23 мар. 2021 г., 14:26
9 мин за четене
Аз кат видя големи книги се радвам, кат видя тънка книжка, настръхвам. Много хора наобратно го дават, или пък аз най-вече все наопаки съм. Дето се вика – темерут. Навън пекнало едно слънце, жадно пият го дърветата и аз с тях го вдъхвах през кожата си. Ама разбира се, че хората живеят на фотосинтеза – сложна плетеница от химически реакции протичащи между заетата страшно-красива поза, щракването на обектива и запечатаното вечно селфи. Фотосинтеза, тъй де! Както и да, по моя типичен мечтателен или бягстващ начин ходех си към библиотеката, бавничко и славничко, пеша. Валентино Роси днеска оставил го бях в реанимацията, искам да кажа, на паркинга, разбира се... а под Валентино Роси имам предвид колата ми, Спарка, тъй де... ходех си. Хладен вятър почукваше по тиквата ми, питаше замислено има ли някой.
— Няма, няма — отговорих, и продължих си разходката към библиотеката.
Когато с всеобщо усилие на двете ми клечки, тоест, ръце, издърпах успешно вратата на вековното здание, застанах слисан пред ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация