Семейна сага 11

                    Глава единадесета

             Летните  горещини на 1936 години бяха необикновени. Паветата се нагорещяваха почти до червено.  През целия ден, никакъв свеж полъх не идваше откъм близката планина. Едва привечер, след 19 часа, в града се чувстваше хладинката на Витошките гори.  Двете рахитични рекички, Перловската и Владайската,  също не допринасяха за освежаването на задухата обгърнала столичния град. Единствено в лоното на Борисовата градина, столичани намираха спасение от юлските горещници. 

Беше събота вечер,  бирарията в езерото “Ариана” беше препълнено. Прохладата на близката гора и водите на езерото, примесени с неповторимия аромат на кебапчета и студена бира от близката пивоварна на Прошек, бяха привлекли тук половината град.

Около масите бяха разположени множество допълнителни столове и голями шумни компании хапваха и пийваха слушайки най-модните европейски и български шлагери. Тази вечер, тук гостуваше любимеца на всички българи, световно известният Ари, псевдоним на  прочулия се през последните години певец Аспарух Лешников.

Докато млади и по-възрастни двойки  танцуваха на малкия дансинг, забързани  келнери,  с претоварени табли,  разнасяха по масите  изпотени халби и регали пълни с златиста бира, както и все още цвъртящи нервозни кюфтета и кебапчета, провирайки се между гъсто наредените маси.  Най-щастливи бяха клиентите успяли да си намерат маса на моторната платформа, бавно обикаляща езерото. Тук най-щастливи бяха децата, отпиващи от ароматната жълта лимонада за да преглътнат  залци вкусни кебапчета. 

Както обикновено, клиентелата на бирарията беше много пъстра. Мастити търговци придружени  от елегантни дами с широкополи шапки, съседстваха с  дребни занятчии и  важни държавни чиновници. Горе на терасата, обикновено сядаше “културната бохема” на София. Тук можеше да срещнете известни писатели и поети, художници търсещи някой да им плати халбата светло пиво, както и хитри хроникьори от второразрядни “жълти” вестничета, търсещи материал за клюкарските си рубрики.

Тук намираха уют и двойки, които  имаха интерес да се скрият от погледите на  хората. 

Докато някои софиянци хапваха, пийваха и танцуваха в  “Ариана”, други се разхождаха по алеите на Борисовата градина, дишайки чист въздух и наслаждавайки се на приятната лятна вечер. Тази вечер и звездите изглеждаха много по-ярки, навярно  от погълнатите  през деня слънчеви лъчи.

В дъното на градината, близо до колодрума,  имаше няколко  самотни беседки в които се бяха уединили влюбени двойки.

От мастилено синьото небе милиони звезди намигаха на столичани, които от няколко години живееха в мир и благоденствие и никой и нищо не смущаваше тяхното спокойствие. България и нейната столица София се радваха на най-хубавите години след войните от началото на века.

В тази съботна вечер на август 1936 година бирария “Ариана” беше претъпката от софиянци зажадняли за халба прошеково пиво и ароматни горещи кебапчета за мезе.

В дясно от сградата на ресторанта, на дълга маса се беше разположила голяма компания от млади хора, които шумно разговаряха на някакъв чужд език.  Млади мъже и жени, с приповдигнато настроение, страстно спореха и се взаимно прекъсваха, забравили за другите посетители на известната бирария. 

Между нагъсто разположените маси се промъкваше млад мъж облечен със  стари дочени панталони, бяла кенарена риза, навярно останала от баща или дядо, и със сив каскет на главата. Беше обут в сандали на бос крак. Въпреки красивото му лице и изразителните очи, младежът явно не принадлежеше към класата на имащите. Вървеше целенасочено към  компанията, явно привлечен от някой когото познаваше добре.  Едва доближил дългата маса,  младежът беше забелязан от една от трите млади жени от компанията. Ева скочи пъргаво и прегърна младежа. 

-Димо, какво правиш в София? Дане би да си станал и ти софиянец? Как е леля Зорка и брат ти, толкова ми е домъчняло за вас. Въросите  се сипеха  толкова бързо един след друг, че младежът на име Димо се успяваше да отговори. 

