Лора беше на четирсет и шест години. От над двайсет години служеше вярно на катлическата църква и спазваше всички Божи правила. Смяташе себе си за почти безгрешна, доколкото е възможно за един грешник, какъвто е човекът по природа и често търсеше поводи да го спомене. Но не с цел да се изтъкне, тъй като суетата е грях. Нейната цел беше много по-възвишена – да вдъхновява и помага на хората да следват правия път. Самата Лора се бе поддала на изкушенията на лукавия преди много, много години, още преди да навърши пълнолетие и да се отдаде на вярата. Случи се само веднъж, през една нощ на лято 1987. Единсвеният свидетел беше Травис Грасефа, който две години по-късно получи обаждане по време на което официално се закле в душата си, че никога няма да спомене за случилото се. След разговорът последваха редица молитви и изповедания, преди  Лора най-сетне да почувства, че Бог й е простил, след което тя гордо започна да се нарича Сестра Лора.

  Докато чакаше интернет страницата да зареди Лора се чудеше какви ли ще са снимките този път. Знаеше, че ще ги има. Имаше ги всеки вторник и петък през последните два месеца и каквото и да предприемаше – молитви, заплашителни отговори, опити за преговаряне, изпращане на параграфи от Библията, нищо не спираше пристигането на 5 нови снимки два пъти всяка седмица от напълно неизвестен източник. Проследяването на изпращача беше невъзможно, защото ако се свържеше с полицията, сестрата щеше да трябва да предостави и уликите, а никой, за нищо на света не трябваше да ги вижда.

   На първата снимка ръката й беше елагантно и дори някак еротично поставена в близост да гръдтта й, което веднага накара Сестра Лора да потрепери от неудобство и да се прекрсти три пъти. Погледът, както на всички други снимки беше премрежен и подказващ греховни помисли, които самата Лора почти никога не изпитваше. Останалите четири снимки бяха в цял ръст и си приличаха, като различно беше единствено разположението на тялото. След бързото им прехвърляне Лора спря поглед на последната, която, колкото и да не искаше да си признае, изглеждаше наистина привлекателно. Дори някак артистично, макар и преди всичко мръснишки. Оглеждайки прасеца и сгъвката на коляното си, Сестрата забеляза малката бенка  точно в долната част на дясното бедро. Дали заради задимените светлини на кадъра или заради черешовия цвят на нощницата, тя не разбра, но за пръв път от години спря поглед върху тази част от тялото си. Имаше някаква нежност, някаква красота в този иначе съвсем простичък участък от кожата. Лора се присегна и прокара ръка по лявото си бедро, сякаш за да провери дали бенката е още на мястото си. Там беше. Същата като на снимките. Сестрата затръшна лаптопа и се прекръсти 5 пъти.

Моника работеше като касиерка в бензиностанция. Работата не беше лоша, докато не се роди и второто дете. Бащата този път беше известен, но отново беше избрал да не поеме ниакква отговорност към отрочето си. Съдилищата нямаше да помогнат, тъй като отдавна се бяха отказали да се борят с членове на мафията, особено ако случаят е издръжка на дете. Моника се върна на работа още месец след раждането на малката, а детето остави на трите си съквартирантки, които също имаха по няколко деца, така че знаеха какво правят. Не след дълго стана ясно, че парите скоро ще се изчерпат, а последният Шугър Дади беше спрял с вноските още на шестия месец от бременността на Моника, която вече не можеше да крие корема си. Трябваше да се измисли нещо.
   Моника вдигна слушалката и нервно зачака. От другия край на линията се чу пращене, а след това нечленоразделни звици, наподобяващи плач, или може би много нетипичен смях, след което мъжки глас:
   - Колко?
  - Моля? - изненада се Моника.
Мълчание.
   - Откъде имаш този номер?
   - Даде ми го преди години.
Мълчание.
  - Кой се обажда, по дяволите?
Трясък.
  - Моника Беркини.
Женски писък.

***
 

  -Виж, миличка... за мен винаги ще си сладурче, но след една възраст цената пада до такава степен, че просто се губи смисъл.
   Моника едва прикриваше неудобството и обидата.
-Не помниш ли какво ми каза преди осем години?
-Именно. Това беше преди осем години, красавице. Ако бяхме направили снимките тогава можеше да вземем по 4-5 бона за една.

