На мама пак ѝ свърши инсулинът. Тичам аз по аптеки из целия град – няма. „Реекспорт, паралелен внос, тинтири-минтири“, оправдават се аптекарките и свиват рамене. „Поръчали сме от месец – до края на седмицата трябва да пристигне“, вика една. Мама: „До края на седмицата в гроба ще ми го биеш, тоя пуст инсулин!“. Пребеляла, примрачняла, отваря и затваря уста като риба на сухо, преглъща конвулсивно и реве: „Устата ми съхне, нищо не виждам, от тоалетната не излизам – ще се мре!“
После легна възнак на леглото, зави се с одеялото до брадичката, гледа ме с едни такива тъмни, насълзени очи и тихо нарежда:
– В църквата „Св. Кирик“ в „Комитово“ да идеш при отец Самуил, прошение за опрощаване на греховете ми да сториш. В горното чекмедже на кухненския шкаф са парите за погребението, дрехите ми са в скрина в спалнята. Последната хапка от храната, дето ми е поднесена, преди да умра, да запазиш, туй е понуда – лековита е. Че си ми слабичък и болнав, нищо че си цял младши научен сътрудник. Заплатата т ...