СЕНКИТЕ НА БЯГАЩИТЕ ДНИ

         Стоях на брега на реката и гледах как бавно, със спокойствието на Сизиф влачеше мътните си води на изток - към морето. Част от нея продължаваше да изчезва в него при всяка целувка със солените му вълни. И това се случваше от векове. Беше невероятна всепоглъщаща  любов. Без въпроси и отговори. Без очаквания. Без мечти. Спокойна и тайнствена, като лениво течащите води.

         Тръгнах бавно по алеята край реката. Беше студен ноемврийски ден. Лекият вятър, който подухваше,  сваляше без задръжки последните листа, покриващи дърветата. Наблюдавах техния предсмъртен валс със смесено чувство на възхита и печал. Понякога и смъртта може да бъде красива. Всичко се свежда до това как ще я посрещнеш.

         Захласнат в предсмъртния танц на листата, не забелязах как алеята ме е отвела в центъра на града. В този град, в който аз съм роден, както се пееше в една песен. Не бях идвал тук от десет години и всичко ми се стори чуждо и непознато. Сякаш никога не съм бил тук. Сякаш не съм преживял тук първата си целувка, първото „обичам те", първата си любов, първите разочарования. Да, всичко първо беше тук. А сега вървях и всичко ми беше чуждо, и сградите, и хората. Започнах да се питам бил ли съм.  Възможно ли е времето толкова бързо да ме е изтрило от спомените на града. 

         И точно в този миг я видях. Вървеше точно срещу мен. След толкова години. След хилядите дни, които бавно и упорито се опиваха да заличат спомена за нея. След болката и безразличието. След другите любови и омрази. Ето я. Това беше тя. Моята първа любов - Ели. Спрях се стъписан и невярващ, сякаш бях срещнал призрак. Тя все още не ме беше забелязала. Беше вперила поглед в краката си. Вървеше бавно и токчетата и монотонно тракаха, като стрелките на стар часовник, натежали от броенето на изгубеното време. Преди да се блъсне в мен, успях само безсмислено да промълвя:

- Ели, това ти ли си?

Тя вдигна очи и в първия момент неразбиращо ме погледна. След секунди по лицето й като слънчев лъч заигра усмивка, но не онази, която толкова много обичах. Тази беше друга. Непозната за мен. Уморена. Уплашена. Неестествена.

- Здравей, Хари! - рече тя - Аз съм? Толкова ли съм се променила, че не можеш да ме познаеш?

- А, не - излъгах - Просто не очаквах да те видя.

- И аз не очаквах да те срещна. Какво правиш в нашия западащ град. Май отдавна не си идвал.

- По работа. - отвърнах - Знаеш как е?  

Замълчахме. Гледахме се невярващо и не знаехме какво да си кажем. Мълчанието стана тягостно. След миг сигурно щяхме да си кажем довиждане и да се разделим. Не исках това да става и трябваше да направя нещо.

- Искаш ли да пием по кафе? - предложих отчаяно.

Забелязах как за миг се поколеба. Погледът й леко потъмня, но в следващия момент вдигна очи. Погледна ме и твърдо каза:

- Добре. Къде?

- Нека да е в „Балкана", а? - предложих.

- Нека. - съгласи се тя и се усмихна.

„Балкана" беше нашето заведение - навремето. Там се срещахме и висяхме по няколко часа на приказки и кафета. Там се събираше цялата тайфа. Симо, Фъркатия, Борсата, Меги, Ани. Времето ни беше строго разпределено между училище и „Балкана". От време на време и учехме. Навремето целият град беше наш и смело протягахме ръце към целия свят Навремето.

         Тръгнахме. Отново навлязохме в градската градина и листата се посипаха върху нас като отминаващите дни. Мълчахме. Все още невярващи на тази неочаквана среща. Все още малко стъписани и малко уплашени. Общото ни миналото беше зад нас, а в настоящето нямаше място за другия.

         Стигнахме „Балкана". Отворих вратата и пуснах Ели пред мен. В този следобеден час заведението бе  почти празно. Само на една маса момче и момиче се държаха за ръце и си говореха с очи. От уредбата тихо и ненатрапчиво като есенна мъгла ни обгръщаше известен блус  на „Скорпионс". Обстановката беше същата, като преди години. Нищо не бе променено, освен тапицерията на столовете. По дяволите, дори и сервитьорите бяха същите. Стари кадри на „Балкантурист". Имах чувството, че тук времето е спряло и за миг се почувствах като онова плахо 17 - годишно момче, което влизаше тук за първи път с момиче. Седнахме на масата до прозореца. Келнерката, която ми беше сервирала толкова питиета на времето, отново бе до масата ми и ме гледаше въпросително. Веднага забравих за кафето и си поръчах голяма водка.

