„Един гледа сватба, друг …“

Резултатът от среднощния запой беше обаждането на Генерала в петък, с молба да извиня отсъствието му от упражненията ни около билярдната маса и покана за следващата събота, за скромно събиране на познати хора в дома му. Досещах се за повода на събирането, все пак конякът не само замъгли мозъците онази вечер, но и разпръсна мъглата, в която се луташе Златев. Не ми хареса единствено допълнението му в края на съобщението, за малката изненада, която ме очаква. Пропуснах работния ден в четвъртък, по обясними причини, но това не се отрази на работата. Обичах да организирам нещата по начин, който позволяваше на подобни екстремни случки да не влияят на нормалния ход. Не крия, че обичам работата си и това ме прави взискателен към хората около мен и най-много към себе си. Това ми дава възможност, да организирам дейността си на ниво над средното за територията на нашата държава и да постигам по-добри резултати, с по-малко натоварване. В ученическите години, когато всеки юноша търси мястото си в живота и мечтае за реализация в избрана област, аз също живеех с подобни нагласи и дори бях сигурен, че нищо не е в състояние да ме отклони от бъдещето ми на археолог. Взимайки дипломата от основното училище с отличните оценки, без колебание занесох документите си в елитна столична гимназия, която да използвам за трамплин при скока ми в Софийския университет. Уви, месец след като удари първият звънец на новото място, трябваше да отстъпя пред сълзите и настояванията на майка ми, че всеки разумен човек трябва да има нормална професия, от която да се изхранва. Така, въпреки нежеланието ми и откровената невъзприемчимост на железарството, като средство за поминък, завърших механотехникума и получих разпределение в един от столичните заводи. Това си беше истинска репресия, термин станал много популярен едно десетилетие по-късно, защото атрактивните за онова време места в научните институти бяха „спечелени“ от хора с по-ниски дипломни резултати. Бях втори по успех във випуска, но с „неправилни“ политически изяви. Втори опит да се върна към мечтаното бъдеще беше успешния приемен изпит и спечеленото място в университета, което заех веднага след уволнението от казармата. Тук обаче лоша шега ми изигра винаги жадната за свобода и независимост душа, която окуражена от този житейски успех, се впусна в продължително ликуване, изразило се в близо тримесечен запой. Това е единственият отрязък от живота, за който не мога нищо да разкажа, тъй като в мозъчните ми анали фигурира като бяло петно. Гласът на разума ме извади една сутрин от махмурлука, изпрати ме в завода и година по-късно в Машинния факултет на ВМЕИ, като задочен студент. Така, държавата загуби един Индиана Джонс по душа, но прибави поредния „специалист по всичко“ към редовете на техническата интелигенция. Терминът е абсолютно сполучлив, тъй като понятието машинен инженер се превеждаше в практиката като пенкилер. Нивото на обучение, като изключа фундаменталните науки като математика, физика, механика, съпромат, беше малко по-високо от това в техникума, като разликата идваше единствено от присъствието на висшата математика в дефинираните понятия. Голямото количество ненужни дисциплини, тромавото обучение, базирано на овехтели съветски учебници и слабата подготвеност на част от преподавателите, логично водеше до производството на специалисти, в по-голямата си част със съмнителни познания и почти никаква практическа подготовка. Четирите години в техникума и годините производствен опит натрупан в цеховете, ми дадоха известно предимство и самочувствие, което ме отдели с крачка от посредствената матрица. По онова време, в производството се подвизаваха все още истински майстори, с отговорно отношение към задълженията си, от които прихванах сериозни трудови навици. Че това е така, се потвърди по-късно, когато в първите години на демократични промени, имаше условия за реализация на хората с професионално отношение и творческо мислене. За съжаление, пътят по който продължи държавата, беше реанимиране на най-лошото от соцвремената, облечено в някаква псевдодемократична дрешка. Постепенно полетата за изява на специалисти като мен започнаха да се стесняват, докато почти не изчезнаха, поне на територията на Софийско поле. Далеч назад останаха многолюдните производствени територии, докато се стигна до положението, фирми с 10 работника да се смятат за значителни. Започвайки почти от нула с работилницата в селото, не си правех никакви илюзии. Надявах се да намирам работа, която да ми плаща разходите и да остават някакви пари за преживяване. И ако не се беше намесила съдбата, отново използвайки за посланик Мирослав, със сигурност това нямаше да продължи дълго. Както и в оня благословен момент, довел до оборудването на работилницата, така три месеца по-късно, Миро ми доведе един сърбин, който се превърна в основния ми клиент и доведе до увеличаването на обема работа, а оттам и на персонала. Не знам как откриваше подобни