Шестица от тотото

    На мама пак ѝ свърши инсулинът. Тичам аз по аптеки из целия град – няма. „Реекспорт, паралелен внос, тинтири-минтири“, оправдават се аптекарките и свиват рамене. „Поръчали сме от месец – до края на седмицата трябва да пристигне“, вика една. Мама: „До края на седмицата в гроба ще ми го биеш, тоя пуст инсулин!“.   Пребеляла, примрачняла, отваря и затваря уста като риба на сухо, преглъща конвулсивно и реве: „Устата ми съхне, нищо не виждам, от тоалетната не излизам – ще се мре!“ 

  После легна възнак на леглото, зави се с одеялото до брадичката, гледа ме с едни такива тъмни, насълзени очи и тихо нарежда:

  – В църквата „Св. Кирик“ в „Комитово“ да идеш при отец Самуил, прошение за опрощаване на греховете ми да сториш. В горното чекмедже на кухненския шкаф са парите за погребението, дрехите ми са в скрина в спалнята. Последната хапка от храната, дето ми е поднесена, преди да умра, да запазиш, туй е понуда – лековита е. Че си ми слабичък и болнав, нищо че си цял младши научен сътрудник. Заплатата ти – колкото на чистачките в общината, от десет години все младшуваш – пусто да опустее и научното му сътрудничество! Всичките ти връстници те изпревариха – Боян Хаджиделчев вече е старши инспектор в КАТ, Петя Златкова е началник отдел в Кадастъра, а Коцето Симеонов е в Англия. Само ти – младши! За кога вече бе, маме? На 36 години – гол като сокол и парясник. Напусна те оная чума Марианета, изпод венчило избяга, хванала се с бизнесмен! Ох, синеее, ще умра с отворени очи от кахъри. Татко ти ни остави без време, и снахичка си нямам, да те гледа, и внуци не дочаках – кой ще се грижи за тебе, мамееее, сам-самичък на кого те оставяяям!

  – Мамо, няма да умреш. Последната доза инсулин я взе днес сутринта, а тя е с дълготрайно действие – викам. – Сто години ще живееш и внуци, и правнуци ще дочакаш. Марианета да си гледа бизнесмена, притрябвала ми е, друга ще си намеря – кротка и работна, не като нея – интересчийка! Утре братовчедът Мирчо отива за стока в Загра, град голям е, областен център стохиляден, що аптеки има там, все в някоя ще намери инсулин. Не е като при нас, в затънтения Бравинци. Един само Институт по овощарство имаме, че и там всеки напредва по втория начин. Късмет е изобщо, че още не са назначили някого на мястото ми – с малко талант и с много връзки.

  – Хубаво си ни е градчето, маме, спокойно, не ти трябва големият град – само проблеми! Стой си тук, където ти е коренът – въздъхна моята болна майчица и ме гледа с укор, а сълзите ѝ взеха да пресъхват. – До утре няма да изтрая, сине. Ама каквото ми е писано…

  – Нищо не ти е писано! – ядосах се аз на нейното примиренчество, разтършувах се из шкафовете и извадих старото рокерско яке на татко и мотоциклетната каска. – Каквото сами си го направим, туй ни е писано!

  – Къде отиваш, Янко? Сама ли ще ме оставиш на умирачка? – пита плахо мама, а в очите ѝ такава мъка, че и на мен ми се приплака.

   – Отивам да кажа на леля Роса да те наглежда, докато ме няма. Ей я де Загра, има-няма петдесетина километра. Мятам се на хондата на татко и за нула време съм там. До обяд ще се върна. Той, Мирчо, вятър го вее на бял кон, може и да иска да остане утре в града, няма да го чакаме. Пък и ти така ще си по-спокойна.

