умножават . Но сега, при тая тиха ненавист и дебнене, а може би и нещо още по-страшно, нейното полагаемо щастие беше сведено към нула. Какво не би дала майка й отново да ходи из къщи само по дантелени бикини,  както когато дойде Рени и трябваше да изчака на вратата, докато се облекат! Не, това не беше възможно!

  Тази еротична връзка, очебийна и почти нескрита от погледа й, която по-рано я дразнеше, не можеше вече с нищо да помогне. Тя беше малка, за да разбере основната трагедия във връзката на родителите си. Голямата възрастова разлика вече ставаше решаващо условие за охлаждане. Беше ясно, че баща й не може да отговаря на нормалните сексуални щения на партньорката си, а не искаше да се лиши от нея. Беше връх на егоизма, според Нона, която, на свой ред , не желаеше толкова рано да се прости с пълноценния и вълнуващ секс и не криеше това. Беше зряла в познанията си за половата любов не без заслугите на самия Александър. Познаваше и други мъже преди него  и никога не си беше представяла, че той ще е последният в живота й, че някой ще е последен в живота й на зряла самка. Опитваше се да му обясни, да го накара да приеме, да й даде свободата , която тя тъй или иначе щеше да си вземе обратно. Да я даде доброволно и философски примирен , за да си останат приятели, а не просто мразещи се бивши любовници.

  Тя искаше невъзможното, но това не беше за пръв път в живота й. Искаше да усеща горещите ласки на други мъже , да настръхва до последното косъмче на тялото си, да изнемогва от желание и в апогея на любовната игра да си мисли, че ще умре,че е невъзможно да оцелее след такова изживяване...

  А междувременно той, мъжът,  с  когото беше живяла така или иначе почти петнадесет години, да не е този, който  й доставя такова удоволствие и само да гадае с кого го изпитва и дали е по-силно,  отколкото с него, кой е той,колко е млад...Да,сигурно е млад и нищо повече, нищо повече от него...Щеше да е доволен, ако е някой грубиян или посредствен секс маниак,  от когото да я спаси. Изживяваше се като жертва и искаше и Нона да е жертва. Не можеше да приеме това, което дълбоко в себе си смътно беше допускал. Че е слабата страна, че правото е на нейната жизненост и хищна женска същност, че животът е предопределен като среща с различни мъже и никой не може да измисли по-смислено общуване между мъж и жена от секса...Самият той беше настоявал за това още в началото на връзката им, беше го правил толкова дълго, за него срещите им бяха преди всичко секс. Защо се заблуждаваше , че тя може да се задоволи с обикновено приятелство и колегиални флиртове? Познаваше я достатъчно за да знае, че никога не прави секс заради самия секс...Та на нея не й беше необходим  секс робот и никой от предишните й партньори не беше такъв. Но и никой не беше импотентен или склонен към платонични изживявания. Освен сексът,при нея решаващо беше обсебването, тя просто правеше дълбоки следи в живота на всеки,  който я пожелаеше.

   Тони неволно се чувстваше виновна,  когато ставаше свидетелка на всичките тези мъчителни обяснения. Баща й пишеше дълги писма на майка й, които тя късаше на малки парчета и изхвърляше в коша. Много й се искаше да прочете какво пишеше в тях. Никога не беше чела истински любовни писма, отчаяни любовни писма.Сигурно звучат ужасно старомодно, кой сега пише писма?Той и на нея писа, изглежда беше обезумял от неистовия си егоцентризъм, там поставяше на Тони условия за едно бъдещо съжителство. Горкият, той все още го мислеше за възможно!

    А Тони вече не вярваше. Никога нямаше да са заедно, никога. Беше вече сигурно. Това слагаше край на неспокойните й надежди и по някакъв особен начин я правеше сигурна в бъдещето. Щеше да е с майка си поне до пълнолетието. А после?

    Не знаеше, щеше да види. Но защо не спрат с тия истории?

  “Много искам да завърша житейския си път при вас, пишеше баща й, но това зависи от тебе, моето момиче и най-вече от майка ти. Ако тя не ти доведе нов татко!”

  Беше прекалено. Наистина ли майка й не чувстваше никаква вина? А той толкова много страдаше! Също като през лятото, когато му бяха на гости и стана онова глупаво премеждие с кактуса.