Моника не разбираше. Ако преди няколко години нейни провокативни снимки струваха издръжката на бебе за поне 10 месеца, защо да не струваха поне половината на това сега.
- Виж, сладка... аз винаги съм готов да направя снимките. Готов съм да направя много неща, стига да се съблечеш. Но не мога да ти гарантирам нищо.

                                                                                               ***

Сестра Лора трескаво се опитваше да измисли план на действие. Единственото нещо, което й идваше на ум, бе да говори с Отец Григорий, тъй като той беше най-широкоскроеният и следователно щеше най-добре да приеме въпросните снимки. Именно тази негова прекомерна широкоскроеност често влудяваше сестрата и я караше да се съмнява в Божието решение човек като него да е Отец, но изглежда най-сетне щеше да има някаква полза от светския му характер. Лора закрачи нервно към кабинета на Отец Григорий и с всяка крачна пълсът и растеше. Коридорът беше дълъг и тесен,и сестрата на два пъти се спря, за да успокои дишането си. Прескръстваше се отново и отново преди най-сетне да стигне до вратата. „Това е просто Божие изпитание! Господ те тества! Всичко се случва по Негово желание!“ напомни си тя, след което постави ръка на дръжката и пое дълбоко въздух.


- О, Сестра Лора! Какво ви води насам? - припявайки, изрече отецът, което ведна накара сестрата отново да се запита защо несериозен човек като него заема такава свята позиция.
- Отец Григорий.. аз... исках да се посъветвам с вас...
- Никой не е по-мъдър от Всевишия. На първо време пробвахте ли да се посветвате с Него?
- Да, разбира се! – изрече сетрата и веднага си каза на ум „Естествено, колко умно!“ –Работата е там, че... за моя проблем... аз просто не знам какво да правя!
- Какво те мъчи, дете? – спокойно попита отецът.
- Отец Григорий... какво бихте сторили, ако разберете... да кажем, че някоя от монахините бъде хваната в срамна дейност.
Притеснение се изписа по лицето на свещеника.
- Искам да кажа... Вие знаете, че всички сме верни на Бога и на Неговите заповеди. Но да кажем, че по необяснимо стечение на обстоятелства някой извърши нещо греховно... без да иска... но все пак истинси греховно.
- Ние всички вършим грехове, сестро! Но за какво става въпрос?
Сестра Лора се спря за момент, сякаш за да обмисли дали е готова да го изрече, след което каза:
-Ами... става дума... говоря за прелюбодейство.
Неловка тишина обзе стаята. Лицето на отеца преблядне и на Лора и се стори, че сякаш се състари с десет години.
-Ваше Всепреподобие... –поде той преди да бъде прекъснат.
-Не, не, не ме разбрахте правилно... аз никога не бих сторила подбно нещо! Всъщност, аз вече съм, но беше преди много години... и аз се изповядах... всъщност се изповядах много, много пъти! Бог ми е свидетел, че съжалявам!

Отец Григорий гледаше с недоумление.

- Но сега става въпрос за нещо съвсем друго... – продължи сестрата. - Едни мои срамни снимки... искам да кажа, не са мои, но са снимки на мен... Божичко, простете!

И излезе бягайки.

 

                                                                                         ***

Разглеждайки снимките на масата Моника не можеше да не признае, че се беше променила. Дали детето, алкохолът или годините бяха виновни не беше ясно, но нямаше спор, че изглеждаше различно преди осем години. Но вс епак смяташе, че е все още изглежда секси. А нищо не крещеше пари, както сексът.

-Ще платят 100 на снимка.
-Сто хиляди? – пишегува се Моника, за да не започне да плаче.
-Не мога да направя нищо повече.
 