хора, по горите ли се срещаха, но ето вече два пъти бях готов да му целувам ръцете от благодарност. Сърбинът се оказа производител на пластмасови изделия, със собствена работилница някъде около Ниш. Още на първата ни среща се уверихме, че и двамата сме търсили подобни контрагенти, направи една тестова поръчка, която изпълних повече от задоволително и така се започна партньорството ни, довело до отлични резултати и за двете страни. Известно притеснение имах, за възможностите да намеря подходящи хора в региона, отговарящи на изискванията на работата. Отидох в Бюрото по заетостта в град Г. и направих заявката си за наемане на двама човека. Все пак таях някаква надежда, че все ще е останал някой, отговарящ на изискванията, работил в стария завод. След една седмица, служителката от Бюрото ми се обади, че е подготвила няколко досиета, аз прескочих до града и взех документите. Изненада ме купа с биографии, бяха около двайсетина. След като ги прелистих и отсях половината, звъннах на служителката за да насрочим деня за интервюта. Подготвих няколко чертежа и в уречения ден, седнах зад едно бюро, в предоставената от домакините ми стая. Трудно беше да подбера хора, но най-накрая се спрях на трима души. И тримата бяха в предпенсионна възраст, но умееха да четат чертежите, а по-късно се уверих, че и са добри професионалисти. Двама от тях не отговоряха на едно важно за мен условие, но накрая се примирих, след като се договорихме за взаимни отстъпки. Не търпя работници с афинитет към алкохола в работно време, нещо широко разпространено в металообработващите работилници, затова и отхвърлих двама от кандидатите с добри характеристики, но с безпогрешни признаци за злоупотреба с огнените течности. Другото важно изискване, извън професионалните умения, беше пушенето. В практиката си съм наблюдавал многобройни грешки, дължащи се на димящата цигара в устата на работника, изключвам загубата на работно време, което е по-малкото зло. Но с пристрастените пушачи, които наех, се договорихме за пушене само в допълнителните почивки, регламентирани след обща дискусия. По-нататъшната ни съвместна дейност, доказа правилността на подбора ми. Хората работеха добросъвестно, показаха професионализъм и работата бързо дръпна напред. След около половин година, дори започнахме да се задъхваме и аз с удоволствие приех предложенията на двамата пушачи да назнача синовете им за някои не толкова квалифицирани дейности. Спецификата на производството изискваше поддържане на сериозен склад за материали, инструменти и консумативи. С това се бях ангажирал аз в началото, но ставаше все по-сложно да отделям необходимото внимание за тази важна дейност и това ме принуди да привлека още един човек. Нямах време да ходя отново до Бюрото по заетостта, затова написах заявката и помолих кварталния, един млад сержант, който често се отбиваше на кафе когато наобикаляше селото, да я занесе и да уговори подробностите със служителката. След като разбра за какво става дума, сержантът, доста смутено тъпчейки с крака, ме попита дали не бих взел сестра му на работа. Било младо момиче, но с недъг и вече пета година откакто завършила гимназията, не може да намери работа. Казах му да я доведе и на следващия ден двамата пристигнаха в работилницата. Момичето беше дребничко, много симпатично и ако не беше малката й гърбица и лекото накуцване, със сигурност щеше да омагьосва връстниците си. Оказа се и с ум като бръснач, добра обща култура, но пък доста срамежливо и свито в себе си, може би поради отклоненията във физиката. Не се колебах дълго и Емилия, както се представи, установи на 6 броя на работещите. Брат й дълго ми стиска ръцете и едва ли не със сълзи в очите ми благодареше за жеста. Само че, дори и в началото да имах усещането за нещо самарянско в назначението, Еми доказа, че е достойна за всеки лев, който получаваше. Оказа се много организирана и подредена и след около месец, свиквайки и опознавайки различните материали, въведе завиден ред в складовото стопанство. По нейно настояване, преградих част от помещението и го превърнахме в истинска инструментална, сложихме един компютър със складова програма и издигнахме ранга на работилницата, контролирайки движението на материалите по един наистина съвременен начин. Никой от ангажираните в работилницата не очакваше, че това момиче ще се превърне в истински супервайзър. Освен движението на материалите, тя следеше и развитието на поръчките, а по-късно оказваше и сериозна помощ на счетоводителката ми. След година, вече имах истински заместник в нейно лице, с авторитет, който никой не оспорваше, а аз бях спокоен, че дори когато отсъствах, това не се отразява на работата. Един ден ми се обади счетоводителката и помоли да предам на Емилия да подготви документите за месечния отчет и като се прибере в Г., тя ще мине да ги вземе от тях. Разговорихме се за момичето и това даде повод на  събеседничката ми да изсипе куп похвали за нея. Размислих се след края на разговора и повиках Емилия.