   Баща й ги заведе да видят негов болен братовчед . Къщата беше селска, с малко дворче със струпана царевица на връзки. В една саксия Тони видя кактус, какъвто нямаше .Имаше много млади растения и тя пожела да си вземе едно от тях, извади го и се огледа за нещо, в което да го завие. Тогава баща й видя захвърлена найлонова торбичка и се наведе да я вземе , без да види сухото растение до нея, което грубо нарани окото му. Болката беше жестока, смъдеше, чоплеше, пареше, вътре като че ли имаше нещо. Наложи се да отиде до болницата, където му сложиха превръзка и някакви капки. Тони изяви желание да му ги слага

 - Видя ли- каза баба й Тонка, ако не беше поискала кактуса, нямаше да стане така!

- Ти какво, да не съм искала татко да ослепее?- защити се със сълзи на очи момичето -Изобщо не знаех,  че ще се убоде, даже не съм искала торбичката...

- Не си искала, но стана - продължи старата жена.

 Тони едва се сдържаше да не заплаче. Държеше виновното бодливо растение и не знаеше какво да прави. Най-лесно беше да го изхвърли. Но това ще облекчи ли болката на баща й? И ще убеди ли баба й, че не е виновна?

  Как може да я обвинява! Какво от това, че го обича, както казва майка й. Тя самата мълчеше и нищо не казваше, нито да потвърди, нито да отхвърли обвиненията към дъщеря си. Може би й беше все едно, щом вече не обичаше баща й, защо да я защитава?

  А на Тони наистина й беше мъчно. Гледаше го с плаха надежда,  че всичко вече се е разминало или че не е било, не смееше да го попита дали още го боли, надяваше се, че след миг той ще й съобщи, че е добре...Че ще свали превръзката и пак ще е той...Нещо в тази превръзка я плашеше. Баща й беше толкова хубав, а тя го променяше. Тони не казваше”загрозяваше”.

  Но той все така примирено ходеше с едно закрито око и дори лейкопластът започна да дразни кожата около марлята. Така ги изпрати до автобуса . Можеше да не идва. Не, не че не искаше да го вижда, но с тая превръзка й беше мъчно да го гледа, особено тогава,на тръгване...

   Оплакваше се от болки и после, когато Нона му се обади по телефона. Не забрави да й благодари, че се е обадила, което за Тони беше ужасно, а за майка й досадно. Чудно беше как тоя мъж, някога толкова силен, проявяваше готовност да се предаде на физическата болка,  без да се бори с нея. Като че ли тя беше нещо като подарък от околните, обичани от него същества за което им беше благодарен. Може би последна възможност за връзка с тях...И то не толкова с Тони, колкото с майка й.

  Кактусът беше добре дошъл за Александър защото му даваше възможност  за една последна безсмислена власт над Нона....Може би така осъществяваше влияние върху най-добрата й част,съвестта. Влияние чрез вината.

  Вината му даваше възможност за недоизказано опрощение. Господи, с каква готовност можеше, искаше да прости всичко на жената, която обичаше до умопомрачение! Не можеше никога да се лиши от нея, тя беше обещала да остане с него завинаги, до самия му край. Беше поела тая тегоба,  въпреки предупрежденията на околните за разликата във възрастта, въпреки неговите предупреждения. Тя беше другото му”аз”, това в което беше вярвал, в което се беше клел толкова години, това,  което носеше ревниво в себе си  и мислеше, че там няма да го стигне никой, няма да посегне към него..Никой не можеше да я обикне като него, така болезнено, така страстно и всеобхватно..Тя го обвиняваше,  че ограничава свободата й. Но това не е истина, кога й е пречил да напредва в професията си, нали ТОВА тя смяташе за свобода! Нали грижите за Тони бяха в състояние да запълнят живота й, нали беше уморена от търсене на идеалния мъж и го прие като най-добрият възможен баща на детето си! А сега се оказа, че има и друг...

  Не, той не можеше да допусна да я загуби! По-добре да се лиши от всичко друго, по-добре дори да е болен и безпомощен, ако това може да я задържи при него! Тя имаше все пак съвест, нали? Толкова трогателно се грижеше за него след операцията...Ако можеше пак да си оперира нещо...имаше съвсем слаба наченка на херния, съвсем не за операция...или язвата....Но язвата му беше добре, ядеше всичко, без да се притеснява. Тя не е много добра, не е чувствителна като него, но щеше да го съжали, наистина щеше. Има възпитание и  /за това Александър чак сега се сети!/ може би наистина вярваше в Бог! Или поне в необходимостта от спазване на християнските морални норми...

  Не говореха на тая тема , той самият не беше наясно дали вярва. .Да, имало един висш порядък, но Александър все още се боеше да го нарече с истинското му име. Не беше от религиозно семейство, но не беше и бунтар или нихилист. Не му подхождаше да бъде неверник, защото вярваше в необходимостта от стабилност на живота.