По всичко личеше, че шансовете на Моника да изкара някакви пари се топяха. Фактът, че вече не беше  достатъчно съблазнителна я побъркваше. Но тъй като това беше единственото нещо, което умееше добре (или поне така смяташе досега), не й оставаше нищо друго, освен да се опита да го приложи за последно>

-О, хайде... знам, че можеш да измислиш нещо. Ти си най-умния, най-силния, най-най големия...
Мъжът я пекъсна:
-Виж, сладурче – снимките не струват нищо. Аз мога две неща, да продавам и да изнудвам. Сещаш ли се за някого, когото да можем да изнудим?
 

***

 

Отваряйки имейлът, сетсра Лора видя, че този път имаше прикачен и текстов документ. Сърцето й запрепуска, когато кликна върху файла и зачака. Това беше възможно най-лошия момент за стария й компютър да забие, но Лора реши да се възползва от отворилото се време, за да се прекръсти няколко пъти.

„Уважаема сестро,
Аз знам колко Вие държите на Божиите ценности и на вярата си. Затова, предполагам, сте готова на всичко да съхраните чистото си име. Изтичането на снимковия материал, който Ви изпращахме последните няколко седмици, може да бъде пагубно за Вас. Ето защо искам да Ви помогна. В случай, че ми съдействате можем лесно да намерим начин тези фотографии да изчезнат. Но ако изберете да не го сторите, то тогава се опасявам, че проблемът може да градира. Човек, притежаващ почти същия генетичен материал като Вас лесно може да открадне идентичността Ви. Никога не знаете какво е способен да стори, преструвайки се на Вас.“

-Моника! – почти изпищя сеста Лора.

Моника имаше трудно детсво. Типичното трудно детство, през което минава един сирак – приют, бедност, самота. Когато беше на девет годинки за пръв път бе докосната от мъж, но дори за момент не й хрумна, че пазачът на дом за деца „Надежда“ би имал някакви лоши намерения. Защо мъж, който има лоши намерения, би работил на място с малки деца?
Именно затова.
 

На Моника й отне доста време да го осъзнае. Растейки, странното отношение на пазача й се струваше все по-неуместно и некомфортно. Докато една вечер не премина границата. Моника знаеше, че това не е нормално. Знаеше, че беше ужасно. Че го мразеше. Че не искаше да се случва отново. Но най-вече знаеше, че няма избор.

Същата вече повърна два  пъти. На следващата сутрин открадна пари от шкафчето на една от чистачките и избяга. Деца често бягаха от домовете и съответно, честo бяга хващани. Но не и Моника.

Първата седмица беше на улицата. Пътуваше на стоп, крадеше, криеше се от полицията и ровеше в кофите. Единсвеното, което искаше беше да се отдалечи максимално. Презираше приюта с цялото си същество, но едно нещо нещо я мъчеше повече от страха и бездомността. Беше оставила сестра си.

Лора беше кротко дете. Дори твърде кротко, тъй като слабостта й караше другите деца да упражняват силата си над нея. Но въпреки всичко тя обичаше дома. Храната беше безвкусна, служителите миришеха странно и децата я плашиха, но когато всички заспяха Лора се промъкваше в леглото на Моника. Дали защото бяха близначки, а за близнаците се говори, че не могат един без друг, или поради някаква друга причина, но двете момичета изпитваха неописуема връзка помежду си. Връзка толкова силна, че на няколко пъти бе спасила живота на Лора. Момичето не можеше да го обясни, но знаеше, че това трябва да е обич.
Докато еидн ден Моника не изчезна.
 Лора никога преди това не бе познавала какво е сигурност и я откри отново едва години по-късно във вярата си.
  

                                                                                 ***

Моника също откри сигурността – в наркотиците. Защото те със сигурност те карат да забравиш, че мразиш цялото си съществуване.
Дълги години страдаше за Лора. Искаше да я намери, искаше да знае дали е добре. Един ден се върна в града. Познаваше достатъчно хора, които можеха да й помогнат, така че не й отне много време да открие сестра си. Обземаше я панически ужас при мисълта, че тя можеше да я отхвърли заради всичко, в което се бе превърнала. Въпреки това дълбоко в себе си вярваше, че това не е възможно. До момента, в който рабзра, че сестра й вече не е просто Лора. Беше Сестра Лора.
Моника си събра багажа и никога не се свърза с нея. Тъй като не знаеше какво да чувства реши да заложи на единсвената емоция, която владееше добре – да мрази.