Усетила внезапно въпросителния поглед на съпруга си, Ева пусна младежа и обръщайки се към  съпруга си каза:

-Това е Димо, синът на хазаите ни в Свиленград. И обръщайки се към младежа продължи със същото въодушовление.

-Димо да те запозная с моя съпруг, Няма година как сме женени, и както виждаш скоро ще ставам майка. Колко си пораснал и възмъжал Димо, ако не бяха очите ти нямаше да те позная. Цял мъж, а беше дете когато дойдохме да живеем у вас. Сините очи на младата жена бяха станали още по-сини и в тях се четеше носталгия и радостна мъка. Споменът за трудните години далеч от родния дом,  живота на бежанци в чужда страна, споменът за гостоприемството, съчуствието  и помоща на  тези непознати до вчера хора,  бяха развълнували Ева.

-Како Ева, радвам се че те виждам. Сега не е удобно да говорим тук, моля те кажи къде живеете да дойда да ви видя и поговорим. Има толкова много неща които бих искал да споделя с теб.

Ева даде адреса, пожелаха си взаимно приятна вечер и младежът изчезна така неочаквано както се беше появил. Настроението на Кеворк беше силно помрачено, но както винаги мълчеше. Ревността  беше една от слабите му страни.

Лятото отлетя, есенните дни  също и в края на октомври заваля първи сняг. Е, той не се задържа дълго, но напомни на софиянци, че зимата беше на прага. 

Петък пазарен ден. Тази вечер г-жа Бостанова празнуваше 10 годишнината от сватбата си и беше поръчала нов тоалет от  тъмно син “крепдешин”. По желание на клиентката-съседка, около  деколтето на тази красива рокля трябваше да има  тънка гарнитура от паети тон в тон.  Ева беше тръгнала към магазин “Петекс” на чиято витрина беше забелязала такава гарнитура. Вървеше бавно  заради напреднала си бременност, и улица Екзарх Йосиф й се видя безкрайно дълга. Вървейки по десния тротуар, едва беше подминала синагогата, когато откъм Ломска се появи Димо. Беше брадясал, небрежно облечен в някакво разръфано пардесю и с ниско нахлупен до очите каскет. Завивайки едва не връхлетя  върху Ева, която в първия момент не го позна и беше готова да го смъмре младия човек за невниманието му. Позна го в последния момент и едно спонтанно “Димо” се изтръгна от устата й. Но младият мъж сякаш не чу името си и  отмина без да я погледне. Зад него вървяха двама мустакати мъже облечени в еднакви бяли шлифери. Минавайки покрай бременната Ева я изгледаха подозрително, размениха въпросителни погледи и отново забързаха по следите на Димо. Защото този млад мъж действително беше Димо Хетемов, синът на найните хазаи от Свиленград.

Ева се беше спряла на ъгъла и дълго гледа отдалечаващия се младеж и неговите преследвачи. Десетки въпроси внезапно изникнаха в главата  й, някои от които доста тревожни, но Ева бързо ги прогони и мисълта й се върна към това което трябваше да свърши, и се запъти към улица Леге.

Края на ноември дойде със студ и снежни виелици. Улиците, даже централните бяха задръстени със снежни преспи, които общинарите се мъчеха да изчистят преди началото на Новогодишните празници. Файтоните-шейни весело препускаха под акомпанимента на медни звънчета окачени по изпотените вратове на дорести кончета. Файтонджии облечени в дебели кожуси развяваха дълги кожени камшици над главите си, подканвайки  с викове добичетата да бързат.

В квартирата на младото семейство печката весело бумтеше, а Ева седнала пред старата  “Сингер” машина довършваше последните поръчки на клиентките си. От доста време беше престанала да взима нови поръчки, тъй като наближаваше раждането на първото им дете.

