Скитница ли съм? Или самотна, обречена душа? А може би съм детето на нощта, което търси деня!? Коя съм всъщност? Какво точно искам, какво точно търся?
Какво хората виждат в очите ми, което аз не забелязвам? Какъв жар, какъв блясък са видели, че им прави такова впечатление!? Защо за тях моите очи вечно търсят, вечно се лутат и не се доверяват? Те виждат неща, които аз не... Огън, жар, страст - малкото неща, които привидно притежавам!
А мога ли да се определя като добър човек, като никому нищо добро не съм направила? Кое всъщност ме прави Човек? Кое е нещото, което ме поддържа жива!? Толкова неща исках да напиша, а сякаш в момента всичко е празно в мен. Сякаш изведнъж секна стремежът ми да излея мислите и чувствата си... нещо ме спря!
Като ранена птица съм. И крилете ми отрязаха! Сега съм полужива. Чувствам, дишам, мисля... но не е достатъчно, за да се определя като Жива!
Една искра е достатъчна, за да пламне голям пожар! Но пожар... там в дълбините на душата и сърцето!!! Веднъж запали ли се тази искра, потушаване на огъня няма! Гори, гори... може да тлее, но не угасва! Жарта в мен остава...
Скитница ли съм? Дете на нощта ли съм? Или просто съм човек, в който има огън и не знае как да го угаси?