- Сядай, Еми. Искам да поговорим за нещо.

Тя изведнъж се сви и ме погледна някак плахо с големите си очи.

- Чакай, чакай. Да не си помислиш, че ще те уволнявам, - досетих се за причината на притеснението й – заявявам ти напълно сериозно, че докато тази работилница съществува или докато ти не решиш нещо друго, няма да те пусна никъде.

Това извика усмивка на лицето й и аз завидях на щастливеца, когото ще радва това изражение.

- Искам да ти предложа нещо, може да не ми отговаряш веднага, но го обмисли сериозно. Вече близо година сме заедно и доколкото те опознах, ти имаш сериозни качества за да вървиш напред. Но за целта, ще ти трябва по-високо образование. Това е и предложението ми, да запишеш висше, в някой сериозен институт и да добиеш степента, която заслужаваш. Ще учиш задочно, ще работиш за да трупаш и практически умения, а като завършиш, ще решаваш за бъдещето си.

- Но, чичо Ясене, аз винаги съм искала да уча. Но нямам пари да се издържам. Родителите ми едва връзват двата края, а и брат ми няма такива възможности. Дори и с парите, които получавам сега, стигат да се оправяме в къщи, но не мога да си позволя таксите.

- Аз ще поема таксите. От теб желанието и усърдието. Помисли сериозно по въпроса, сподели и в къщи. Единственото ми условие е да работиш както досега и след като завършиш, да останеш една година при мен.

Момичето ме загледа невярващо, едва сдържайки сълзите и изведнъж стана, целуна ме по бузата и бързо напусна помещението. На другия ден сержантът я докара на работа и се вмъкна при мен с една торба. Извади увита в кърпа баница, шише вино и плик с яйца.

- Това е от нашите, чичо Ясене. Нямаш си представа каква радост беше снощи като ни каза Еми за предложението. А баницата сама я меси и пече до късно през нощта. Сутринта стана рано и не ме остави на мира, докато не напълним торбата. Никога не сме си представяли, че може да ни се случи такова нещо. Всички обичаме Емилия и направо сърцата ни се късаха, че не може да отиде да учи. От мен едно запомни, никога няма да забравя този жест. Ако има нещо, с което да помогна, просто кажи …

Сержантът не можа да довърши, защото сълзите му потекоха по бузите. Обърна се бързо и подсмърчайки, избърса лице с длани. Прегърнах го през раменете, говорейки му в същото време:

- Нищо не ми дължите, сержант. Момичето го заслужава, а от вас се иска само да я подкрепяте. Тя ще отиде далеч и за всичко трябва да е благодарна само на себе си. Изисква се голяма воля и силен характер за човек в нейното положение и тя ги притежава и двете.

