Ще избере бележита дата и ще остави незабравима гледка. Ще превърне богохулството в изкуство – оскверняването на шестата божия заповед в абсолютния художествен жест. Или нещо такова...
Не бих могъл да сгреша повече. Тръгна си в ден, делничен като чиновник между девет и пет. Безшумно като котешка стъпка. Изчезването ѝ без вест е единствената вест, която няма да забравя. Книги, дрехи, магнитчета за хладилник – спомени от живописни места, които така и не посетихме – всичко бе чисто, подредено, нормално. С такава сигурност очаквах, че дежурният ѝ смях, които компенсира за липсата на “добре дошъл”, отново ще прозвучи и ще заличи спомените за всичко случило се преди да вляза през вратата, че ми се стори, че наистина го чух. В банята, до четките за зъби, които всяко сутрин се преструвах, че обърквам, до всички хиляди думи – нечути, думи – неизказани и думи, които все едно и също казват…
От чешмата не тече вода – капки се самоубиват в мивката. В шкафовете, с небрежно провиснали чекмеджета, които зейват безпомощно, щом ги изпуснеш от очи – като челюст на лице, което е загубило контрол – няма вещи. Само куп скрити отломки от действителността. Тази къща вече е само съсредоточена на едно място самота, наситена със спомени на въображението.
Когато си дадохме обети, оста на Земята се наклони. Нейният обет – суициден флирт с ръба на мост, моят – обещание да я задържа на повърхността. Страхът от свободата да скочи се издигна над главата ѝ като балон с вода, видоизмени се в усет за еднократност, единственост, уникалност, спука се и се разля върху косите ѝ. Капки от алхимичната отвара заваляха от черните ѝ къдри, стекоха се по лицето ми и с кашмирена нежност целунаха жадните ми устни.
Като книга, чиито последни страници се четат още в първите, предусещахме края. Но не се доверихме на интуицията и образувахме студено сливане на два универсални елемента, идентични по импулс и сила, и застинахме обединени. Съюз като никой друг. Неразривният атом на младата любов. Като всеки атом и в нас се криеше празно пространство – забравен пейзаж със стара къща с усукани стълбища на върха на плаващи скали, които неустрашимо отблъскват пенливите вълни на гневно море пред полумрака на пещери, изпълнени с паяжини и паяжини от руини на предпотопна култура, която въображението може да си представи само в просъница…
Подобно на хората, които многото наука отвежда до Бог, така и многото години в тази обетована пустиня, това панелено безвремие, където човекът е изгнаник, я отведоха до дявола… Колкото и да прехвърлям това остроумно оправдание в ума си, във всеки интервал между привичките на ежедневието продължава да ме чака вината, че си запази място в седмия кръг на ада, защото позволих пропастта, която се откри помежду ни да прерасне до непреодолимост. Коридор с ширина по-малка от десет метра, но сякаш хиляда. Елегантно обзаведена ничия земя с плюшен килим и висок таван, затворена между две спални. В нея многовековните духове на всички жени и мъже, които някога са били влюбени, правеха компания на призрака на нашата любов. Тази безкрайно дълга война остави мъртво пространство помежду ни и пепелище и у двама ни.
Дали на завоя на някой булевард, дали докато чака зелена светлина на светофар, или сред суматохата в някое заведение е решила, че няма да свърши като всички старци по улиците на града, чиито сърца пулсират насила…? Не.
Вдигнала е щорите, както всяка сутрин, и пред очите ѝ този лишен от поезия град е изчезнал под одеяло от мъгла и смог. Жалките белези на модерна цивилизация в това изнемогващо варварство, където европейски нрави не могат да се аклиматизират, където умът и духът никога не се обръщат към нещо извън себе си, където трябва да се съгласиш, че Бог е безразличен, са изчезнали. Притиснала е чело към прозореца, както правеше, когато мислеше, че не я виждам и е съзряла хиляди години назад, когато слънцето се е издигало над Витоша и е осветявало тресавища, мочурища и силуетите на достолепни сгради, в някоя от които се провежда поредният симпозиум. От тази височина, с тази гледка е могла да си представи, че е къде ли не. Но важното е било, че е навсякъде – само не и тук, винаги – само не и сега.
Харесвам да я посещавам час преди самото разсъмване, когато утрото вече е дошло, но е още нощ. Когато утрото е сякаш потопено в разлятата наоколо нощ, сякаш плава в нея. В този час, който продължава може би само нищожна част от секундата, всичко – всички предмети и лица – имат сякаш две различни съществувания или едно раздвоено битие, нощно и дневно, в утрото и в нощта. В този час времето е неустойчиво и заплашва с провал. Ненадеждният му покров се разкъсва на конци, разнищва се. Плашат неизразимата скръбност и необичайната тайнственост на този час. Всичко, както утрото, е потопено в нощта, която се явява и забелязва зад всяка ивица полусветлина.
Под разкъсания покров на времето гробът ѝ е парадоксално място. Топос на присъствието и отсъствието. С течение на времето е събрал това, което бе останало от нея в света – нейното отсъствие – от всички други кътчета, за да го съсредоточи в себе си; за да синтезира радикалното ѝ отсъствие.
