Никога нямаше да си го простя. Това, че можеше да се съмнявам в него, вместо да му вярвам. Но какво да сторя? Той се държеше подозрително. От две седмици. Смееше се на съобщенията на телефона си, а докато го питах с кой си пише, той ми отговаряше, че с Дерек, най-добрият му приятел. Но с Дерек „уж“ бяха скарани от месец. Кога се сдобри с него? Или всичките нощи, които напускаше с извинението, че то задържат в ресторанта, за допълнително повишаване на заплатата. Защо? Та той имаше висока заплата за студент.

    Прави ли ме лош човек да се съмнявам в собственото си гадже? 

    Ето го моментът. Наблюдавам го. Той се приближава към мен със сияещо лице. Навежда се и ме целува толкова страстно, че сърцето ме заболява. Целувката му открадва дъхът ми. Не мога да се откъсна от него. 

    - Ще се видим в сутринта, принцесо. - шепне той в ухото ми, след като се отдръпва. 

    Кимам, защото нямам сили да му кажа за напиращото в мен отчаяние. Иска ми се да му изкрещя „ Спри! Не ме оставяй!“ Но знам, че това е невъзможно. Той вече се дърпаше от мен. Или поне така си помислих. 

   - Не забравяй за „нашата вечер“! - напомня ми той с широка усмивка. Това убива за момент съмненията ми към него. Уви за кратко. Когато виждам колко развълнувано и енергично отваря вратата на колата си. Колко нетърпеливо изхвърча с колата от двора на къщата ни. Кой е толкова щастлив, че отива да работи нощна смяна? Не и Джош, той мрази да работи дори през деня.

   Изчаквам около десет минути, преди да грабна ключовете на колата ми и да се втурна към ресторанта, в който работи. През целия път до там си повтарям едно единствено нещо: „Глупачка, глупачка! Той не би ти причинил това!“ 

    Спирам на паркинга на ресторанта „При Мъри“, най-добрия ресторант в областта 650, Вирджиния. Докато слизам от колата забелязвам неконтролируемо треперещите ми ръце. Колебливо затропвам с каубойските си ботуши. Спирам се пред вратата. 

     Ами ако се обиди, че го проверявам? Ами ако разбере, че подозирам, че ми изневерява?...

    - Ще влизаш ли или не? - сопва ми се някой. Подскачам. Обръщам се внимателно и срещам причудливите зелени очи на Майки Брауер, момчето, което седеше до мен до миналата година, в гимназия „Фолт Грийн“. Въздългата му до преди година, руса коса, сега бе подстригана и се къдреше, малко преди ушите по дължина. 

     Когато ме разпознава лицето му се изпълва с колебание и вина за отношението му. 

     - Извинявай Майки. - казвам му и пристъпвам в заведението. Вече е късно да се връщам. Така и така бях била целия този път до тук. Какво пък. Поне щях да видя Джош. Имах право. Бяхме гаджета. 

     - Какво правиш тук, Луси? - по петите ме следва Майки. Вървя към персонала. 

     - Ти какво правиш тук? - връщам му въпроса. Той се сепва за момент, но после се усмихва широко. Бе схванал на къде бие саркастичния ми отговор-въпрос. Вдига ръце и отново се опитва да говори с мен. Докато аз вървя към своята изследователска мисия.

    - Мина доста време, а? Така и не дойде на срещата на класа ни. - фактът, че той го споменава, ми намекна, че доста обидно и егоистично бях постъпила, като не се явих. - Всички искаха да те видят. - свива накрая рамене като не отговорих. - За к'во се държиш толкова дръпнато? - пита накрая. Но аз съм прекалено заета да търся Джош или някой от колегите му.

    - Майки, трябва да свърша нещо. Заета съм и моля да ме извиниш. - опитвам се да се изплъзна от неговото присъствие. Ала той не е готов да ме остави. Очевидно. 

    Пред мен се изпречва една от колежките на Джош. Видимо се изненадва от присъствието ми. Отваря въпросително уста, но не казва нищо. Аз й се усмихвам топло. 

   - Здравей, Кийти. - докато го изговарям, Майки отново ме настига. Изглежда Кийти го харесва, тъй като се втренчва в него с блеснали очи. - Тук ли е Джош, каза, че тази вечер имал смяна и утре щял да се прибере? - повдигам се на пръсти за да огледам помещението за него. Оставам видимо разочарована, когато не го откривам.

     Лицето на Кийти пребледнява изведнъж. 