  – Бог да те поживи, детето ми, златно сърчице имаш – занарежда пак мама, а гласът ѝ трепери. – Ако не ме завариш жива…

  – Млък! – заканих ѝ се аз, а сърцето ми не слуша, свило се на топка и тупти ли тупти, сякаш тъпан бие в гърдите ми. Чак ми се прищя и на него да викна: „Млък! Кротувай там и не ме издавай колко ме е страх!“

  – Чуй ме сега! – казва тихо мама и ме гледа загрижено. – Оттук като тръгнеш и право в Загра! Никъде да не спираш, в Лесидол при баба си да не се отбиваш, нищо че ти е по път. Вземи бутилката с минерална вода – в хладилника е, сандвич с шунка и с кашкавал си направи, в случай че огладнееш. При излака под рътлината преди отбивката за Лесидол да не спираш, че сега са горещници и по икиндия там се навъртат самодиви. Излезли са от Долната земя, където живеят от векове, чакат самотни момчета като теб, омагьосват ги, отнемат им ума и силите и ги отвличат долу, при тях. Няма да те видя вече, синко, млад и зелен ще загинеееш!

  – Мамо, успокой се, това са само легенди. Самодиви не съществуват!

  – Де да беше тъй, де да беше, ама дядо ти Атанас, кой, мислиш, го бастиса? Същата тая самодива от излака. Малка бях, ама помня! Бил там през горещниците, примамила го тя със сладки приказки, омагьосала го и пропадна той вдън земя, ни се чу, ни се видя!

  – Тая самодива ще да е имала черна, къдрава коса, сини очи, кръшна походка и ще да се е казвала Кина склададжийката от село Вреш – измърморих аз полугласно, но срещнах трескавия поглед на мама и замълчах.

  Моторчето на татко беше старо като света и доста разбрицано. Като стигнах емача под рътлината преди Лесидол, съвсем сдаде багажа. Пухтя, пухтя заплашително няколко минути и накрая угасна. Мама каза да не спирам никъде, ама като не ще тая антика да върви нагоре, ще трябва да сляза и да я бутам. После от тепето е все нанадолнище, има малко завои, но все ще стигна някак до Загра. Ще оставя мотора в някой сервиз. Пък оттам, живот и здраве, ще намеря транспорт за Бравинци – има един автобус в два часа, може да успея да го хвана.

   Бутам нагоре аз хондата, ама тя тежка и ме бута обратно надолу. Слънцето прежуря, потя се като прасе и ми се струва в маранята, че чувам цвърчене и усещам лъх на изгоряло – като от препържена сланина. Очите ми смъдят, главата ми ври под каската, пред погледа ми – пламтежи и бумтежи.

  Смъкнах каската, по-добре не стана. Извадих шишето, отпих няколко глътки топла, блудкава водица и – грях не грях – излях останалото върху главата си. Поразведрих се малко и продължих нагоре. Докато стигна върха, изсъхнах съвсем и прежъднях, като че не съм пил изобщо. На върха яхнах пак хондата и литнах надолу.

  Още отгоре го видях – оня кладенец. Белее се сред нивята под един клонест бряст с дебела сянка и сякаш вика – ела ми, ела, момче, вода имам бистра, студена – да се напиеш, сянка имам гъста, зелена – да си отдъхнеш. Мама може да почака, още е рано. Не, викам си, подминавам гордо и не слушам разни излаци какво ми нашепват! Тъкмо да го загърбя и моторчето пак запърпори и угасна. Ами сега? Чакам да мине някой, не минава. А преди сигурно хиляда коли ме задминаха и насреща – още толкова. Ама сега – няма. Пак започвам да се потя и въздухът става душен, нажежен, трепети и миражи виждам някакви – нещо тича из тучните жита откъм гората и ги бясно люлее – животно ли е, човек ли, и сякаш вика за помощ, а нещо друго – голямо и страшно, го гони подире и като танк напредва към кладенеца. Примигнах аз стреснато –  и миражът изчезна.

  Това там на човек приличаше, викам си, трябва да отида да видя. Забравил съм заръката на мама, само едно остро любопитство ме гложди и една незнайна тревога.

  Стигам аз до стария излак, граден с големи бели камъни, обрасъл целият в бръшлян и мъхове, с дървено геранило и малко, разхлопано ведро, привързано с дълга, ръждясала верига.