Оставше да довърши подгъва на полата когато звънецът иззвъня три пъти много настойчиво.  Ева не очакваше никого и този тревожен звън я стресна. Стана бавно и се запъти към входната врата. Още в коридора видя зад стъклата на вратата високата фигура на Димо. Тя слезе бавно по стъпалата и отвори вратата с думите “добре дошъл”. Покани го вътре и той тръгна след нея без даже да каже “добър ден”. Явно беше притеснен, защото такова поведение не беше присъщо на добро възпитаното момче, какъвто го познаваше в  Свиленград. 

-Сама ли си, како Ева?,- попита младият мъж, оглеждайки квартирата, сякаш очакваше някой да изкочи от вратите които гледаха към тесния коридор.

-Сама съм,  Димо, мъжът ми е на работа. Сега около Нова година и Коледа имат много поръчки и понякога не си идва за обяд. Ти как си? Последният път като се видяхме там на Екзарх Йосиф не изглеждаше добре.

-Како Ева, няма да крия от тебе, ти ме познаваш добре. Още като ученик се увличах по  темите социална справедливост и борбата на работническата клас. В последния клас на техническото училище станах член на РМС и с годините напреднах в тази организация. Но сега настъпиха трудни времена, а ще станат още по-трудни, даже много опасни. Знаеш имам ти пълно доверие, и те моля да ми помогнеш. 

-Кажи Димо, ще направя каквото мога, стига да е по силите ми. Виждаш в какво положение съм, до седмица две ще раждам. Вече не мога да работя, трудно ходя. Имаш ли нужда от пари? Знаеш, аз работя и разполагам  с тях, въпреки че с Кеворк нямаме мои твои, той е много добър човек. Щастлива съм с него.

-Радвам се за тебе сестро, не нямам нужда от пари, нося един пакет с документи, може ли да ги оставя при тебе за известно време. Но трябва да ги скриеш.

-Виждаш кахлената печка до вратата, никога не я палим, качи се и ги скрий там собственоръчно. Разбираш, че на мен ми е трудно да се кача на стол,- каза с усмивка Ева показвайки огромния си корем. 

След минута пакета, който младежът извади от вътрешния джоб на палтото си, изчезна в  горната дупка на печката.

Димо постоя още малко,  изпразни малката чинийка със сладко от бели череш с дъх на ванилия, пожела й леко раждане и стана да си отива.

-Кога ще дойдеш да си ги вземеш ?-  попита Ева. 

Димо се усмихна, махна с ръка и си тръгна без да даде конкретен отговор.

Събитието настъпи в понеделник 21 декември. В 8 часа сутринта Ева и Кеворк се сдобиха със син. Бебето беше мургаво и хилаво. Акушерката го пое като перце, изкъпа го, пови го и го сложи до родилката. Една огромна глава на тънка шия като дръжка на череша, едни грамадни широко ококорени очи, никак не характерни за новородено,  оглеждаха жената до него и  бебето се усмихваше като на стара позната. Цялото му тяло беше покрито с тъмни косми, които плашеха Ева, но акушерката я успокои. След няколко дни щяха да паднат и изчезнат завинаги.

-Случва се, каза опитната акушерка, събра си  вещите и си тръгна изпратена от щастливия баща, който не забрави да й даде плика със солидна сума.

Макар  и много хилаво дететто беше  здраво и спокойно. Сучеше с апетит и спеше непробудно часове наред. Събуждаше се с усмивка и без плач. Почти не издаваше звуци характерни за бебета на тази възраст.  

Още на третата седмица космите по тялото му изчезнаха, и слабичкото му телце стана по- приятно за гледане.  

За да следват традицията на семейството, Кеворк искаше да го кръстят Рафаел, на дядото. Когато той сподели с баща си намерението им да кръстят новороденото на него, дядо Рафаел изрази желанието си бебето да бъде кръстено на Крикор, първородният син на семейството,  неотдавна починал в Париж. Волята на стария беше закон и детето беше кръстено на парижския си чичо –Крикор.  Така аз съм се появил на бял свят,  авторът на тези редове. И от сега нататък разказът ще продължа от свое име. Нямам друг начин, разбирате ме.