Знаех, че любовта си е отишла. Тихо, безмълвно както отиващото си лято.
С времето невидимите ѝ стъпки бяха оставили едва-едва забележима следа. Изглеждаше сякаш все още е тук, но всъщност отдавна я нямаше.
Чувствата както и времето, неусетно бяха охладнели и някак напомняха за лято или по-скоро приличаха на тези последни летни вечери – хладни, тъжни и мълчаливи. А от този хлад раздялата започваше да ми се струва все по-реална.
Изминали бяха няколко месеца без никакви новини, никакво обаждане, никакви писма. Един ден Той изчезна, ей така, без думи и без обяснения, просто си тръгна.
Отпуската свършваше, оставаха само няколко дни и след това трябваше да се върна на работа и отново да вляза в ритъма на живот на големия град.
Но сега бях тук - тъжна и сама. Сама в малката къща на брега на морето, която пазеше толкова много спомени, толкова много щастие и толкова много смях.
Тях вече ги нямаше, нямаше го и Него. Уютът и топлината, които внасяше бяха изчезнали заедно с неговото присъствие. Той беше онова нещо, чиято липса караше всяко нещо в светът около мен да изглежда несъвършен.
Реших да да се разходя за малко преди да завали.
Дръпнах шала, който бях оставила на дивана и отворих вратата.
Посрещна ме бурният морски вятър.Тази вечер той сякаш се чувстваше като господар на брега.
Едва стъпила на верандата усетих как дългата памучна рокля рокля, с която бях облечена започна да се увива около тялото ми и нежно да гали кожата.
От приглушената светлината на залязващото слънце пясъчният ѝ цвят контрастираше красиво на загорялата ми кожа.
Затворих очи и поех глътка от соления морски въздух, който миг след това се отрони като дълбока въздишка.
Раменете ми бяха голи и затова усещането от леденият вятър не бе от най-приятните неща тази вечер . Вдигнах шала, който се беше свлякъл върху ръцете ми и се загърнах. Меката тъмносиня материя ме обви нежно и притъпи леко усещането за студ.
Вятърът беше посипал верандата и дървените стълби с пясък и по босите ми крака се полепиха дребни песъчинки. Слязох на пясъка и тръгнах към морето. Стъпвах внимателно, защото имаше много натрошени мидени черупки, които болезнено се забиваха в стъпалата ми.
Застанах на брега, студените морски вълни докосваха краката ми. Гледах как идват и се отдръпват, после пак идват и пак си отдръпват навътре в морето.
Напомняха ми за Него – идваше и си отиваше, и после пак идваше и си тръгваше, докато в един момент си тръгна и повече не се върна.
Стоях минута-две и се отдръпнах. Студената вода и вятърът накараха тялото ми да потръпне. Вдигнах очи от водата и се загледах в отиващия си ден и въпросите заваляха отново.
- Какво стана?- разумът задаваше поредните „отговори”.
- Знаеш какво! Просто те смени с друга - тихо отговаряше сърцето.
През сгъстяващите се облаци се прокрадваха последните слънчеви лъчи обагряйки облаците с чудни пурпурни цветове и бавно се разтваряха в настъпващата нощ.
Трябваше да се прибирам.Тъмнината се приближаваше, а и скоро щеше да завали.
Мисълта за дъжд не ме натъжаваше. Обичах дъжда.Обичах да гледам как капките се стичат по стъклото и размазват гледката навън. Неясните очертания ми даваха надежда, че след дъжда небето ще е много, много синьо. Толкова синьо, че винаги когато го погледна ми се иска да се потопя в него и да забравя всичко.

- Нека да вали, така няма да се вижда, че плача. /Тази мисъл сякаш се изстреля от моето тъжно Аз./
Вятърът идващ откъм морето ставаше все по-студен и по-бурен.
Мислите и тъгата се блъскаха във всяка фибра на тялото и се превръщаха в огромен заряд от емоции, които започваха да се стичат от очите ми.
Загърната в мекия син шал, усещах как през тялото ми минават ледени стрели. Опитвах се да се загърна по-добре, но вятърът го подхвана и издърпа от ръцете ми. Миг преди да го изскубне разбрах, че ще го изпусна. Секунда след това видях как го издига във въздуха, след това как леко докосва пясъка и отново се издига нагоре сливайки се с прииждащата тъмнина.
Помислих си за миг да го оставя да отлети, но след това се затичах след него.
Шалът беше подарък от Него и не можех, а честно казано не исках да го изгубя.
Вятърът обърна косите ми върху лицето.Опитах да ги прибера с ръка, за да виждам къде стъпвам, но не успявах. Виждах как шалът се отдалечава и навлиза в мрака. Затичах се по-силно.
Изведнъж от същия този мрак изникна силует. Видях как се наведе и успя да хване бягащия по пясъка шал. Замръзнах. Сърцето ми лудо заби в гърдите. Не можех да отворя очи добре, защото пясъкът танцуваше във въздуха.
Силуетът бавно започна да се приближава, но аз вече знаех..........

- Здравей, това е твоят шал, нали?

Усмивката дяволито играеше по устните му. В очите блестяха закачливите пламъчета, които познавах до болка. Опитах се да кажа нещо, но гласът остана безмълвен, а сълзите бликнаха неудържимо. Стоях като вкаменена.
Затворих плътно очи, за да задържа видението и то да не изчезне. Страхувах се, че ако ги отворя ще разбера, че всичко това е илюзия, плод на раздиращата ме отвътре болка и желанието случващото се да бъде истина. Мислите бясно започваха да прехвърлят възможности, докато в един миг усетих как силните му ръце бавно се плъзнаха по тялото ми и той ме притегли към себе си.
Говореше ми нещо, но единственото, което чувах е как вълните се разбиват във вълнолома ,а грохотът от тях отекваше в сърцето ми.

- Ще го разбиеш отново? - крещеше разумът, но сърцето ми го искаше неистово.

Олюлях се, станах лека като перце, усетих, че губя съзнание, но все още усещах ръцете, които ме държаха здраво.
В този миг устните му се впиха жадно в моите и аз отлетях...
.................
Възприятията бавно се връщаха.
В стаята се изпълваше с приглушената светлина от огъня в камината, носеше се тиха музика и аромат на прясно сварено кафе.
Вече знаех, че е истина, знаех, че Той е тук.
Не знаех дали и колко ще остане, но днес беше тук, днес в последния ден на лятото.