  Чувам нещо като плач и скимтене иззад камъните, заобикалям и що да видя – една сърничка лежи на плочата до бряста, в сянката. Положила морна глава на предните си крачка, хълбокът ѝ се надига треперливо, а отстрани на гърба белите петънца по кафявата ѝ козина обагрени в червено и една стрела стърчи оттам, и кръв тече и се стича по корема ѝ надолу и вече е образувала малка тъмна локвичка на плочника. И вдигна глава сърничката и извряка немощно, а на мен сърцето ми се сви от жалост.

  Клекнах аз до нея, ама какво да правя, не знам – агроном съм, не ветеринар! И каква е тая стрела, откъде се е взела? Да са я ударили бракониери, може, ама те имат пушки, не лъкове със стрели!

  И докато се чудя и мая, сърничката обръща глава към мен и проговаря с човешки глас:

  – Трябва да извадиш стрелата, юначе!

  И пак изблея треперливо.

  Причуло ми се е, викам си, в тая жега всичко може да му се стори на човек. Или съм започнал да полудявам. От стреса ще да е. Ама за всеки случай – по-далеч от туй дяволско място!

  И тъкмо да се надигна да си ходя, сърничката пак проговаря:  

  – Нарочно ме натири към туй място пустият му песоглавец. Уцели ме с омагьосаната си стрела и ме подгони. Знае, че по икиндия никой не смее да доближи излака и няма кой да ме спаси. Ама ти дойде!

  – Песоглавец? – смутолевих аз, нищо друго не ми дойде на ум да попитам.

  – Песоглавецът Немощия! – казва твърдо животинката и ме гледа с укор и страшно ми напомня на мама сутринта. – Кръвта ми изтича, извади по-бързо стрелата – тройно ще ти се отплатя! Ще те даря с всичко, що ти душа лелее. Стрелата е с железен накрайник и е намазана с отровната слюнка на невестулката Калмана. Аз се страхувам от желязо – безсилна съм срещу него. Насочено към небето в Долната земя, желязното острие се удря горе и пуска искри, изпарява подземните реки, сипе огнен дъжд и вдига облаци пàра. Отровна е тая пàра и е уморила вече сума ти жители на селата край езерото Три води. И водата в чешмите и кладенците вече не става за пиене. Ядосан, че не му дават за жена самодивската княгиня Яна, песоглавецът заби стрела в дъното на езерото и оттам взе да изригва огън и жупел, разбърка трите води – златната, обикновената и черната и сега нямаме вода ни за ляк, ни за уроки, ни за пиене. Аз излязох горе помощ да диря, но той ме усети, подгони ме и ме простреля. Моля те, извади стрелата! Не бой се, това ще обезсили магията и аз мигом ще оздравея.

  Аз протегнах ръка несигурно, хванах вълшебната стрела с край от разноцветни пера и с гравирани по ствола ѝ странни символи и знаци, събрах смелост, замижах и дръпнах силно. Стрелата излезе леко, сякаш тялото на сърничката не бе жива плът, а беше призрачно и рехаво, съставено от вятърни струи и слънчеви лъчи. Захвърлих древното оръжие настрани, а то трепна в маранята и изчезна, сякаш никога не е било. Кръвта спря да тече, страшната рана на гърба на бедната животинка се затвори и след няколко мига тя скочи на крака – жива и здрава.

  – Бог да те поживи, юнако! – продума сърничката и ме погледна с благодарност. – Какво искаш за добрината, която ми стори – купища злато, безброй глави добитък, безмерна сила, световна слава?

  – Една шестица от тотото не би ми навредила, че съвсем сме го закъсали – измърморих аз и се усмихнах.

   – Само знай, че аз изпълнявам единствено съкровени желания. Може да си мислиш, че имаш нужда от едно, а да получиш съвсем друго. Да не останеш изненадан! Сега трябва да те оставя, но може някога пак се срещнем.

  – Как да те намеря? – попитах аз, разочарован, че едвам-едвам се докоснах до приказното чудо, а сега то е напът да изчезне, и то завинаги.

