САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ТРЕТА, КОСИТЕ НА ЕЛЕКТРА

       Глава девета

ПЯСЪЧНАТА ЛАВИНА

....Пясъчната лавина поглъщаше всичко под себе си. Погълна полето, зелено дотогава,  притулено в омара. Планината далече не синееше, всичко се беше превърнало в безкрайни жълти дюни...набраздени от леки пясъчни вълни.

  Огромна машина се бореше с пясъците. Копаеше тунел в тях и го укрепваше,  за да може да продължи. Можеше да има и оцелели, всичко се случва. Машината беше нещо като огромен комбайн, тя не спираше да се бори с изтичащата лавина.

  Изведнъж се откри капак на шахта. Отвориха го, можеше да има някой. Наистина имаше жив. Беше го спасил този капак, който е паднал отгоре му и затворил шахтата. Човекът е бягал за да се спаси,паднал е вътре и мислел, че това е краят...

  Тя го познава, много пъти го е виждала.

  Вървеше след машината с покойната си баба и дъщеря си. Търсеше някого, може би родителите си. Или сестра си. Не знаеше кого търси, може би просто оцелели...

  Спасеният е Иван.

...Огромен хотел с безкрайно много стаи. Тя се щура по етажите. Много пъти е била в тоя хотел...познава го добре. Ето, тук има бар, а оттук се излиза на покрива. Там има градина и игрище за бадмингтон. Странно, как ли се играе бадмингтон на това течение...Но защо й е да излиза на покрива...Надолу и нагоре...Търси го...Той е тук, но тя не помни номера на стаята. Струва й се, че знае посоката. Вдясно от асансьора. Не може да види цифрите. Всичко е много мътно. Тъмно е в тия коридори...

...Най-после е наистина мъртва. Съвсем отскоро. Намира се в някаква стая, а на леглото спи дъщеря й. Не може да се приближи до нея, само я гледа. Щастлива е. Хубаво е, че поне може да я вижда. Но детето няма да може и ще плаче. Тя знае,  че майка й е мъртва. Живите не могат да виждат мъртвите...

...Изведнъж се отзовава в къщи. Люлее я страшно земетресение. Срутват се външните стени на апартамента, холът заприличва на голяма тераса.

“Край, казва тя, вече никога няма да имам дом. Дори не сме застраховани...”

 Нещо я удря по главата. Веднъж, два пъти, много пъти...Нещо непрекъснато я млати по мозъка. Не го вижда, не може да избяга. Няма асансьор, а стълбите са разрушени. Чува говор. Това, което я удря по главата, сякаш говори.

  Нажежени пружини изскачат от очите ѝ. Натегнати са до крайност.

  Има чувството, че от очите ѝ се пръска всичката светлина, събрана от ударите...

  И тогава разбира, че гледа. Очите й са отворени.

  Но това,  което вижда, изглежда също като сън. Болница, непозната болница. Такъв таван няма в познатите й клиники, нито такива стени. Другото не го вижда, може и то да е непознато.

  В ръката ѝ е забита игла и я боли, ужасно я боли.

“Но това е смешно.Събуждам се от един сън и потъвам в друг веднага. Аз си тръгнах от болницата...Това е някакво обобщение на болница...От какво ли съм болна?”

  Чува, че я викат по име. Лицето, наведено над нея, е непознато.

“Чувате ли ме? Ако ме чувате, мръднете веждите си. Добре, това е достатъчно! Вие сте в болница, в неврохирургия в Пловдив.”

“Защо?”, едва раздвижи устни тя.

“Имате сътресение на мозъка. Вече няколко часа сте тук. Бяхте в безсъзнание. Преживяхте катастрофа. А сега ме чуйте добре...”

 Тя леко мръдна клепачи към все още неясното лице на мъжа над себе си.

“Не сте ранена, само леко ожулена. Ще оздравеете бързо”

  Ново леко мръдване, този път на устните.

“Гледахме ви на скенер, нищо лошо няма. Обяснявам ви го като на колежка. Аз съм доктор Стилиянов.”

  Катастрофа...Какво е правила, за да попадне в катастрофа?

“Мъртъв ли е ?”, бяха първите думи,които произнесе на глас. Беше също като да се опитваш да викаш насън.

“Няма мъртви. Шофьорът на камиона, който ви е ударил, не е открит...”

  Камион? Не си спомняше нищо.

“Хайде сега да си го повторим, каза лекарят,как се случи...”

