Ей, сладко тигърче…
Не знам защо почнах да пиша това, но щом съм почнала, ще го довърша. Нищо че едва ли ще го прочетеш някога…
Понякога, когато те погледна в училище (докато стоя на стълбите между нашите етажи и се правя, че просто си „вися” там, без ти да си причината) много ми се иска да ти се усмихна, ти да ме забележиш и да не го сметнеш за глупаво (о, ако пък ти и хареса…). Наивна съм, нали?
Когато водим някои от нашите кратки и предполагам не особено интересни (за теб) разговори, само по скайп, се радвам страшно много, само защото си ми отговорил с някое по-дълго изречение и си показал лека заинтересованост към това, което съм казала, а може би и към мен… Само че не е било така, нали?
И продължавам да съм наивна и глупава…
Чудех се (и още се чудя, де…) дали да те попитам съгласен ли си да излезем някой път (поне 30 мин. да си с мен, само с мен). Все ще намерим за какво да говорим, може пък и да ни е приятно… Какво да направя, каква да съм, за да ме харесаш поне мъничко… Да съм т ...