  Сърничката се позамисли малко, после каза бързо:

  – Сред белите камъни на излака има едно малко черно камъче. Всички други са споени с хоросан, не мърдат, само то е отделно. Вземи го, почукай три пъти по ръба на кладенеца и ще видиш какво ще стане. Само внимавай – тоя път е труден и изпълнен с опасности и можеш да минеш по него само по икиндия по време на горещниците. Днес е последният ден. Ако сега пропуснеш, следващият шанс ще е чак след една година. А дотогава кой знае какво ще стане.

  – Мама… – прошепнах аз колебливо, сетил се внезапно за какво бях тръгнал в жегите.

  – Не се тревожи за майка си – времето в Самодивското царство тече по-различно от това на Горната земя. Докато си долу, тук ще са минали само няколко минути – ще успееш! Само пази добре камъчето – да не го загубиш!

  След тези думи сърничката удари с копитце по южната страна на излака, подскочи високо, тупна върху плочника, а после препусна към нивите и се изгуби сред житата в посока към гората.

  Поглеждам си аз часовника – дванайсет без пет. Времето, казва, там тече другояче… Добре, сега или никога – няма да чакам чак другата година! Търся по южната страна на излака и веднага го виждам – малко, невзрачно камъче – черничко и назъбено, не като гладките бели камъни на градежа. Грабнах го аз – троп-троп-троп, и гледам какво ще стане. И стана тя една…

  Излезе изневиделица един вихър и като ме завъртя, а с мен и моторчето на татко, обрули всичките листа на бряста, изтръгна де що трева и храсти имаше наоколо и ме запрати с тях право в излака.

  И озовах се аз на дъното, а дъно няма. Има само едно поле, равно като тепсия, засято цялото със самодивска трева, колкото човешки бой, и носят се из въздуха едни благоухания – на лимон, на анасон ли и на още нещо неопределено, но неописуемо приятно. И бродят из тия цъфнали треви гигантски свраки, облечени в черни фракове, с папийонки на тънките шии и държат едни огромни коси, проблясващи на слънцето, и се чува едно свистене – жъжж, жъжж. И пада самодивската трева из полето и сама се събира в огромни, стегнати бали, а свраките минават нататък и пак – жъжж, жъжж…

  А слънцето в тая земя не е като нашето – да изгрява и да залязва всеки ден, ами е едно огнено кълбо, окачено в средата на небето на дебела желязна верига и има специален човек, който го пали всяка сутрин и угасява всяка вечер. И следи този човек, наречен слънцестраж, да не се откъсне от веригата светилото и да не подпали нещо или да потъне в езерото. Но това аз го разбрах по-късно, а сега гледам – от бая време съм вече тук, а то не е мръднало, седи си по средата на небето и свети – равно, спокойно, и даже може да гледаш в него и няма да ослепееш – не като нашето земно слънце. А небето тук е черно, но не защото е нощ и е тъмно, ами защото то е направено цялото от скали – черни, грапави и застрашителни. И виси тая небесна твърд над полето и над селото, дето се вижда отвъд, и над голямото езеро, плискащо игриви вълни в полите на близката планина. А повърхността на туй езеро не е еднородна, ами е изпъстрена с кръгли петна с най-различен цвят и плуват тия петна в златните му води като островчета в море и не се смесват с тях.

  Щом свраките ме подминаха, яхнах аз моторчето и тръгнах по черния път сред нивите към самодивското село – така и така съм дошъл, няма да е зле да поразгледам малко.