“Пътувах в колата с...”

“С кого?”

“С Иван.. После спирахме...” Тя внезапно спря, не можеше да разкаже как търсиха детелината!

“А после?”

“После пак потеглихме. Аз бях много изморена и заспах...Досега  спах.”

“Значи, помните?”

“Какво стана с него?”

“Добре е, дори не е ударен. Този мъж е голям късметлия...”

“Какво трябва да правя сега?”

“Да лежите спокойно и да спите...поне няколко дни.”

  Но тя толкова дълго спа!

“Боли ме...”

“Какво ви боли?”

“Главата...много...тя често ме боли!”

“Добре, ще сложим нещо в банката...”

 Изведнъж се намеси и друг глас. Не можеше да е чула точно него, той сигурно е халюцинация! Тя беше ударена в главата и сигурно чува гласове.

“Слава Богу, съвзе се! Абе, здрава е жената, казах ти!”

“Ще говориш ли с нея?”

“Само за малко. Ще вървя в хотела, голям купон се оформя...”

“Ти си халюцинация , Леков, не може да си тук и то с костюм!”

  Халюцинацията се засмя.

“Никога не съм те виждала с костюм, продължи Нона, само веднъж, във Варна...”

“Кога във Варна?”

“На един симпозиум, помниш ли, когато си купих черната рокля от магазина на хотела...”

“И веднага я облече за коктейла!”

“Да, така беше, само тогава беше с костюм...”

“Кофти ли ми стои? Няма начин, и сега отивам на коктейл, не помниш ли симпозиума за инвазивните методики в пулмологията? Сутринта говорихме...”

“Но ти не може да си тук, сигурно имам видения...”

“Приличам ли на видение?”

“Знам ли...Все пак, има някакво обяснение, нали?”

“Разбира се. Карах зад вас и видях всичко.”

“Значи,  спасител.”

“Спасител! Имаш късмет, това е. И твоят човек също.”

“Никога не съм имала късмет.”

“Хайде сега! Забрави ли черната рокля? А и сега можеше още да си сънуваш страшни сънища...”

“Наистина бяха страшни.”

“Много добре те разбирам, но сега ще трябва пак да спиш.”

“Не съм мислила , че ти ще ме приспиваш.”

“Налага се.”

“Как така се те пуснали по костюм?”

“Тук съм като у дома си.”

“Забравих, че си учил тук.”

“Не, сестра ми се лекува в тая клиника...Боли ли те нещо?”

“Главата.”

“Е, ти си свикнала. Сложиха ти фентанил...”

“Мога ли да те помоля да се обадиш на Иван? Да му кажеш, че съм добре...”

“Лесна работа, той сигурно чака отвън.”

“Кажи му да не влиза още малко, докато не се оправя. Имам ли хематомни очила?”

“Откъде накъде? Нямаш, разбира се!”

“Добре...Ти си добро момче, но понякога те прихваща...”

“Знам, но бързо ми минава...А и ти не си лесна.”

“Яд ме е, че съм се карала с тебе...”

“Кога пък е било?”

“Не знам. Но май имаше нещо такова...”

“Не помня нищо.”

 Наистина беше така. Никога не помнеше. Тя притвори очи и той излезе.

    Кондов го нямаше на входа. Леков щеше да си тръгне и да отложи за по-късно поръчаното от Нона, но го спря чернооко момиче с лъскава черна коса.

-Мога ли да попитам как е госпожа Кондова?

“Репортерка!”, спомни си той предупреждението на Кондов.

- А вие коя сте и защо се интересувате?

- Аз съм Виргиния Кондова, дъщерята на Иван Кондов. Той ме изпрати тук.

- Тогава може. Вече говори. Изобщо, размина й се.

- А вие говорихте ли с нея?

- Разбира се, оттам идвам.

- Защото искам да съм сигурна в това,  което ще му кажа.Разбирате ли, той не беше на себе си, дадох му белергамин...

- Слабо е.

- Знам, но това имах...

- По-добре за довечера му купете нещо по-силно. И не го пускайте при нея още два-три дни. Да ви закарам донякъде, искате ли?

- Добре. И без това трябва да бързам, така ми поръчаха.

- И сестра ви ли е толкова хубава?

- Почти. Но тя ще се омъжва. На двадесет и една е.

- Толкова млада и толкова хубава, а вече е направила фатална грешка! А вие ще се омъжвате ли?

- Аз съм малка. И не вземам мъжете на сериозно... Вие близък ли сте с Нона?