Емилия се подготвя през цялата пролет и след това се представи блестящо на изпитите. С нейните резултати можеше без проблеми да влезе във всяка специалност редовно обучение. Тя избра да следва задочно „Финанси и счетоводство“. Платих всички такси, наехме й квартира в студентското общежитие за времето на очните занятия и в началото на есента я изпратихме да се обучава. Очаквах я другата седмица да се върне и да ме замести за около десетина дни. Сърбинът искаше да му отида на гости, не само да ме запознае с бизнеса си, а и искал да ме представи на свои колеги. Можело да излезе нещо полезно и за двамата. Реших, че си заслужава и тъй като поканата беше за след седмица, седнах да напиша няколко инструкции за Емилия.

Свърших с препоръките и се облегнах доволен в стола. Напоследък рядко ме спохождаше добро настроение. Когато онази вечер Генералът изливаше душата си и волно или неволно спомена за връзката ни с Владимира, наистина ме заболя. И ако не беше последвалата конячена вакханалия, със сигурност щях да изпадна отново в една от онези отвратителни депресии, които ме преследваха от половин година насам. Връзката ни като че ли не успя да премине през всички стадии, от горещо начало, към леден край. Разделихме се някъде по средата, без обяснения, без сцени, сякаш до този момент бутахме заедно камък по нагорнище, спряхме да отдъхнем и … хванахме различни пътеки. След бурната прегръдка на площада, прекарахме незабравим ден при Рени в смях, целувки и клетви за вечни чувства. Тя замина за Италия няколко дни по-късно, като брояхме дните до Ивановден, когато трябваше да се срещнем на годежа на Мирослав и Мария. Уви, снегът затвори летището в Италия  за три дни и Влади не успя да присъства на празненството. Но наваксахме месец по-късно, като прекарахме две страхотни денонощия в една забравена хижа, заедно със сгодената двойка. В онази зима, имах чувството, че сме непрекъснато заедно. Виждахме се поне един път седмично, а през останалите дни говорехме по няколко пъти по телефона, а нощите изживявахме съвместно чрез Скайпа. Постепенно темпото намаля, Влади се хвърли с всички сили да реализира общото им начинание с Рени и Стоян, аз гонех смяната на жилището. Не очаквах такава амбиция в тази жена. Темата за хотела заемаше значително място в разговорите ни, но ако трябва да бъда точен, в диалозите ни 90% от времето минаваше в описания на ежедневните случки от Влади и в 10% се поместваха междуметията, кратките похвали и кимане с глава, ако бяха на живо, от моя страна. Беше фиксирала дата за откриването, последната седмица на август и работеше свръх сили за да успее. Успя. Откриването беше грандиозно, събра се кажи-речи половин град. От Германия пристигна сина й с приятели, които останаха и в следващите пет дни, а на другия ден се очакваше и дъщеря й, която водеше със себе си 3 италиански семейства. Мисля, че тогава се появи първата пукнатина между нас. Страшно ми се разсърди, че „просто съм се отбил“, както се изрази по-късно и едва ли не съм посрещнал резервирано успеха й. Разбира се, че това не беше вярно и употребих много усилия впоследствие за да я убедя в противното. Хотелът беше наистина едно прекрасно съоръжение, идеално вписан в местността, а най-доброто в него беше кухнята, поверена на грижите на Рени и Стоян. Въпреки отиващия си сезон, за учудване на целия град, до късна есен по площада му можеха да се срещнат гости на хотела. Влади беше вдигнала порядъчен шум в медиите, а откриването бе документирано от екип на една от кабеларките. Незнайно как материалът се появи дори в новинарската емисия на една от централните телевизии и то не в рубриката за платен репортаж. С помощта на сина й, един професионално направен сайт разкриваше красотите на това кътче и зовеше любителите на уединението сред природата, да прекарат една запомняща се ваканция. По това време аз се захванах с проекта и строежа на новата къща, а Влади тръгна на лов за посетители за следващия сезон. Тъй като прекарвах значително време в село Г., възможностите ни за срещи значително се увеличиха, но на практика останаха на нивото от началните месеци, дори постепенно ежеседмичните виждания, се превърнаха в месечни. През пролетта на следващата година, Влади откри сезона с група възрастни италианци. Една вечер пристигна в селото и в типичния си стил разказа за премеждията около изхранването на чужденците. Наела за една седмица от столичен италиански ресторант готвача, като залепила Рени за него за да изучи