  А вие не вярвайте на тия приказки, дето ги приказват, че самодивите са само жени, че пленяват овчари и т.н. Право е – жените са им повече, защото момчета им се раждат по-рядко, но имат и мъже, и то не малко. Тия мъже носят зимата (има там зима и лято като при нас, зависи от силата на светене на слънцето) високи калпаци, окичени с билки и овчи ямурлуци, а лятото са с бели ризи и бели кърпи на главите, държат дрянови тояги, препасани са с разноцветни пояси около кръста, а на обувките им са привързани звънчета, които звънят при всяка стъпка. Самодивите пък са с дълги коси и ясни, лъчисти очи, облечени в бели рокли, тънки и прозрачни, а самите те приличат на изваяни от лунна светлина ангели, въпреки че на Долната земя Луна няма – има само звезди, които са искрите от оная същата стрела, която песоглавецът Немощия хвърля нощем към небето и която се удря непрестанно в небесния свод и така разсейва мрака, та ако има някой окъснял пътник, по-лесно да намери пътя. Това е и задачата, и смисълът на съществуване на песоглавеца, който е един триметров ръбат  и непохватен гигант – с тяло на човек, покрито с гъста кафява козина и с глава на куче с остри зъби и червени очи. Живял той доскоро в мир и сговор със селяните, но неотдавна му скимнало да се жени и ето ти – станала Троянската подземна война!

  Всичко това ми разказа слънцестражът на Самодивското село – един благ и добродушен старец, когото срещнах на пътя – с червен пояс, бяла брада и дълга, разчорлена коса, привързана с копринена лента на челото. Той същият бил и старейшината на тоя край, а злополучната невяста на песоглавеца била Яна, дъщеря му, която и не искала да чуе за сватба.

  – Малко ни е още момичето, няма и деветнайсет – говореше старецът, докато приветливата му съпруга – жена с неземна красота, ми наливаше у тях от самодивската росенова ракия и ме черпеше с медени сладки. – Щом не иска, не мога да я принудя. 

  Бяхме седнали на чардака на къщата им – обширна постройка от бели ломени камъни на един кат, с широк двор и плосък покрив, покрит със слой почва, където растяха най-различни треви, благоуханни цветя и билки. Къщите в селото всички бяха от един кат, покривите им представляваха поляни с градинки, свързани помежду си с живописни мостчета, а с горните и с долните етажи на селото – със стръмни каменни стълбища. И се получаваше така, че покривите на долния ред бяха едновременно и улици за горния и тъй – цели десетина етажа. Селцето се изкачваше постепенно нагоре – чак до върха на планината. По този начин се пестеше място, защото под земята то беше винаги кът, и се оставяше достатъчно пространство за кошарите, оборите и конюшните, които бяха извън селото. Самото село отдалеч също приличаше на градинка – всяка къща беше боядисана в определен цвят, в зависимост от това кой живее в нея – бели бяха жилищата на старейшината и на членовете на съвета, сини – на овчарите, червени – на коневъдците, жълти – на занаятчиите, зелени – на свещеника, учителя и знахаря, както и селската църква, училището и лечебницата, черни – на песоглавеца и на местния магьосник.     

   – От шарените петна вземаме вода за лековитите си отвари, а от черното – за уроки и проклятия – продължи старецът.

  – Това явление е известно на науката – намесих се авторитетно аз. – Дължи се на различната минерализация на водата. Обикновено най-долният слой е отровен, защото в него няма кислород, а сероводород, метан или водороден сулфид – газове с вулканичен произход. Водата в горния слой се изпарява, минералите кристализират и образуват цветните петна. А средният слой е с обикновена вода, която става за пиене.

  – Тъй, тъй – съгласи се добродушно старейшината. – Обаче тоя път песоглавецът ни прокле. Метна се на хранена коня, литна над езерото и изпогори всичко. А цепнатината на дъното, дето бълва отрова, може да се затвори само с магия. И това ще го направи само…

  Внезапно отвън се чу гълчава, вратнята на двора се отвори със замах и на чардака по дървената вита стълба тичешком се изкачи един младеж в светлосини дрехи и с бяла кърпа на главата. Носеше овчарска тояга и също като старейшината беше препасан с пояс, но неговият беше тъмносин.

  – Светли кнeже – поклони се той задъхано на стареца. – Беда ни застигна! Немощия е отвлякъл княгиня Яна. Отишла да нагледа свраките на полето, той минал оттам на врания си ат, грабнал я и сега я държи вързана на медното гумно със стожера, близо до езерото. Рекъл, че докато не се съгласи жена да му стане, няма да я пусне. И ако не приеме до един час, в езерото ще я удави и сам след нея ще скочи. Съвсем е полудял!