- Работим заедно почти десет години.

- Каква е тя изобщо?

- Прекалено сериозна. Изобщо не допусках,  че има такава връзка. Но мисля , че трябва да живее повече за себе си.

- Баща ми се отърва по чудо,нали?

   Леков се поколеба, но си спомни молбата на Кондов.

- Оня тъпак изгуби управление и се наниза в колата...

- На такива кой ли им дава книжка!

- Книжката е най-малкото...кажи ми нещо за себе си!

- Често ли ви се случва да присъствате на такива случаи?

-По пътя става какво ли не...

  Съпроводи я с одобрителен мъжки поглед когато слизаше от колата. Тя му се усмихна и бързо влезе във входа.

...Но баща й продължаваше разговора с групата мъже и Джини се почувства излишна. Искаше да му покаже , че ще го чака, но той изобщо не поглеждаше към нея. Досега не беше се замисляла дали политическата му дейност не стои по-напред за него от отношенията им, но сега изглеждаше точно така.

  Накрая все пак успя да привлече вниманието му.

-Ще закъснея, но ще дойда. Чакай ме и не оставяй ключа в ключалката. Иначе  ще трябва да те събудя...

  Можеше да бъде на хотел както друг път. Но тогава беше с Нона. А сега? Не го разбираше. Нима беше в състояние да мисли за други неща, след това което му се случи? Нима нямаше нужда от уединение?

  Тя самата беше напрегната до крайност и може би повече се нуждаеше от успокоително. Нещо ѝ подсказваше, че станалото съвсем не беше толкова  късметлийска история, .Но нямаше кого да попита., пък и кой ли щеше да ѝ каже истината? Толкова неща се замазваха и потулваха в името на гражданското спокойствие, в името на партийни интереси.

  Оставаше ѝ само да се прибере в квартирата и да чака.

-Извинявай,събудих ли те? Доста закъснях. Бях на вечеря в Новотела.

  Тя изведнъж скочи в леглото.

- Татко, може ли да те попитам нещо?

- Винаги може.

- Тази жена толкова малко значение ли има за тебе?

 -Джини, какво ти става?

- Не мога да го възприема за нормално! Та тя можеше да умре, а ти отиваш на вечеря! Тя може би умираше, ти не знаеше как е! А обясняваше свалянето на лихвения процент! Какво значение има шибания лихвен процент в сравнение с човешкия живот! Всички мъже са еднакво безчувствени! Аз още не мога да се успокоя, а изобщо не я познавам... а и трябва да я мразя...

- Джини, аз не можех да откажа...

- Ако ти беше в кома , тя щеше да стои до леглото ти , поне докато дойде мама! И не защото е лекарка...

   В очите ѝ блестяха сълзи. Чувстваше се лична засегната. Не можеше да проумее как баща й можеше да се държи като че ли нищо не се е случило. По дяволите общественото му положение, по дяволите лицемерното приличие! До него беше почти отлетял в небитието човек, жена, която си въобразяваше , че може би обича...Можеше да остане поне с дъщеря си, а тя щеше да му разкаже какво точно е чула от този интересен колега на Нона, от другите лекари...Можеше да вземе нещо успокоително, беше купила една опаковка “Транксен”. Да си говорят , говорят двамата, после да отидат до клиниката...

  А той отива на вечеря! И се връща след полунощ. Май дори мирише на вино! Господи, та преди да започне да се занимава с политика, той изобщо не пиеше! Какво му става, нима иска да оправдае всичко,  което се пише за мъжете в неговото положение? Да се слее с масата добре похапващи и попийващи мъже с коремчета, които се наричат български политически елит! Не, тя няма да го допусне! Джини беше много ядосана и настроена за сражение.

- Виждам , че изобщо не ти трябва успокоително! Взел си го в ресторанта!

- За Бога, Джини, това е само чаша бяло вино!

- Колко е наивна мама! ”Джини, баща ти никога няма да бъде като останалите!”

- Защо трябва да вдигаш толкова шум? Ако продължаваш, ще отида в хотела!

- Само това остава!

- Но ти направо се нахвърляш върху ми без причина!

- Без причина! Толкова ли е важно за тебе да криеш отношенията ви?

- Не ги крия.

- Можеше да ме попиташ за подробности. Аз дори можех да вляза,  но ти не си ни запознал, можеше да стане по-зле за нея...Тя те е очаквала, когато се събуди е очаквала да види тебе! Трябваше да дойдеш, трябваше!

