16.

Животът ни се усложни не само заради тримата мъртви и ранената Марга. Оказа се, че бандитите са дошли готови за грабеж. И в съседния двор бяха оставили три платформи с конете. Платформите бяха от типа, използван навремето за прекарване на хляб – каза чичо Васил. Единият кон приритваше, улучен от случаен куршум и някой милостиво го застреля, Другите два решихме да приберем...

За ден разбихме задната стена на един гараж, иззидахме допълнителна откъм вратата му, та стана затворено помещение, удобно за отопление. Конюшня и половина. Платформите прибрахме в два други гаража – едната готова за използване, другите вдигнахме настрани, да не заемат място...

Веднага се появи проблемът с изхранването на добичетата. Но чичо Косьо беше сменил бая работи в града и се сети за силозите при голямото обръщало. Върху едната платформа се метнаха той, чичо Петко, Росен и се завърнаха след три-четири часа с двадесетина чували, в които имаше зърно. И дори бяха успели да вземат от някакъв сеновал в края на града пет бали. Имало още десетина, другото било изгнило...

Така вече имахме превоз и можехме бързо да се придвижваме...

Макар че нямаше нужда от това – целта ни беше да стигнем до пролетта...

Вечерта баба Дешка взе да вади от тенджерата пържоли... Истински, уханни, апетитни... Малко жилваи, но за нас, които не бяхме хапвали прясно месо от катастрофата насам, това си беше чудна манджа...

Усети се леля Мира, жената на чичо Ангел:

- Това – попита тя, докато режеше пържолите на ситно, за да е по-леко на Красьо и Ленчето – това отде се взе...

После спря и попита:

- Ама мигар...

- Яж, яж – рече чичо Ангел – яж и не приказвай...

Момичетата категорично отказаха мръвките, ама ние... Ами излапахме ги... Да ви кажа – с тия консерви, супи, понякога вафли или сухо месо... Бая бях отслабнал, не по-добре изглеждаха останалите...

А това, че сме изяли мръвките от застреляния кон...

Връщахме се назад, нали? И вече разбирахме защо корейците обичат кучешко...

Марга беше в безсъзнание четири дни. На петия доктор Минчев най-после излезе от апартамента – болница и каза гордо:

- Ще живее! Мина треската, освестява се булката...

Жените й правеха супички. Вземаха едно пакетче с готова химическа супа, добавяха ситно нарязани картофи, сушени зеленчуци /намерихме ги в един магазин за подправки до пазара/, добавяха и мазнина – бекон или зехтин, който впрочем пазехме за важни случаи...

Един ден й направиха истинска кокоша супа. Чичо Васил застрелял подивяла кокошка в парка. Как е оцеляла досега  – умът ми не го побира, но стана вкусна супа, с плуващи отгоре й жълти петна от мазно. Имаше за Марга, раздадоха и на малките, стигна и за нас – макар че момчетата гордо отказвахме, излапахме я с удоволствие...

Това стана седмица след битката. В същия ден се увеличихме с още шестима, единият бебе...

Намерил ги класният. Бяха отишли трима с платформа за още сено и зърно, когато от една къща изхвърчала жена и едва не се метнала под копитата на конете. Паднала, вдигнали я и тя се разплакала...

Била бивша ученичка на класния. Криели се вече няколко месеца в стар панелен блок. Едва избутали зимата. Добре, че били синовете й, които даже не слушали майка си, а постоянно бродели из града, намирали какво ли не, та оцелели...

Кремена се казваше жената, синовете й Дамян и Румен били в девети и седми клас. Дълги едни, слаби, с бягащи очи, станали истински зверчета за това време. С тях беше сестра й Красимира, която носеше двугодишния Цецко, както и дядо Тенчо от съседния им апартамент – мълчалив, жилав, на вид доста немощен старец. Впрочем, след два-три дни дядото стана пръв помощник на Петко – с умели ръце, разбиращ от какво ли не, приемащ всякакви молби, непретенциозен и тих...

Настанихме и тях, а нашата компания се увеличи с още двама...

И, гледайки как Дамян и Румен не спират на едно място, а излизат от заранта, обикалят града, намират какво ли не, и ние започнахме дълги експедиции...

Отначало класният ни се караше, после се спогодихме – никога не излизахме сами, водехме с нас въоръжен мъж, някои от големите носехме и пистолети...

Още повече, че след нападението оръжието и боеприпасите се увеличиха. Освен оставените от бандитите в паниката два автомата и пушка, на едната платформа намерихме сандъче с патрони за тях, както и осем гранати. Изглежда не бяха ги ползвали от страх да не повредят бъдещата плячка. А на нас ни свършиха работа...

Особено, когато един ден аз, Димчо и Румен попаднахме на група цигани. Чичо Васил стреля над главите им, но ония – прегладнели ли, пияни ли, прекалено самоуверени ли, се спуснаха към нас. И тогава Димчо метна гранатата си...

Мисля, че този път биха рекорда на първите нападатели, дето чичо Денчо разгони с един откос...

Димчо полека-лека се оправяше. Майка му беше станала тъжна, затвори се в себе си, само с баба Дешка си приказваха... Понякога плачеше на рамото й, но ние бързахме да напуснем кухнята, където двете бяха заети. Бабата знаеше как да утешава – след катастрофата беше изгубила дъщеря, зет и внук...

А ние там бяхме излишни...

Но Димчо постепенно влизаше във форма. Трябваше да крепи майка си, а и Анка беше все с него. Разбирахме какво става – не бяхме вече малки...

Пет месеца и половина за нас станаха като десет години поне. Видяхме смърт, познахме глад и мизерия, разбрахме, че човек сам може да живее – но ако наоколо има други хора. И тая самота е условна...

Реално станахме група – момчета и момичета между десет години /Ленчето на чичо Ангел/ и двадесет /Гергана на чичо Петко/. Денем някои помагаха у дома – да, чувствахме входа като общ дом!/, други търсеха нужни неща из града, а вечер се събирахме и учехме при класния... Леля Дина, както ви казах, беше много разстроена от смъртта на мъжа си, но една вечер дойде и продължи работата с нас – като че нищо не е станало...

Ходехме и за вода, за дърва – като се опитвахме да събираме само счупени клони и да сечем само повредени дръвчета. Все пак, това бедствие трябваше да свърши... И щяхме да имаме нужда от парк...

Обсегът на експедициите ни се разширяваше – вече излизаха две групи, при това с платформи...

Така попаднахме на селището на гара Север...