  В двора настана неописуема суетня – чуха се викове и плач, някакви хора се защураха насам-натам, взеха да приготвят коня на старейшината, донесоха му меч и едно бърдуче с росенова ракия. Той се метна на седлото и придружен от няколко юнаци, също на коне, запрепуска към хармана. Аз не чаках покана, запалих моторчето и ги последвах. 

  Ситуацията беше доста напрегната, но моя милост мигом забрави всичко, щом зърна княгинята. Стоеше тя примряла до железния стълб на гумното, цялата овързана с някакви жилави треви, бялата ѝ прозрачна дреха очертаваше възхитителното ѝ със съвършените си пропорции тяло. Прекрасното ѝ лице, обрамчено от вълниста кестенява коса, беше малко бледо, но излъчваше такова сияние, толкова благородство и чистота, че на мен чак дъхът ми секна. Тя вдигна поглед, забеляза ме и трепна, а аз съвсем загубих ума и дума. Песоглавецът обикаляше около стълба на великанския си крилат жребец, мяташе към свода гръмове и мълнии с вълшебния си лък и сипеше на висок глас проклятия.

  Направих няколко крачки към княгинята, но Немощия дръпна юздите на коня си, скочи от седлото, спусна се към нея, опря остър, изкривен нож до бялото ѝ гърло и извика:

  – Назад! Никой да не се приближава, че кръв ще се лее!

  После се обърна към старейшината: 

  – Хубаво е, че си дошъл, кнеже, да вразумиш тая лудетина, дето от дума не разбира. Ако не склони да ми стане жена, и нея ще убия, и себе си, ама преди това ще подпаля всичко – камък върху камък да не остане от Самодивското царство. Да знаете кога Немощия е искал нещо и кога не го е получил!

  – Доста, твар подземна, чух те – каза тихо старецът, а гласът му потреперваше, сякаш едва се сдържаше да не избухне. – Аз обаче волята на дъщеря си не мога да скърша и да я принудя да стори нещо, което не ѝ е по сърце. Ако тя склони, ще приема решението ѝ.

  – Никогаж! – извика Яна и очите ѝ светнаха гневно. – Ти, гнусно чудовище, как можеш въобще да си помислиш, че ще стана твоя жена? Не те ли е страх, песоглавецо?

  – От какво да ме страх? Имам най-силната магия на Долната земя, най-бързокрилия жребец и най-точния лък. Никой тук не може да ме надвие!

  – Тук не, ами там? – посочи със светнали очи нагоре княгинята.

  – За Горната земя ли думаш, девойче? – изсмя се песоглавецът. – Та нали ти беше там, ама какво стана – нищо! Сама отиде и сама се върна. Къде е незнайният юнак от Горната земя, който единствен може да ви спаси, а? Няма го! Извàди стрелата и дим да го няма! Не ще дойде той и няма кой да хвърли камъчето в черното петно на езерото, няма кой да затвори цепнатината на дъното, няма кой да ме победи, не ти ли е ясно?

  – Ясно, ясно – засмя се Яна и сякаш бистър ручей заромоли в сърцето ми. – Ама ти май забрави нещо.

  – Тъй ли? И какво е то?– попита презрително чудовището.

  – Че съм от кнежески род и също владея магия, макар и не толкова силна като твоята. Но достатъчна, за да успея да спусна димно було над излака, та да не видиш някои неща, които станаха там.

  – И какво стана там, а?

  – Ей това стана – извика Яна и се извъртя така, че да видя гърба ѝ, на който, през прозрачната тъкан на дрехата ѝ, се показа белег от прясна рана.

  Значи тя е била – сърничката! Какво ми каза тогава – да пазя камъчето. Ами пазя го – още е в джоба ми. А песоглавецът какво каза преди малко?

  Великанът през туй време се беше усетил – яхна крилатия си кон и полетя към езерото. Старейшината отвори бързо бърдучето и лисна съдържанието му подире му. Струята улучи Немощия по гърба, той зави от болка и се замята във въздуха, но успя да се задържи на седлото.

