Това е последната част от поредица хумористични разкази за един клуб и пътешествията им с общия микробус. Героите в разказа са образи на реални хора, но те не останаха доволни от финала.

Сега съм променил имената и ми се ще да чуя мнението на други хора, които не са по никакъв начин свързани с историята.

Толкова ли е лошо?

Посвещавам това на Сашо, който единствен се смя, докато го чете.

В 15:55 всички бяха много щастливи.
Бяха тръгнали към Варна с осем местният микробуса на клуба.
Шофираше, естествено, Таня. Беше отворила прозореца си, заради жегата, не обръщаше никакво внимание на ветробрулените пътници на задната седалка и пееше с все сила една от любимите си песни.
До нея седеше Петър, подал глава през отворения си прозорец, защото му беше прилошало от жегата (и малко от пеенето на Таня).
Зад него, до десния прозорец, седеше Гергана, малко нацупена, че Таня не ù позволи да шофира. До левия прозорец седеше Дани, засмяна както винаги и припяваше с Таня, а между Гергана и Дани седеше Стоян и снимаше всяка подробност от пътешествието.
На най-задния ред, до левия прозорец, седеше Ирина и си чоплеше някаква рана на лакътя. Останалите две задни седалки бяха празни, защото Елица беше обещала да дойде, но в последния момент се отказа, а Сашо беше изкарал двойка по математика и майка му не му позволи да тръгне с групата. Сашо беше заплашил, че ще се самоубие, но така и не го направи.

В 15:57 всички вече бяха не-щастливи.
Защото катастрофираха.

Предпазният колан на Таня се скъса, тя залитна напред и удари главата си във волана. Долната ù челюст се откъсна от сухожилията и се отметна встрани, горните ù предни зъби се разхвърчаха и от носа ù рукна кръв. Когато бусът се преобърна и покривът размаза главата ù, тя вече беше мъртва.
Петър не си беше сложил колана, защото закопчалката не работеше. Изхвърча през предното стъкло, блъсна се в решетката на големия камион на пепси, в който се бяха забили, и падна на асфалта. Парче от лицето му беше останало закачено на счупената решетка на камиона. Петър започна да крещи и опита да докосне каквото беше останало от лицето му, но и двете му ръце бяха счупени. Дясната дори беше останала без пръсти. Така и не успяха да му намерят всички пръсти след това, докато събираха труповете в жълти торби за боклук, понеже нямаха нищо по-подходящо.
Гергана умря доста скучно – счупи си врата в предната седалка и се задуши. Но за да защитя честта ù, ще спомена, че нейният мозък се разпиля най-надалеч, когато бусът се обърна и покривът премаза главите им.
Дани обаче се оказа по-гъвкава и само носът и предните ù зъби пострадаха при първия сблъсък. Докато автомобилът се завърташе и след това, когато полетя във въздуха, тя не спираше да вие и да опипва размазаното си лице. Когато бусът се приземи на покрива си, главата на Дани беше притисната между ламарините и едното ù око отхвръкна и се залепи за остатъците от главата на Таня. Последната мисъл на Дани, преди да умре, беше, че косата ù пада в очите… искам да кажа в окото.
Стоян, който седеше между двете момичета, отхвръкна подобно на Петър, но парче от разбитото предно стъкло разпори корема му и той остана да лежи на предния капак на буса, докато червата му изтичаха. Когато микробусът се завъртя и изхвърча във въздуха, изкорменото тяло хвръкна в другата посока и падна на пътя, отскачайки. Стоян издаде много смешно „Уф”, когато падна. Той умря последен, малко след като предсмъртните викове на Петър заглъхнаха.
Ирина, подобно на Гергана, умря доста глупаво, но пък кърваво за сметка на това. Когато бусът катастрофира, главата ù се заби в страничното стъкло, откъсна се и отхвърча в близката горичка, приземявайки се до паметника на едно момиче, загинало по същия начин на същото място. Смъртта все пак е от Обеля – има чувство за хумор.

Във Варна Станимир Порчев потропваше нервно с крак и често поглеждаше часовника си.

- Ако пак закъснеят – закани се той, - ще им откъсна главите.

Не се наложи…