Музей с експонати малката черна рокля, в която е погребана и чийто размер елегантно отнема от деструктивната сила на цвета, както и всички останки от човешката ѝ патина, заровени в движенията на тялото ми, в синтаксиса на речта ми, в семантиката на мисълта ми, в тъканта на чувствата ми, във въздуха, който издишам…
В часа на раздвоеното битие виждам, че вечният ѝ одър е гибел, защото – макар и вечен – умира и с това осъществява своята ентелехия. Ерозията го преобразява обратно в камък и с това разрешава собственото му противоречие – парадоксално място на присъстващо отсъствие. Така реализира същността си – работилница на отсъствието – като заличава и самото отсъствие, което е събрал в себе си, чрез собствената си смърт.
Но неговата смърт е и неговия триумф. Чрез нея ми изяснява, че трябва да бъда съзиран през него, независимо от него, в безпаметния пейзаж на света, съзиран отвъд дори абсолютната тоталност на отсъствието – отвъд заличените гробове и замлъкналите сърца, съзирани с имената и лицата си от нечия дълбока тъга, която стои отвъд времето…
Ентропията унищожава натрапеното от човека лустро и постепенно я прибира в природата. Топосът, оглушаван от шепота на миналото, става топос на безмълвно и безгранично очакване тя да изчезне заедно с последния помен за себе си – името ѝ върху надгробната плоча.
Очакване – название на непрогледна, смразяваща галактика, в която студът хапе със зъби от скреж и очертава белезите на гнева си по кожата ми. Загръщам плътно палтото си, за да отгранича вътрешно пространство, различно от тази смразяваща безграничност. Вътрешно пространство, където се спотаявам в топлината на собственото си тяло, която палтото брани и която става пространството, където моето съществуване е възможно.
Но за секунда оставям абсурда на бавното избледняване в нищото да ме порази и забравям да придържам палтото си. Гробният вятър се възползва от секундата невнимание и ме уверява, че с прегръдката си само ще ми придаде самотата на единствено дърво под есенното слънце…
Излъган, дълго брулен и замаян от собствената си съпротива, вече не съзнавам границите на тялото си. Забравям самия себе си. Студът прониква – през палтото, през кожата – те вече са отвън. Прониква и съм все по-малко вътре и все повече навън, все по-малка част от мен ми принадлежи и все поголяма принадлежи на студа, който превръща заграбената част от съществото ми в студено и безчувствено пространство, в което съществуването не може да обитава – изтръпва, вцепенява се, оттегля се в самата сърцевина, свива се около костта, оставяйки ме все повече на произвола на външното, където не съществувам.
Този трансфер отвън-навътре и отвътре-навън, в овъншнената и с това обезчувствена плът, в която тялото ми постепенно изчезва – в това изчезване застивам и самият аз. Преобразен в студена и безчувствена маса, ставам малка част от стихията, която иска да ме превърне в самата нея, да слее ударите на сърцето ми с ударите на нейното сърце, туптящо навсякъде в природата. Да ме шлифова чак до душата, като мида изтласкана от морето. Аз съм във стихията, аз съм стихията. Аз съм галактиката Очакване.
Очаквайки гробът ѝ да се разтвори в небитието, самият аз ставам пределна граница на битието, в която то е толкова изтляло, излиняло, че прозира самото небитие. Личност-сянка, в която битието е помръкнало, но не е изчезнало съвсем; мистична граница, която поради своята пропускливост притежава сетивна наличност с особена текстура – плътно-безплътна, цветно-безцветна, видимо-невидима, подвижно-статична, вечно-мимолетна…
Както в мен прозира небитие, така в гроба ѝ виждам битие. Аз съм пазачът на битието, на неговата последна граница. Реанимирам (не)съществуването. Живея на онзи предел, отвъд който всичко загубва жизнената си субстанциалност. Отвъд който е тя. Битието тук идва като милост и прилича по-скоро на изцеждане на последните капчици живот. Садистична експлоатация на същество, което видимо е изживяло себе си и е съгласно със собствената си нищожност, приело е собствения си край.
В този миг чувствам ужасно усилие – на тялото, на духа – да съществувам. Чувствам умора от съществуването, като напитка с изтекъл срок на годност, като износила себе си дреха, която може да понесе само собствения си край. Чувствам особено насилие в необходимостта скоро отново да се приобщя към живите, в това изкуствено възкресяване, като възкресението на Христос, добавено по-късно по решение на Вселенския събор.
Но тогава гробът ѝ или самата тя, одухотворена смърт и неодухотворен дух, отеква силно в съществото ми и ми казва, че не е само каменна даденост, съществуваща наред с нещата, а и тяхна възможност, част от историята и от биографията на нещата и съществата. Това е нейният екзистенциален статут – възможност. Тя населява собствен свят в едно място без пространство – в ничия земя, където се срещат тукашното и отвъдното и е репрезентативна за тази среща. С това се вписва в структурата на съществуващото и затова в гроба ѝ съзирам съдбовна възможност. Възможност да започна отначало. Сякаш тя все още не ме иска при себе си; не ме зове, а ме призовава да не повтарям нейния грях.
Гробът ѝ е закачената за мен проекция на едно бъдеще, неотстранима и непроменима, в което се състои и неговата власт. В гроба ѝ съм властово заграбен от едно бъдеще, което ме сподиря с нейния глас: „Memento mori!“. Разстоянието между него и мен самия се открива като времевата траектория на съществуването, която в него вече е отминала.
Трябваше да умреш, за да се родя аз.
Но нима ти, мъртвата, която изпратих и която не намирам повече никъде в света, мъртвата, за която просто констатирам, че е "отвъд", не надмогваш света в някоя своя далечност – далечност, която надмогва всичко?
© Филип Филипов Все права защищены