  Беше парадоксално , но на Нона агностицизмът и безразсъдният нихилизъм й подхождаха повече. Тя беше много по-свободомислеща от него. Всъщност, той никога не беше оставал  без обект, от който да се възхищава или без авторитет, с когото да се съобразява.

  Но сега тя имаше друг. Отдавна го подозираше. Вече знаеше кой е. Не, не беше луд и нищо не си въобразяваше. Имаше доказателства. Тя беше постъпила непочтено, беше забравила задълженията си. Трябваше да я накара да си признае. Да я принуди да съжалява...

  Наистина щеше да й прости. Щеше да я приеме пак. Не можеше без нея.

  Но тя мразеше всяко разкаяние. Беше му го казала неведнъж, какво очакваше от нея! Тя предпочиташе ударите пред прошката на човек, когото вече не обича. Колко трудно беше да свикне с  тая мисъл...

 Имаше и друго. Всяка възможност за изживяване на притчата за блудния син я изпълваше с яростна студенина. Тя се противопоставяше на всичко, което й напомняше за обещания, поети от нея почти насила, в плен на една самозаблуда за чувствата, които изпитваше някога,  съзнателна самозаблуда за трайността   им и за възможностите на мъжа до себе си. Тя не искаше и пред себе си да признае,  че не беше отчела в достатъчно разумна степен задълбочаващото се значение на възрастта. Изведнъж й стана ясно, че той я беше приел несъзнателно като своя рано родена дъщеря, мила и само негова, с която се надяваше да прекара живота си,далеч от попълзновенията на грубите и недостойни за нея мъже на нейната възраст...

 Но ето, тя беше съгрешила. Беше излязла извън бащинския му контрол и беше намерила единственият, който можеше да му я отнеме. Това ,което правеше Александър сега,беше правилното, разумното.

   Бащата на Нона беше починал. Мястото му беше свободно. Докато Михаил Кондов беше жив, той нямаше надежда. Нямаше и права. Но сега?

   Беше време да върне грешницата в правия път. У дома.

   Изобщо нямаше значение, че за нея беше вече минало, преживян любовник и сегашен приятел, нещо, което той не разбираше. Дълго преди Иван Кондов да заеме подстъпите на тайния й интерес, тя извайваше и укрепваше свободата си, бронираше я с непроницаемост и се ограждаше с нея с непоклатимо постоянство и непоколебим устрем към нещо,което тогава не познаваше и не беше сигурна дали изобщо го има някъде...

  За голяма изненада на Александър, наистина имаше човек, който жадуваше опрощение.Той не предполагаше, че това беше дъщеря му, малката, незабелязана досега женичка...Макар че не беше сигурна във вината си, тя искаше да се окаже виновна, дори и да не го съзнаваше. Имаше ли значение , само да й простят, да я оневинят и приемат...и всичко да е както преди...нека я обвинят за какво ли не, да й четат проповеди, но да я обичат!

  На това баща й би казал:

-Но ти не си виновна, моето дете, това не се отнася  до тебе!

 И пак щеше да потъне в невеселите си мисли.

 Беше се опитал да се държи като че ли нищо не се е случило. На годишнината от първата им среща пристигна с торта и подаръци - скъп за Нона и подаръче за Тони. Нона беше толкова неприятно изненадана, че не можа да скрие раздразнението си. Какво празнуваха? Кой го беше грижа за някаква си дата? Да,помнеше я, разбира се, но защо е тоя цирк? Пред детето тая петнадесет годишнина беше само причина за нови лицемерия и прикрита омраза.

“Не ме карай да показвам обич, защото ще те намразя...”

 По дяволите, нямаше впечатление тортата да се е усладила на някого.

 А Тони мълчаливо преглъщаше новата действителност. За нея тя беше с вкус на сметана, спазми в гърлото и недомлъвки.

  Трябва да знаеш истината, трябва да я понасяш каквато и да е, казваше майка й.

   Беше скоро след смъртта на дядо й. Трябваше да остане сама в града и да ходи на училище,  защото Нона замина на село при майка си докато възрастната жена се съвземе. Налагаше се да привикват със самотата - и на Тони , и на баба й. Но Тони беше на единадесет години и това едва ли беше най-подходящият начин на живот.

  Беше ужасно да е сама, но не протестираше. На баба й сигурно беше по-тежко. С благодарност прие предложението на една братовчедка на майка си да прекара при тях няколко дни. Спеше на леглото на едната й дъщеря, а Мина вечер разпъваше походното легло. Леля й Калина беше жена с необятно сърце, но на момичето леглото му беше тясно. Обаче нямаше избор. Иначе оставаше сама. Сама със смъртта.