специалитетите. Гастролиращият кухненски медиатор, показал най-доброто от себе си и те с нетърпение очаквали отзивите на гостите. И за малко не легнала от притеснение, когато единият от възрастните италианци, изразявайки общото мнение, с любезен тон й казал, че това те го консумират и в къщи, а тук очаквали гастрономически изненади. В следващите дни действително изненадите заваляли, под формата на лозови сърми, пълнени чушки, манастирски боб и всякакви наслади от българската кухня. Рени се превърнала в звезда, а Влади научила първия си сериозен бизнес урок. Прекарахме една чудесна вечер, дори не остана време да й покажа новата постройка, а когато си тръгна, изведнъж осъзнах, че между последното ни виждане и тази вечер са минали 40 дни. Улисани в ежедневието, не бяхме усетили раздалечаването на прегръдките и дори намаляването на телефонните сеанси. Не знам как беше при нея, но на мен това не ми се стори като начало на някаква криза в отношенията. Сгряваха ме изживените мигове и винаги можех да извикам смеха й, да видя усмивката или да усетя кадифената кожа, като пусна музиката, звучала при срещите ни на живо. Бях благодарен, че имам подобен албум със страхотни спомени, в който все още можех да правя допълнения. Лятото и есента преминаха в довършване на къщата, оборудване на работилницата и началото на бизнес начинанието ми. Влади ми го „върна“, като не се появи на събирането за новата къща. Разбира се намери извинение, но все пак не успях да й се разсърдя. Тя беше силно ангажирана с хотела, с гостите, с персонала, а както се оказа по-късно и с роля в едно ново амплоа. Два или три пъти ме изненадваше приятно, пристигаше в края на деня и ме заварваше в работилницата. Сядаше и започваше да говори, докато накрая свалях шалтера и я отнасях на верандата. Тези невероятни вечери останаха запечатани в онова мозъчно отделение, което съхраняваше най-великите моменти от живота ми. Адски ме развеселяваше отношението на кучето към Владимира. Никога не отвори паст срещу нея, но и не ѝ се умилкваше. Държеше се като иконом в английско семейство, с безмълвно достойнство в ъгъла на стаята. Сезонът за Владимира беше повече от успешен. Хотелът не оставаше празен, увеличиха персонала, намериха и помощница за Рени. Тя беше постоянно в движение, посрещаше и изпращаше гости на летището, организираше многобройни излети и забавления и дори й оставаше време да води сметките. Така неусетно дойде зимата. Една вечер звънна телефонът и гласът на Владимира ме извади от дрямката. Нареди ми да пусна веднага телевизора на един от каналите и да гледам предаването, а по-късно ще ми се обади за рецензия. Беше някакво събиране на Асоциацията по туризъм, с връчване на награди. Докато се чудех за какъв дявол ми развали хубавата дрямка, чух да обявяват името й и Влади се появи сияеща на подиума. Оказа се, че е наградена за най-успешен дебют в туристическия бизнес. Не знаех, че е станала член на Асоциацията, но реших, че го е заслужила. Беше й поднесен един плакет и картина, от симпатичен мъж, в строг скъп костюм. Не обърнах внимание на личността му при обявяването, но това беше първият път, в който видях Банкера. Разбира се, тя забрави да се обади, но в следващите дни я гледах в две – три магазинни предавания, разбира се получавах предварителни известия за участията й, където описваше как е стигнала до успеха, за препятствията, които е преодоляла и куп подобни неща. Радвах се на новата телевизионна звезда и очаквах да посети и скромното ми студио в село Г. Е, това се случи чак през февруари, на следващата година и трябваше да съм доволен. Но не бях. Посрещнах една съвсем различна Владимира. И това не се изразяваше само с джипа, с който беше заменила Пежото. Цялото й поведение, начинът на изразяване, облеклото, говореха за промяна, в посока която я отдалечаваше от онова създание, прегърнало без свян един невзрачник насред площада в Г. Заля ме отново словесен поток, от който ми стана ясно как се е стигнало до наградата, как това я е изстреляло в прожекторите на медиите и в скъпите ресторанти на многобройни коктейли и партита. Само че всичко бе разказано не с онзи игрив тон, който наливаше мед в душата ми, нямаше го и смехът за да добави и масло към меда. Пред мен седеше жена с маска на уморена светска лъвица, благоволила да изрази внимание към особа, извън обичайния й кръг, дори в определени моменти звучаха покровителствени нотки. Когато накрая все пак взе почивка, в стаята увисна непривично за срещите ни мълчание.