- Нали щяхме да пием кафе? - обади се Ели

- Оказах се. На това място и в тази компания имам нужда от голяма водка. А ти?

- Щом е така, за мен един малък джин с тоник. - каза нерешително Ели.

След миг питиетата ни бяха сервирани и аз вдигнах чаша.

- Да пием за неочакваната среща! - предложих.

- За срещата. - отвърна Ели и се чукнахме.

Погледнах я. Беше тя, моето момиче и не беше. Буйната и дълга коса бе отстъпила място на скромна къса прическа. Гарваночерният цвят бе станал рус. Закачливият и непокорен пламък в очите й беше изгаснал и там се бе настанила умората.

- Така ли ще мълчим? - чух я да казва като в просъница.

- Ами ти трябва да разказваш. Последната вест от теб беше писмото, което получих в казармата, че ще се омъжваш. Така че, слушам те.

Беше малко грубо. Разбрах го още щом го изрекох, но пък и нейната постъпка не се отличаваше с финес. Бяхме гаджета две години като ученици. Когато получих повиквателната за казармата, й казах да не ме чака. Знаех, че в повечето случаи не те дочакваха, така че реших да спестя илюзиите и на двамата. Тя обаче се разплака и ме обвини, че й нямам вяра. Зарече се, че твърдо ще ме чака и да не си мисля глупости. Повярвах й. И вярвах до шестия месец, когато получих онова писмо, в което ми пишеше, че ще се омъжва. Ако го беше направила по-рано, сигурно нямаше да ме боли толкова. В ротата бяхме останали само аз и още един, на които гаджетата още не ги бяха зарязали. Всички други бяха отдавна волни птички. Същата вечер застъпвах караул. През нощта на поста налапах дулото на автомата. Беше студено и миришеше на смазка. Свалих предпазителя, заредих и сложих пръст на спусъка. Дълго се колебаех дали да не го натисна. В един момент луната излезе от облака. Погледнах я и моментално разбрах безсмислието на това, което мислех да направя.  Животът ни е единствен. Добър или лош, не заслужава с лека ръка да го захвърлим на бунището. Всеки е един Титаник, който чака своя айсберг. И по-добре да го дочака, вместо сам да го намира. Спуснах предпазителя на автомата и бодро закрачих в тихата нощ.

- Знам, че съм виновна, Хари. Много при това. Но, повярвай ми, не исках да стане така. Ти замина за казармата и аз два месеца не излизах никъде. Седях си в нас и мислех постоянно за теб. Знаеш, писах ти едни дълги писма. Това правих по цял ден. Ти там сигурно не си имал време да мислиш толкова за мен, но аз тук нищо не вършех и мислех само за теб. После Меги ме изведе насила от нас на дискотека. Там ме запозна с Иван - неин приятел. В началото не му обръщах внимание, но той толкова ми съчувстваше и беше толкова мил и внимателен. Започнах да излизам с Меги и Иван. После само с Иван. И някак си всичко се обърка. Влюбих се. В него. После се оженихме. Родих две деца. Това е всичко. Отдавна трябваше да ти го кажа, но ние така и не се видяхме повече. Ти замина за София. Аз останах тук, а и ме беше срам да те потърся. Да. Това е всичко. След толкова години най-накрая дойде време да ти поискам прошка. Прощавай!  И не ме съди! Човек никога не знае какво го чака зад ъгъла.

         Вдигнах чашата и отпих продължително. Водката влизаше в мен мазно като олио. Запалих цигара и дръпнах толкова силно, че белият ми дроб изпадна в лек ступор.  Така разказано всичко изглеждаше толкова просто. И невинно. И отчайващо. Бях изгубил жената, която единствено съм обичал, просто ей така. Съдбата е щракнала с пръсти и фокусът й се е получил.

- Не те съдя, Ели. Отдавна. Кой съм аз, че да го   правя? Просто не ни е било писано.