“Дъщеря ви много тежко понесе смъртта на дядо си, не знам дали забелязахте, клъцна я на родителската среща класната на Тони. Нона само преглътна без да каже нищо. “Исках да я взема у дома, продължи учителката, но тя каза, че е у ваши близки...добре се разбирала с тях.”

  Нона прехапа устни. Значи така, смятаха я за безотговорна майка,  която често изоставя детето си, даже в най-тежките моменти.

   Но Тони беше преживяла вече и други смърти. Още от много малка...

   А защо никой не питаше къде беше баща й? Мина й през ума, че момичето може би така беше представило нещата, баща й просто не беше в тая игра. Той закономерно отсъстваше. А майка й беше виновна, тя трябваше да бди над нея.

  Баща й си стоеше другаде, както винаги, другаде.

  Нещата се повториха , но не така драстично.  След две години.Нона реши да отиде на една хижа близо до града с колеги с преспиване.

- Може ли и аз да дойда? - попита веднага Тони. Тя изобщо нямаше представа, че майка й може да отиде някъде и без нея.

- Не, каза Нона, никой не отива там с детето си. Леля ти Лидка има много по-малки деца от тебе, но не ги взема със себе си.

- А може ли да отида да спя у Ива?

- У Ива? Защо, не можеш ли да прекараш една нощ сама?

- Не че не мога, но...И без това всички са възмутени...

- Възмутени от какво?

- Че ме оставяш сама.

- Тони , защо си разказала на всички,  че ще отивам на хижа?

- Ами ...защо да не кажа?

- Но ти си се оплаквала, това е недостойно! Все едно да искаш да те съжаляват и да те поканят някъде. Това прилича на просия!

- Не е просия , тя ми е приятелка!

- Поканила те е от учтивост, а ти си готова веднага да приемеш!

 Наистина се оказа учтивост, защото същата вечер майката на Ива имала рожден ден и присъствието на Тони на семейния празник щеше да е неуместно и да я накара да се чувства много неудобно.

- Тони-спря се Нона почти на вратата, не те разбирам...

- Какво не разбираш , не мога да стоя сама, това е!

- На мене ми е унизително да се натрапвам!

- Защо, ние сме приятелки!

- Но ти си имаш дом!

- Казах ти, че не се натрапвам. Поканиха ме, но може и да не отида.

- Тони- продължи майка й- Защо никой не се възмущава от това колко работи върша сама? Защо никой не смята за ненормално,  че местя мебели, разнасям дюшеци, боядисвам и какво ли още не! Когато гълтам изпаренията от блажната боя в банята, майката на Ива ли ще ми помогне?

  Сега те оставям за първи път, за да отида да се забавлявам. Имам право , по дяволите! Не можеш да го отречеш, за тринадесет години имам право!

-Мамо, аз нищо не съм казала, разбира се, отиди,мамо! Чуваш ли,отивай!

- Добре, моето момиче, не си казала нищо, така е! Но аз трябва да ти изясня нещата. Можех да работя и на друга работа, с много нощни дежурства. Тогава още от много малка щеше да си често сама вечер. И какво щеше да правиш?

  Мълчание. Тони продължаваше да се занимава с аквариума си. И да й каже, няма да разбере. Майка й изобщо не можеше да си представи колко Тони не понася да е сама. Ако имаше сестра...или поне брат!

  Не, разбрахме се по тоя въпрос. Нямаше брат или сестра.

  Имаше коте. И рибки.

  Напълно беше забравила за кака си Деница. Но тя по начало не влизаше в сметката. Първо, беше много далече. И дума да не става дори за телефонен разговор, а камо ли за нещо повече. Второ, тя беше много голяма и със семейство. Да не би да зареже Алекс заради глезената си сестра!

  Собственото семейство е много повече от сестрата - така мисли момичето. Тя също ще има семейство. Ще бъдат много. Ще са все заедно. И никога няма да оставя децата си сами. Беше забравила,  че ще работи в полицията. И мъжът й също!

  Сама. С телефона . И с Ива понякога. С огледалото и възможността да се гримира пред него докато майка й отсъстваше.

 Когато майка й се върна на другия ден по обяд, беше валял обилен сняг. Тони беше оставила бележка:

 “Мамо,аз съм на разходка с Ива, Ели и момчетата, знаеш кои! А ти добре ли си прекара?”

.......