- Никога не съм се отмятал от задълженията си.

- Никога никой не е бил в кома вместо тебе!

  Той застина като ударен.

- Така ли мислиш?

- Не мисля. Така излиза. Отговорността е твоя. Спомни си за Едуард Кенеди.

- Искаш да бъда на нейното място ли?

- Не ме изнудвай, за това изобщо не става въпрос!

- Ти си несправедлива.

- Татко, кога ще се отърсиш от привидностите?

- Има някои неписани правила, които съм длъжен да спазвам.

- Мразя тези правила, ако те карат за бъдеш безчувствен!

- Моето момиче, много си чувствителна на тема етика...може да не си го забелязала, но това качество не е от мене...

- Горката мама! Винаги е страдала от усилията си да не нарани никого!

- Правила го е неволно, както ти в момента.

- Спомни си как се срещнахте за първи път с Нона...

  Той се усмихна.

- Бях в болницата след операцията. Имах нужда да замина някъде, но майка ти беше заета...и й позвъних...

- И тя дойде веднага!

- Е, не веднага,но скоро...

- Видя ли?

- Аз мога да отида и сега...

- Посред нощ? Не се излагай!

 Той се предаде. Седна на дивана, който беше оправила за него и замълча.

- Татко...-беше се настанила до него- извинявай. Ти просто не беше на себе си. Не знаеше какво да направиш. Беше много объркан, повярвай ми!

- Ти ме смяташ за безчувствен!

- Не е вярно!

- Така е,Джини , не отричай!

- Не е така. Ти не беше на себе си. Затова направи това, което си правил винаги, това което можеш да правиш и по инерция...така е по-лесно. Иначе...какво трябваше да направиш? Повръща тук, после се успокои...Ти не можеш да се отдадеш на чувствата си..

- А необходимо ли е ?

- Не знам, може и да е по-добре.

- Не си спомням кога съм го правил.

- Вярно е. Винаги си бил толкова въздържан. Образец на спокойствие и сигурност, образец на въздържаност...

- Лошо ли е ?

- Не знам. Ти си силният баща и затова ние толкова те обичаме. Ти можеш всичко, дори да забравиш,  че те обичат, че обичаш...

- Не го забравям.

- Недей,моля те! Така ще рухнеш.

   Той мълчеше.

- Нещо трябва да създава равновесие и това нещо е неразумно....Нямаш избор, понякога трябва да бъдеш неразумен!

- Никога не съм вършил неразумни неща.

- Точно това е страшно. Дори отношенията ти с Нона са разумни.

 -Мислиш ли , че тя щеше да покаже невъздържаност?

- Предполагам да, защото е жена.

- Ти не я познаваш. Щеше да преглежда пациентите си без колебание и пропуски. Изобщо нямаше да помисли да се измъкне...

- Не вярвам. Ти не пропусна дори да осигуриш спешен ремонт на колата си!

- Тя ми е нужна. В неделя трябва да отида при Тони.

    И внезапно осъзна, че това не можеше да се избегне.

-Джини, какво ще й кажа?Тя е дете, тя е толкова малка!Такова нещо дали е по силите й? Може би ще дойдеш с мене. Все пак си момиче...Нищо, че не я познаваш...

   Стояха в тъмното без да си говорят.

- Питам се...каза Иван-  дали майка ти знае. Трябва да й се обадя утре.

- Много си закъснял - продума сънливо дъщеря му - аз вече го направих.

- Кога успя?

- Преди няколко часа, струва ми се , към шест...какво, от телевизията ли искаш да научи? Изобщо, пак те оправих. Казах , че си в стрес. Изобщо, излъгах заради тебе, с една дума.

- Ти винаги си се отнасяла с мене като че ли аз съм малкият.

- А не си ли? Мъжете никога не порасват...защо да те смятам за голям?

- А къде остана сигурността и спокойствието?

- Само така изглеждаше..когато бяхме малки. Хайде спи, моля ти се!

   Тя се обърна по корем и скоро чу равномерното й дишане. Спорът беше й подействал като гимнастика преди сън.

   И дума да не става, че можеше да заспи. Не можеше дори да затвори очи.Виждаше отново и отново как излиза от колата, как камионът връхлита върху нея...как отскача, а там е Нона...въздушната струя го блъска отново на земята...усеща миризмата на изгорели газове когато камионът отново потегля с голяма скорост...Опитваше се да си припомни как е извървял няколкото крачки до колата след това....Нона, тя още спи...спи? Никога не беше я виждал да спи. Винаги се събуждаше преди него. И заспиваше след него.  Сега за първи път..