- Беше ни писано, Хари. Но аз излезнах голямата глупачка. Аз бях тази, която се замая от една усмивка и няколко букета с цветя. И сега какво? Имам две деца. Ревнив съпруг, недоволен от живота си, който всяка вечер дави мъката си в алкохол. Исках да следвам, а съм проста шивачка в завода. Нищо не стана така, както го исках, Хари. Нищо. Хубавото е поне, че ти успя. А при теб как е?

- Нещастен брак. Щастлив развод. Работа. Тя ме спасява да не си задавам излишни въпроси. Бивам.

- Не звучиш щастливо.

- Какво е щастието, Ели. Някой знае ли? Лично аз не знам. Каквото и да постигнеш, в теб все остава една нотка на недоволство, на неудовлетвореност. Все си мислиш, че е могло да бъде и по-добре. Така ни минава живота в напразна гонитба на химери.

         Вдигнах чашата и отпих от нея. Голяма руска глътка. Изведнъж ме налегна жажда. Голяма и всепоглъщаща. Съзирах безсмислието на ситуацията. Бяхме тръгнали в различни посоки и пътищата ни никога повече нямаше да се пресекат. Водехме разговор, който доникъде нямаше да ни отведе, освен до съжалението за пропуснатите възможности. След такава среща в теб остава само една горчивина за това, че животът ти е можел да бъде и друг.

         Викнах келнерката и поръчах още една водка. Погледнах въпросително Ели.

- За мен голям джин с тоник - каза и добави, гледайки  ме с дълбоките си зелени очи - Днес ще бъда лошо момиче. Писна ми да се съобразявам с всеки.

- Така те искам. - поощрих я - Навремето беше точно такава. Затова те обичах.

- Навремето всички бяхме други, Хари.

- Така е. - съгласих се - Сега просто се опитваме да оцелеем. Питам се това оцеляване струва ли си цената.

- Ще го разбереш накрая. 

- Да. Накрая всичко ще разберем или още повече ще се объркаме.

Келнерката донесе новите питиета. Вдигнахме чаши.

- За какво да пием? - запита Ели.

- Нека пием за общото ни минало. То поне е ясно.

-  За миналото, Хари!

Чукнахме се. Отпих. Отново руска глътка. Чашата ми стана полупразна.   Като живота. Запалих цигара. И разговорът тръгна. Разнищихме ученическите години. Преминахме отново през всички глупости, които правехме. През мечтите, надеждите и изгубената вяра. Посмяхме се и за малко да поплачем, но поредната доза алкохол ни спести това мероприятие. Навън нощта се спусна елегантно като аристократка. Влюбената двойка от съседната маса си тръгна, а ние  продължавахме да говорим. Имах чувството, че се страхувахме да спрем, за да не развалим магията. Бяхме отново млади. Бяхме отново себе си. Бяхме невинни. И като по поръчка ненадейно от уредбата зазвуча „Блус за двама" на Диана Експрес. Това беше нашата песен. Това беше първият наш блус.

- Мога ли да те поканя на танц, Ели? - чух се да казвам.

- Хари, това е бар.

- И какво от това. Искам да танцувам с теб.

Погледнахме се и избухнахме в смях. Същите думи си бяхме казали преди много години, когато за пръв път я поканих на танц. За миг се почувствах като в машина на времето и изгубих представа за реалността.

         Станахме и затанцувахме. Отново усещах тялото й, прилепнало плътно до моето. Топлината й сгряваше сърцето ми и ме караше пак да се чувствам неуверено като седемнадесет годишен хлапак. Познавах всяка нейна извивка, всяко нейно движение. Усещах мириса й. Онзи, който няма да сбъркам сред хиляди други жени.

- Все още те обичам, Хари. - промълви неочаквано тя.

- Все още не мога да те забравя. - отвърнах - колкото и да се опитвам.

Целунахме се. Дълго и продължително. Отчаяно. Времето спря. Бяхме само аз и тя. Бяхме си себедостатъчни в морето от отчаяние, в което плувахме.

- Хари, отведи ме от тук. - прошепна в ухото ми Ели- Днес ще бъда неразумна. За първи път от толкова години. Нека отидем у вас. Моля те!

Погледнах я. Онова закачливо и непокорно пламъче отново се бе появило в очите й. Това беше моето момиче. Това беше моята първа и единствена любов. Хванах я за ръка. Излязохме от бара  и потънахме в студената ноемврийска нощ. Бяхме две изгубени души, които отчаяно търсеха да намерят спасителния бряг.