Lilia_Anna (Boyana)
135 529
9 февр. 2019 г., 23:30

Ще стигна 

  Проза » Другие
844 3 4

Вървя. Край мен също вървят. Понякога минават душѝ. Те са такива едни, вперили поглед напред, успокоени. Поглеждат ме. Поглеждам ги. Отминаваме. Нещо в мен прошумолява. Усмихвам се. Вървя. Виждам тела. Вървят изпънати, понякога изпъчени. Гледат встрани. Полюляват се. Вътре в тях също има душѝ. Свити на кравайче. Люлеенето ги приспива. Спят, понякога промърморват в съня си. Бълнуват. Или сънуват, че са душѝ. Откога ли спят? Някои вече са обрасли с брада. Или с дълга до петите коса. Някои неща не заспиват. Растат или се смаляват. Времето им тиктака невъзвратимо. Вървя. Някой ме спира. Как съм била. Много ми отивала тази коса до коленете. Оглеждам се във витрината. Тоя пък. Да ходи на очен лекар. Косата ми си е както обикновено до раменете.

© Boyana Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Кирил, благодаря за разсъжденията ти! Все пак оставена на тялото душата не би му била особено полезна. Борбата кое да надмогне е борбата във всеки един човек. Душата като много по-фина има по-възвишени желания.
  • Метафората с косата - за себеоценката. Как ни оценяват другите и как изглеждаме в собствените си очи. Когато Господ създал човека, първо изваял тялото, а после му вдъхнал душа. Но изглежда, че душата е нещо непостоянно и не подлежи на контрол от тялото...
  • Младен, благодаря ти!
  • Звучи мистично и затова ми допада! Поздравление!
Предложения
: ??:??