  И пак този ужасен трясък...а може би и кривата , която описа колата, тя пък като картина без звук...кой отдели двете неща в паметта му? Белите косми в брадата на Леков...млад,а с толкова бели коси...Леков е бил там, а той не.

   Но Леков беше лекар. Това му даваше право да бъде при Нона повече време, да бъде близък с нея. Да знае за нея това,  което Иван не знае. Дали има рани, синини, къде са...Дори може и в един момент само той да е знаел, че може и да не оживее. Знаел го е и е бил отчаян , защото я познава отдавна...Може би само той знае и какво всъщност става там...И дори какво е чувствала,  когато се е събудила...

  Не, това едва ли го е знаел! Обърна се на другата страна и матракът силно изскърца. Не трябваше да досажда на Джини , а да отиде на хотел. Ако тя не беше тук, можеше да стане и да излезе навън. Нона сигурно спеше.

  Сигурно й даваха приспивателно. Сънят е полезен за нея.

     Беше толкова щастлива там, сред детелините. Беше успял да я зарадва с тая малка детелинка. Толкова възторжена заради Тони...

    Тони...какво щеше да стане сега с Тони? Тя щеше да мисли, че той е виновен. Тони е умна и съобразителна. И Джини мисли така, а тя му е дъщеря.

    Да можеше да заспи...Така нощта щеше да мине по-бързо и можеше да отиде при Нона.

     Докосна го леко по ръката.

- Татко? Вече е девет часа.

- Толкова късно? Защо не ме събуди?

- Аз самата не се събудих.

- Имам чувството, че съм спал само миг...

- Не се притеснявай, без друго няма да те пуснат вътре толкова рано. Минават визитация сутрин.

    Чувстваше се толкова уморен, направо разбит. Трябваше да вземе почти студен душ за да се съвземе.

- Нищо ли няма да закусиш?

- Не ми се яде.

- За разлика от снощи...

- Джини , не започвай пак!

    Когато отиде, Нона лежеше със затворени очи. Колебливо погали ръката й.

- Ти?- стори му се, че го казва с безразличие. Навярно беше от успокоителните.

- Как си?

- Добре. Само ме боли глава, но поносимо.

- Трябваше да бъда при тебе вчера, но не бях. Извинявай.

- Защо?

- Джини каза така.

- Бях в кома. С какво щеше да ми помогнеш? Да ме целунеш , за да се събудя? Ваньо, нямаше да се събудя.

- Не знам- И след кратко мълчание:- Аз те целунах. В колата. Наистина не се събуди. Сега си го спомням...

- Разкажи ми всичко.

 А след разказа:

-В шкафчето има бележник и химикал. Начертай го.

 Сред малко:

-Дай да видя!

  Гледа минута- две.

- Казваш, че е било случайно?

- Полицията казва същото.

- Добре, кажи така и на Тони.

- Не вярваш ли?

- Вярвам. Тръгни с влака , когато отиваш при Тони.

- Нона, едва ли някой мисли сериозно да повтори опита...

- Искаш да убият Джини ли?

    Това го стресна.

- Това е параноя!

- Прав си. Но тръгни с влака.

   Едва тогава той погледна в очите й. Излъчваха ужас. Може би едва сега беше разбрала същността.

- Моля те, поне веднъж ме послушай!

- Слушал съм те за много неща.

 - Нека това да е последното...Обади се на сестра ми. Нека поеме всичко,  което се налага да се направи.

   Внезапно попита:

- Много исках да видя Джини. Защо си я накарал да виси пред клиниката с часове? Леков ми каза тая сутрин.

- Тя искаше.

- Искала! Трябваше да я разубедиш.

- Според тебе, това,  че сме се безпокоили за тебе и сме прекарали доста време тук , е излишно, така ли?

- Разбира се. Има си хора, на които им плащат за това. Те се справиха отлично.

- Кажи го на Джини , когато я видиш!

- Няма да разказваш на Тони подробности. Кажи й , че не ме боли нищо и не ме е боляло. Нищо не съм усещала.

- Нещо друго?

- Че имам изненада за нея.

- А за мене няма  ли изненада? Само за мене?

- Пясъчната лавина...

- Какво е това?

- Моят тунел...

   Той отново седна при нея.

- Разкажи ми.

...............