Щастието е възможно, но само в сънищата

  Намирах се сред най-просторните и свежи зелени полета, каквито човек би могъл само да сънува, но не и да зърне в действителност. Поляните бяха удивляващо всеобхватни и украсени с най-различни мънички цветенца, които искряха като бисери сред росната трева. А високо горе, плаващи сред небесата, видях да се реят весели и закръглени облачета, по-пухкави и от облаците в Рая. Това не бяха големи и мрачни облаци, а мънички, весели и пропускащи светлината облачета. А светлината! Тя беше сравнително ярка, но не чак избождаща очите. Целият пейзаж просто не можеше да бъде реален!

  Между другото, бързо се опомних и започнах да се разхождам сред прохладните поляни, любувайки се на песните, чиито автори се бяха приютили в огромните, носещи прохлада дървета, които изникваха покрай мен. Аз вдишвах дълбоко от благоуханния въздух, който изпълваше дробовете ми и се чувствах не по-малко свободен от многоцветните нежни пеперуди, които летяха покрай мен и кацаха върху раменете ми.

  Внезапно нещо огромно и розово изскочи пред мен! Аз спрях веднага разсеяния си вървеж и се концентрирах старателно, за да разбера какво се намираше на няколко метра пред носа ми. Не след дълго разбрах с облекчение, почуда и възхита, че се намирах пред градина с огромни, направо гигантски благоуханни рози. Те бяха бели, но пък крайчетата на всяко листенце можеха да се похвалят с най-розовия цвят, за който само биха си мечтали ангелите в райската градина.

  Никога през живота си не си бях поемал по-лесно въздух, никога не се бях чувствал по-свободен и радостен. Бях напълно сам в красотата и не мислех дори за самотата. Бях щастлив.

  И тогава... се събудих. Студени капчици пот се стичаха по челото ми. Беше тъмно и хладно. Не след дълго осъзнах, че няма да мога да заспя отново, затова станах, отидох до прозореца и го отворих. Леденият въздух проникна в стаята ми за секунда. От него ме побиха неприятни тръпки. Опитах се да си поема въздух, но се задавих със саждите от комините на отсрещните електроцентрали. Кашлях дълго и болезнено. Кашлях кръв. Точно докато изтривах устни с опакото на ръката си, внезапно чух в далечината изстрели. Не успях да разбера какво се беше случило, но и нямах време да мисля за това, защото чух пиянски крясъци, подплатени с жестоки псувни и клетви. Не след дълго осъзнах, че най-вероятно някой мъжага, мой комшия, пребиваше жена си и невръстните си деца. Само кучетата съчувстваха на пребиваните страдалци и прочувствено ту виеха, ту се хапеха едно друго.

  Последва нов крясък! Някой ме псуваше. Погледнах надолу и видях просяците, алкохолиците и психично болните, които винаги се подкрепяха един друг. Някой ме молеше, макар и грубо, да му дам пари. Но не колкото имам, а точно определена сума, с която нямах възможност да се разделя. Дори пияниците не се задоволяват със стотинки.

  Последва нов крясък! Този път ме проклинаха. Останах още малко на прозореца, като гледах как уличните клошари се хапят един друг, подобно на кучетата, докато накрая успяха да запалят един контейнер, за да се сгреят. Трябваше да затворя прозореца, защото от зловонието започнах да усещам, че се задушавам и че дробовете ми се разкъсват. Последното, което видях, преди да затворя прозореца, беше огромният зловонен дим, който се врязваше в и без това мастиленочерното, безнадеждно празно небе.

  И тогава осъзнах: бях щастлив за кратко, но не и в действителността. Просто не бях годен за нея, тъй като не можех да я понеса. Мозъкът ми си беше скроил шега с мен, за да ме предпази от полудяване. Е, върнах се обратно в леглото с надеждата да засънувам райските градини отново, защото щастието е възможно, но само в сънищата.