  – Хвърляй, юначе! – викна княгинята. – И гледай да улучиш черното петно, иначе всички сме загубени!

  Аз ли не знам да хвърлям! Може да не владея магия, но навремето бях най-добрият баскетболист в областта, с най много отбелязани кошове. Камъчето е малко, обаче, ако правилно преценя…

  Внезапно черният къс в ръката ми започна да натежава и да расте. След миг вече беше колкото баскетболна топка и продължаваше да се увеличава.

  – Хвърляй, синко, иначе камъкът ще натежи толкова, че няма да можеш да го помръднеш – извика кнезът.

  Аз се прицелих и хвърлих камъка. Той полетя като птица към езерото и цамбурна в центъра на черното петно, което се разплиска, опръска закъснелия крилат конник и угаси димящата му от росеновата ракия козина.

  Камъкът удари дъното. Чу се силен тътен, цепнатината се затвори и оттам престана да избликва отровен газ. А канарата полетя обратно нагоре, изскочи като куршум из водата и рикошира в летящия песоглавец, запрати го към скалите, захлупи го и го залепи като ваденка на склона, оставяйки свободни само ръцете и главата му.

  – Много добре! – възкликна старейшината. – Главата ще му трябва, за да вижда и да преценява накъде да насочи стрелите, а ръцете – за да ги мята. Я е посмял да се отклони, я е загубил и останалите части от тялото си.  

    – Точен мерник, юначе – похвали ме Яна, която вече беше освободена от въжетата, а аз се изчервих от удоволствие.

  –  Нищо работа! – измърморих смутено. – Трябваше само да внимавам, защото камъкът растеше бързо, но не беше много сложно. И по-трудни неща съм вършил. Пък и шансът беше на моя страна.

  Не бях правил нищо по-рисковано и по-сложно в живота си, но това да си остане между нас!

  – Спечели, значи, шестица от тотото, младежо! – каза доволно старейшината и ме потупа дружески по рамото. – Да го полеем с още росенова ракия, какво ще кажеш?

  – Някой друг път – каза тъжно Яна. – Той трябва да се върне сега горе – при болната си майка. Не можем да го задържим, колкото и да ни се иска. Но аз обещах да му изпълня съкровено желание и да му се отплатя тройно за добрината – задето ме спаси там и задето спаси тук всички нас. Вкъщи ще го чака изненада. 

  – Е, добре – каза примирително кнезът. – Но нещо все ми подсказва, че тая наша среща не е последна и ще се видим пак.

  Той погледна към дъщеря си и ми смигна дяволито.

  Вихрушката на излака ме изхвърли на тревата под бряста, заедно с моторчето. Погледнах си часовника – дванайсет и пет. Бяха минали само пет минути, а се случиха толкова неща!

   Сложих внимателно друго черно камъче, дето ми го беше дала Яна на изпроводяк, на мястото на предишното, качих се на моторчето и след около четвърт час бях в Загра. Намерих инсулин в една аптека и потеглих обратно за Бравинци.

  Връщам се вкъщи, а там – олелия и тупурдия! Събрали се куп съседки на площадката пред нас и нещо оживено обсъждат. Мама отвори вратата, дръпна ме бързо вътре, разсеяно пое инсулина и ме гледа странно. Любува ли ми се след краткото отсъствие или ми е ядосана, не мога да разбера. На лицето ѝ още –  безкрайно изумление.

  Бута ме тя към хола и ми шепне с пресипнал от вълнение глас:

  – Ама бива ли тъй, чедо, от родната си майка такова нещо да криеш! Откъде го изрови туй девойче, изпод земята ли – и не казваш! Вика, била ти годеница. Че и коскоджамити кон домъкнала със себе си, и шарена покривка везана – зестра ли е донесла, не знам. Чудо на чудесата!

  Чудото седеше мирно и кротко насред хола – на малкото диванче пред холната масичка, покрита с везан месал с пискюлчета по края и с всевъзможни вкусотии отгоре – туршии всякакви, медени сладки, боб чорба, печени гъби, ябълки, круши…

  – Яна! – възкликнах радостно аз.