- И всичко това успя да свършиш само за два-три месеца? – реших все пак да покажа присъствие.

- Какво искаш да кажеш? – втренчи поглед в мен Владимира.

- Знаеш ли, Влади, - подех след кратко мълчание -  това което направи за една година е впечатляващо. Искрено се радвам на успехите ти и се гордея, че мога да се докосна до жена като теб. Винаги си ме упреквала, че не давам достатъчно доказателства за чувствата си. Преглъщал съм укорите ти, защото смятам, че честото говорене по този въпрос е признак по-скоро за неискреност. Достатъчно ми е да знам, че те има някъде, че мислиш от време на време за мен и че ще има дни, когато ще влезеш неочаквано в работилницата и ще осветлиш деня ми. Казал съм го вече и ще се позволя да го повторя, защото ми се струва, че случаят е особен. Не искам и няма да си позволя да се бъркам в живота ти. Затова следващите думи не ги приемай като подобен опит. Не ми харесва светът, който ми описа. Има много фалш, лъжа и неискреност в него. За мен, хората в чието обкръжение си в момента, са далеч от понятието елит, което те се опитват да налагат. Не може да бъдат елит назначените бизнесмени и бизнесменки, 90% от които са полуграмотни, с ниска култура и ориенталско самочувствие. Това не е пяната на обществото, а утайката, издигнала се на повърхността след разбъркването на тинята. Да, интересно и вдигащо самочувствието е да си под прожекторите, да съзнаваш големината на аудиторията, пред която излагаш своите възгледи, да си известна. Ако живеехме в нормално общество обаче. Може би вече си забелязала ниското ниво на отделните медийни сцени, които макар отличаващи се по имена, са абсолютно идентични по скудоумието, пошлостта и халтурата, която се изсипва върху клетите им зрители и слушатели. Но няма как да бъде по друг начин, защото тези близалки са създадени и контролирани от същия този елит, който е поставил там своите роднини, любовници или абсолютно безхарактерни люде, готови за няколко сребърника да прочетат и Евангелието отзад напред, за да възхваляват и героизират благодетелите си. Не мога да те впиша в тази среда. Та ти си с класи над тях. Знам какво ще ми кажеш, че за да се развиваш, контактите са необходими. И ще си абсолютно права. Само не ми се иска да затъваш в тази пошлост. Имаш достатъчно качества сама да прецениш и съм сигурен, че ще го направиш. Но не за това исках да говорим тази вечер, все пак, не съм те виждал от три месеца…

- Благодаря ти за откровеността, Ясене. Ще тръгвам, трябва да свърша още някои неща. А виното го запази за следващия път.

Изричайки с хладен глас последното, без да ме погледне, Владимира стана и обличайки се в движение, спря с жест подхода ми към вратата:

- Не ме изпращай, ще се оправя.

