Някакъв петел изкукурига в четири сутринта. Шенкела се завъртя в пружината, която изскърца като ръждив амортисьор на голф-тройка. Опипа се за желязото, но като не го намери под бабината възглавница изсумтя една псувня и пак се унесе. Само да му беше тук ютията тоя петел щеше да се разнесе на перушина, ама нали Бигбос  му каза да я остави на Конопа и да бяга на село. И той избяга.

Удара не премина както го беше запланувал Бигбос. Уж нямаше да леят кръв, а оставиха три перфорирани трупа да събират мухите в оня прашен склад. Труповете приживе работиха за Кредита, а оня не оставаше длъжник. Заради това му викаха Кредита.

И така Шенкела от една седмица делеше сайванта с едно шугаво магаре,  шест кокошки и един петел. И от толкова време отбиваше въпросите на бабичката защо внука ѝ се е обръснал нула номер и защо има обица на ухото. За сметка на това пък си отяде вкусни манджи и прясно козе сирене, каквото няма и в най-скъпите софийски магазини.

-         Я фани, баби, онова, ребатото пиле да ти сготва яхнийка – го приканваше дъртата и късаше главата на пилето с ръце – ама си са нашàрал по ръцете, баба – хокаше татуировките му и като пускаше радио-точката да попее Гюрга Пинджурова.

Нещо се пречупи в коравия Шенкел и злорадия му вид с който плашеше дори закоравели барутлий като Мачо и Сопола взе да омеква. Чепатия му характер се приглаждаше, както дедо му рендосваше криви стволове едно време. Грубите му обноски тук на влияеха на оскубаните кокошки и дъртото магаре. С изненада установи, че още трепва, когато бабичката вдигне точилката. Да опъва òби за баница я вдига, а у него припламват болезнени детски спомени.

-         Колко бой си изел от тая точилка, да знаеш. Голем вагабонтин беше! Дедо ти едвам ти прости за ония тàраби, дето ги откърти да си правиш шèйне.

-         Коги умре той, бабичко?

-         Па има десет гòдин. Погребахме го на горните гробища до чичà ти – редеше старата и теглеше тънки òби от които правеше най-сладката баница.

Нея сутрин Тихомир Дринов, по прякор Шенкела стана рано, уми лицето си на външната мивка и огледа дядовите инструменти, подредени стройно в работилницата. Голям майстор беше стария. Бъчвар. Цялата околия му заръчваха бурета и каци да им прави, а той едвам смогваше с поръчките. Двамата му сина не се отурваха да му помагат. По-големият, бащата на Тихомир побегна по града, а малкият се пропи и умря млад от цироза.

Тихомир взе едно ренде и прокара пръст по острия му ръб, сякаш току що наточен. Огледа се за парче дърво, но всичкия материал бе отдавна изсъхнал и непотребен. В стягата още стоеше заклещена дъга за буре, на която можеше да преброи годишните линии. Шенкела се напъна, но стягата не щеше и да чуе да се отвие. Втори напън направи, като използва цялата сила на яките си мишци. Пак нищо. Взе една ръждива тръба, наниза я на ръкохватката и напъна пак.

Изведнъж дървото наруши десетгодишното си мълчание и мощно изскърца. Дървения вик продра сутрешната тишина и изгони кокошките от двора. Дъгата, която от десет години бе заклещена в стягата с нежелание се отдели и падна на пода. Повдигна я и се удиви на правилната ѝ форма, гладките стени и плавната извивка останали през цялото това време.

Тогава усети нещо, което никога не беше предполагал, че притежава. Една сълза се търкули по крайчеца на окото му и попи в едноседмичната му брада. През целия си груб, изпълнен с цинизъм, пошлост и жестокост живот не беше виждал нещо по-хармонично, по-стойностно и истинско от тая стара дъбова дъга. Дъгата на дядо му, майстора на каци и бадъни, който всички ще запомнят с уменията и добрината му. А него, Шенкела с какво ще запомнят. Опита се да измисли и не можа. Защото просто нямаше с какво.

…

След една седмица в селото пристигнаха три патрулки с осем полицаи извикани от баба му. Не беше се прибирал от три дена и старата инстинктивно знаеше, че се е случило нещо лошо. Намериха го в гористото дере. До него се валяше най-хубавият материал за бъчви, а той стискаше дядовата манара в последна конвулсия. В празния му поглед се четеше въпроса „Защо?“, а на челото му зееше малка кръгла дупчица.