  – Значи се познавате! – обади се мама и сякаш беше малко разочарована. – А пък аз си викам – грешка някаква е станала, не знам мой Янко да има годеница…

  – И аз не знаех – казвам аз и се хиля като абсолютен хахо, а сърцето ми ще хвръкне от радост.

  – Обещах ти, че ще ти изпълня най-съкровеното желание – проговори тихо моята хубавица. – Подозирах какво е, но не бях съвсем сигурна.

  Внезапно откъм терасата се чу пръхтене и тропот на конски копита. Излизам аз и какво да видя – черният жребец на Немощия, вързан за водосточната тръба, цвили неистово, мъчи се да разтвори криле и иска да литне.

  – Тате ми го даде – пророни зад гърба ми Яна. – На песоглавеца вече не му трябва. Това е второто нещо, което получаваш за добрината, а месалчето „дай да ям“ е третото.

  – И какво да го правя тоя кон? – видях се в чудо аз. – В апартамент живеем. И с какво ще го храним?

  – Вече три самуна хляб изяде – обажда се мама. – И цяла кофа прясно мляко изпи. Два пъти ходих до супера. Всички съседи събра под балкона. Какви са тия криле, викат. От цирка ли е? Как го качихте до четвъртия етаж – огромен е, няма как да е минал през вратата! Той и на терасата едвам се побра. Кацна там и заседна. Мъчихме се да го обърнем с муцуната към вратата, не става. Какво ще правим, сине?

  Какво-какво! Заживяхме си тъй четиримката – мама, конят, Яна и аз. Месалчето нещо се повреди и вместо да поднася ястия, почна само да притопля готови манджи – като микровълнова. После и това спря да прави. Дадохме го в музея – за етнографската колекция. На коня крилете му с времето взеха да съхнат, сгърчиха се и опадаха като есенни листа. Продадохме го на конната база в Загра, за огромно облекчение на мама.

  Тя все още не вярва на историята за Самодивското царство, която ѝ разказахме. Заспал си в жегата край излака, вика, топлинен удар си получил и са ти се присънили всички тия работи. А жена ти ти поддаква, да не те обиди и да не излезеш смахнат. Виж я ти мама, как смени плочата! А самата тя преди ме убеждаваше в съществуването на самодивите! И крилатия кон видя с очите си. Свалиха го от терасата пожарникарите – и те се чудят и маят как сме го качили горе. И диабетът ѝ изчезна – Яна го излекува с три глътки от писаната бъклица, която старейшината ѝ беше дал. И това не убеди моята майчица инатлийка. Билките могат всичко, вика, само да знаеш кои са и кога и откъде да ги набереш. А самодивите са нечиста сила, не може в самодивско село църква да има и лечебница – те са безсмъртни създания, не боледуват и души за спасяване нямат. А снахичката е добра и сговорчива – каква самодива може да е тя!

  Съчини си някаква история, че Яна била от далечния север-северозапад и била дошла на конни състезания в Загра, където сме се и запознали – за пред любопитните съседки. И сама си вярва! Ще взема някой ден да я заведа до излака, камъчето сигурно още е там – да погостува малко на сватовете в Самодивското царство. Ама тя не ще да припари.

  Инатлийка, ви казвам!

 Разказът участва в конкурса на ЛитДизайн „Забравеният език“ 2024 и не спечели награда. Имаше условие повествованието да е от първо лице, единствено число. Думите, които трябваше да бъдат използвани, са:

лелея – съкровено пазя, тая в душата си нещо; грижа се, пазя някого

възнак – с лице нагоре, по гръб

ѝзлак – кладенец, геран, бунар

лъх – леко движение, раздвижване на въздуха; полъх, повей; дъх

пламтеж – пламтене, горене

понуда – последната хапка от хляб или от друго нещо, която оставя умиращ човек, смятана за лековита

прошение – църковна молитва; писмена молба, жалба или изложение, съдържащо някакво искане, отправено към ръководен орган

рътлина – невисок хълм, рът

тучен – плодороден; Тучна земя; за зеленина, трева – буен, сочен

морен – уморен