Разбрах, че онази пукнатина, появила се преди време, набра сила и разшири размера си. Усетих твърдите нотки в гласа й, което беше сигурен признак, че е бясна. Хукнах да я настигна, но още преди да стигна до портата, чух шума от двигателя и преплъзването на гумите от рязкото потегляне. Тази вечер преполових бутилката сам и за първи път се нуждаех от нещо силно, което да задуши надигащата се болка. Учудих се на избора, но получих някакво слабо утешение от режещият звук на Айрън Мейдън. Един месец продължи мълчанието помежду ни. Една вечер не издържах и позвъних на мобилния й. Вдигна веднага, но се извини с някакви ангажименти и с обещанието че скоро ще ми се обади, бързо прекъсна връзката. След десетина дни повторих опита. Но никой не отговори. Повече не опитах. Това беше, всяко добро нещо свършва бързо, след това започват анализите, лошите настроения, самоуниженията. Търсиш вината къде ли не и най-вече в себе си. Упрекваш се, че си могъл с повече такт да не достигаш до такъв край и знаеш, че това не е вярно. Че някак, по неизвестен и невидим начин, отношенията са стигнали до състояние, в което няколко думи променят всичко из основи. И е по-добре нещата да протекат по този начин, вместо изкуственото продължение на нещо, което може би вече не съществува. А наистина ли връзката ни се е крепила на толкова тънка струна? Този въпрос си го задавам и до днес. Когато окончателно се уверих, че всички и най-слаби надежди да се чуем дори в ефира са изключени, прекарах една кошмарна нощ. Не беше съмнало още, когато хвърлих някаква храна в една раница, написах бележка на Емилия, че ще отсъствам 3 дни, взех Бъки с мен и потеглих в тъмнината без посока. Нямам представа къде съм ходил, почти не спях, не се хранех, само превъртах и превъртах лентата, с участието на Владимира и събирах всички налични сили да я изтрия от нея. Прибрах се на петия ден, мръсен, гладен и адски изтощен. Заварих хората ми толкова притеснени, че бяха изпратили сержанта с няколко човека да ме издирват. Нищо не им казах, а и в следващия месец почти не проронвах дума. От тази депресия ме извадиха дъщерите и Госпожата, които пристигнаха за Великден с малките хлапета и ме изненадаха приятно. Тази страстна седмица възвърна сетивата ми, след което започнах бясна работа и успях да намеря отново релсите на нормалния живот. Е, понякога ме налягаше депресията, но гледах да се усамотявам, за да не влияя на останалите. Бях им благодарен за мълчанието по темата Владимира, не остана в тайна, разбира се, причината за рязката промяна в настроението ми. Една случка за малко не ме хвърли отново в мрака на отсъстващия разум. В началото на лятото, Ванката и неговите приятели бяха успели най-после да склонят Нинов и той даде разрешение за провеждането на блус фестивал в града. Голяма заслуга това да се случи имала Владимира, която обещала да намери спонсори за мероприятието, а и доста убедителни били аргументите й, за увеличаване славата на градчето, след като и гостите на хотела, които ще посетят мероприятието, ще разказват впечатленията си за случилото се. Определили една огромна поляна край града, вдигнали голяма сцена, сложили химически тоалетни и зачакали гостите. Фестивалът се проведе в два дни и беше наистина фантастично. Получих лична покана от Ванката и приятелите му и отидох на втория ден. Половината поляна беше осеяна с палатки на събралите се от всички краища на страната младежи. Разбира се задължителните скари за кебапчета и бира в огромни количества. Участваха предимно български групи, но блусът беше на ниво. През цялото време бях около Ванката и връстниците му, по някое време се присъединиха и Мирослав с Мария. Дойдоха и Докторът с Генерала и ни повлякоха към една голяма палатка, където се бяха настанили Рени със Стоян и Добрин. Колкото и да се сдържаха пред мен, нямаше как да не се отвори дума за Владимира. Така разбрах, че основен спонсор е голяма банка, като дори шефът й бил отседнал в хотела. Говорейки за него, усещах да ми хвърлят бързи погледи и се зачудих дали пък това не е новият приятел на Влади, Банкера, мълвата за който естествено беше стигнала и до работилницата. Но хубавата музика, бирата и добрата компания държаха настроението ми достатъчно стабилно. Някъде към полунощ реших, че ми е време и тръгнах към паркинга да търся Полото. Част от палаткуващите бяха от рокерската общност. Най-шумно беше около техните палатки и минавайки наблюдавах колоритни гледки. Край една доста голяма палатка, се беше струпала голяма тълпа и реших да заобиколя за да не се блъскам, при наличие на толкова свободно пространство. И за малко да връхлетя върху една двойка целуващи се, използващи прикритието на палатката. Извиних се за несръчността си, а те стреснати се разделиха, държащи се все още за ръце. Мястото беше осветено, въпреки сянката от палатката и разбира се, не можах да отмина без да хвърля един поглед. Само инерцията, която бях набрал, успя да ме отведе от това място, защото болката, която ме преряза, разпознавайки Владимира, можеше да ме покоси. Как стигнах до колата и отключих, не помня. Когато най-после дойдох в състояние да потегля, часовникът показваше 2 часа след полунощ. Прибрах се и се проснах на дивана. Повтарях си за хиляден път, че съм силен човек и подобен полъх от близкото минало не трябва да ми влияе. Но сърцето не приемаше порциите разум, които се опитвах да му инжектирам, то блъскаше в дивашки ритъм, пращайки организма в онова некомфортно състояние, от което бягах с всички сили. Изглежда все пак съм задрямал, защото здравата се стреснах от моторен рев и бесния лай на кучето. Някой свиркаше отвън и когато отворих портата едва не викнах от изумление. Върху мощен мотор, седеше великанска фигура, с червена кърпа на главата и гол до кръста. На стената до портата стоеше подпряна Владимира и ме гледаше с изцъклени очи.

