Скрити усмивки
Ей, сладко тигърче…
Не знам защо почнах да пиша това, но щом съм почнала, ще го довърша. Нищо че едва ли ще го прочетеш някога…
Понякога, когато те погледна в училище (докато стоя на стълбите между нашите етажи и се правя, че просто си „вися” там, без ти да си причината) много ми се иска да ти се усмихна, ти да ме забележиш и да не го сметнеш за глупаво (о, ако пък ти и хареса…). Наивна съм, нали?
Когато водим някои от нашите кратки и предполагам не особено интересни (за теб) разговори, само по скайп, се радвам страшно много, само защото си ми отговорил с някое по-дълго изречение и си показал лека заинтересованост към това, което съм казала, а може би и към мен… Само че не е било така, нали?
И продължавам да съм наивна и глупава…
Чудех се (и още се чудя, де…) дали да те попитам съгласен ли си да излезем някой път (поне 30 мин. да си с мен, само с мен). Все ще намерим за какво да говорим, може пък и да ни е приятно… Какво да направя, каква да съм, за да ме харесаш поне мъничко… Да съм ти просто приятелка, не позната, с която дори не се поздравяваш… Просто приятелка, щом трябва, с която да споделяш, да излизаш, да ти е готино… Дори на това съм съгласна.
Мечти… Но не знам защо те харесвам толкова… Има нещо в теб…
И бъди спокоен, не е нужно да реагираш някак. Знам, че никога няма да мислиш същото за мен.
С много скрити до сега усмивки:
Лудата по теб :)
© Еклектика All rights reserved.
Успех с много много усмивки 