          
                                                                                       ***

„Бог да те прости“
Лора дълго се взира в екрана, но нищо друго не й идваше на ум да напише.
„Защо? След всички тези години? Защо?“
Имаше ли смисъл да пита?
„Нека се срещнем. Какво искаш?“
Изпратено.

                                                                                      ***

-Близо сме, сладка! Пита какво искаме. Мисля си... двайсет бона?
-Тя е монахиня. – каза неразбиращо Моника. Все още не разбираше защо изнудват точно нея.
-Именно, сладка. Църквите са фрашкани с кинти. Ще направи една свирка на попа и ще ги има.

На Моника й се доповръща. Беше на косъм да го напсува, но се възспря.
-Вземи колкото можеш.
Така или иначе за нея щяха да останат едва една четвърт от парите.

                                                                                    ***

-Трийсет хиляди! - сърцето на сестра Лора щеше да изкочи от гърдите й – Как, по дяволите да намеря трийсет хиляди?

Срещата беше след седмица в полунощ зад храма. Лора не разбираше що за грях трябва да е сторила, за да заслужи това. За пръв път в живота си се съмняваше в Божия план. Трбваше да има някаква грешка, защото тя определено не заслужаваше това. Паниката, която я обзе след прочитането на имейла не я напусна цяла нощ. Какво трябваше да стори? Десетките й молитви не я спасяваха. Не можеше да остави нещата така. Не можеше и да говори с отеца отново. Трябваше да измисли начин да смили сестра си. Защо й го причиняваше? Къде беше през всички тези години? Може би Моника се нуждаеше от парите. Лора дори нямаше време да мисли за всичко това. Беше седмицата преди Великден и като всяка година монахините организираха благотворителни сбирки за набиране на пари за местния старчески дом. Миналата година бяха събрали 57 хиляди лева. Това беше първият път в живота й, в който бе видяла толкова пари на едно място.
Следващите няколко дни Лора се отдаде изцяло на благотворителните сбирки. Тъй като почти не мигваше по цели нощи, тя използва времето на прави различни декорации, да търси нови рецепти и да измисля игри за децата.  Отец Григорий беше на върха на щастието. Той или беше забравил за разговора им, в което Лора много се съмняваше, или беше предпочел да се преструва, че не се бе случил. Във всеки случай тя предпочете да не му напомня. Но за сметка на това така оставаше съмвсем сама пред решението какво да стори. До срещата оставаха два дни. Единсвеното, което я радваше беше фактът, че целият град говореше за техния храм. Досега бяха събрали 50 хиляди лева  и изгежда щяха да бият рекорда си от миналата година.

На последния ден Отец Григорий я извика за личен разговор. Лора настръхна. Сигурно никога отново нямаше да може да го погледне в очите. Страхуваше се, че ще бъде прогонена и унизена и за нищо на света не беше готова някой да научи за казано между двамата преди няколко дена. Когато най-сетне остана насам с игумена тя бе готова за най-лошото. Но вместо това той й се усмихна широко.
- Сестра Лора, трябва да призная, че съм възхитен от вас! Усилията, които положихте за тазгодишната ни благотворителна кампания са изумителни. Имам награда за вас!

Лора гледаше с недоумление. Дори не се сети да отговори, така че отецът продължи:
- За да ви се отблагодаря за отдадеността искам тази година вие лично да предадете парите на старческия дом.
Монахинята пое плика.
- Отец Григорий... – поде тя, но свещенникът я потупа по рамото и си замина.

                                                                                  ***

Двете жени се срещнаха в дванайсер и седем минути след полунощ на другия ден. Една беше забрадена, а другата почти не носеше дрехи, но въпреки това много си приличаха. Прегръщаха се и плачеха. Почти никакви думи не бяха изречени. Разделиха се бързо, а следващата им среща се случи чак след тринайсет години, но при съвсем други условия.

На следващия месец започна ремонтът на баните в Старчески дом „Мир“. Жителите му бяха изключително щастливи и благодарни, защото това нямаше да се случи без дарението от 26 хиляди лева на местната църква.

Снимките бяха изтрити.