- Извинявай, мой човек, дамата пожела да я докарам тук. Лека нощ! – и изричайки поздрава, рокерът отпраши надолу към площада.

Владимира беше само по сутиен и дънки, държеше в ръцете си маратонките и се опитваше нещо да каже. От нея лъхаше на дълбока винарска изба и това ми обясни блокиралия говор. Взех я на гръб и успях да я сложа безинцидентно на дивана във всекидневната. Освободих ръцете ѝ от маратонките и с една влажна кърпа избърсах полепналия прах. Завих я с одеало и седнах в плетения стол до нея. Гледах това лице, което ми причини повече мъка, отколкото всичко изживяно през останалия живот и не знаех как да подредя хаоса в главата си. Дълго не откъсвах поглед, но все пак умората надделя. Събудих се преди обяд и като видях фигурата на дивана, отново ме налегнаха тежки мисли. Тя спеше дълбоко и сигурно нямаше скоро да вдигне глава. Взех един душ, преоблякох се и тръгнах навън. Извиках песа и реших да сляза до реката. Цялото ми същество крещеше да се върне обратно във всекидневната, но този път се насилих и без да бързам, поех по пътя. Дали ходенето или вятърът промениха нещо, но реших да не се връщам скоро, като тайно се надявах гостенката ми да се събуди през това време и когато се прибера, диванът да е свободен. Така и стана. Прибрах се надвечер и заварих празна къщата. На масата в кухнята имаше оставена бележка, с почерка на Владимира:

„Ясене, моля те за извинение. Не знам как съм попаднала при теб. Обадих се на Рени да ме прибере. Взимам ти една тениска, ще ти я изпратя.

Сбогом.

Владимира“

Повече не я видях. Чух, че скоро след това е заминала за Гърция. Животът не спря, разбира се. Вярно, липсваше ми зарядната станция за акумулаторите, поддържащи емоционалното ниво, но намирах заместител в работата и радостите около внуците.