    - Джош ли? Как така да работи? - смръщва замислено вежди тя. Русокосия ми стар съученик мълчи, приел че става нещо сериозно. - Преди две седмици напусна. - казва тя убедено. - Не помня да се е връщал. - поглежда ме внимателно, мислейки с, че се шегувам. Но думите й ми причиняват шок. 

    - Напуснал  ли? Но той каза, че днес има смяна тук... - гласът ми губи силата си и останалите думи зачезват, преди да са напуснали устните ми. 

   - Не, той напусна преди две седмици. - поклати съжалително тя. - а и си мислех, че причината е онова момиче и, че вие сте скъсали... - явно съм разкрила болка на лицето си, поради което тя се спря съжалително. - Може да е просто приятелка или роднина. - опитва се да ме успокои тя. клатя глава. 

   - Благодаря Кийти. Радвам се, че се видяхме. - усмихвам й се фалшиво, целувам я по бузата и изхвърчам бързо от заведението. Притичвам до колата си, докато нещо стяга гърдите ми болезнено. Стиска ги с такава сила, че спира дъхът ми. Толкова е болезнено, че ми се завива свят. Подпирам се на вратата. Дишането ми става плитко. Прилошава ми. 

   Правя опит да се успокоя. Онова гласче, което ми нашепва, че той ми изневерява, става все по-високо, колкото и да се опитвам да го игнорирам. 

   Качвам се в колата. Хвърлям последен поглед на заведението, преди да потегля към вкъщи. 

   Защо Джош не ми бе казал, че е напуснал? Кое е това момиче, с което или заради, което е напуснал?

   Подкарвам колата към нас, докато зрението ми се замъглява от сълзи. Толкова много  започва да ме боли, че по-средата на пътя се отклонявам  и спирам. Хрипливи звуци излизат от гърлото ми. Не мога да си поема въздух. Прорязват ме стъклата на разбитото ми сърце. 

   - Луси, прибрах се, скъпа! - крещи той от входната врата. Не помръдвам от леглото си, въпреки че е вече обяд. Цяла нощ не съм спала и съм плакала. 

   Когато влиза в стаята ни, дори не се опитвам да скрия вида си. Той замрйзва на място, после въздъхва. 

   - Какво има Луси, плакала ли си? И да не би да не си спала? - пита той. Не мога да разбера разтревожен ли е или отвратен. От видът ми. Сърцето ми се свива, или по-точно оцелялото от него. Вдигам лице към него.  Няма съмнение. Устните му а подпухнали, а косата му колкото и да се е опитвал да я среши, е рошава. Когато идва до мен и принудено ме целува, ме лъхва чужд женски парфюм. Няма съмнение! Той ми е изневерил! Няма. Съмнение.

   Шокът ме стиска за гърлото толкова здраво, че ми призлява. От недостига на въздух. Рязко се изправям. Побягвам към банята, докато той ме вика по име. Влизам вътре. Преди да е успял да отвори вратата, я заключвам. Когато той чува изщракването започва да недоволства и вика. 

   - Луси! Какво става?! Добре ли си?! - Става това, че ми изневеряваш! ми иде да му извикам. Но не мога. Нямам смелостта да му го кажа. Нямам силите да се преборя с болката. 

   Не съм продумала от снощи.

   Падам на колене. Вдигам капака на тоалетната и повръщам. Не мога да изразя болката си, нито да спра. Продължавам да повръщам, въпреки, че съм изпразнила стомаха си.  

   След известно време, когато вече организма ми се е успокоил, ставам. Мия лицето си. Събличам дрехите си и влизам под душа. 

   Пускам си ледено студената вода. Дори тя сякаш е уморена. Капките й тежки падат по кожата му. Въздишка бяга от устните ми, когато възела в гърлото ми се отпуска. Затварям очи. Оставям се на усещанията. Вече бях изплакала всичко. Сълзи повече нямаше. Оставаше просто една болка.

     Изминаха две седмици. Бях започнала да работя в ресторанта, в който той работеше. След онази нощ, той се държеше по-мило с мен, въпреки, че го убеждавах, че е само настинка. Това го успокои някак, но после се разтревожи, че може да съм го заразила. Разглезено прасе! Не стига, че ме мамеше, а сега дори се тревожеше за такава дреболия. 

    Но си имах човек с идеи. Майки. Кийти явно му бе разказала, защото, когато започнах да работя той дойде и ме прегърна. От там нататък идваше всеки ден. Предложи ми да ми помогне. Когато го попитах с какво, той се смръщи. Бе ми казал:

   - Ти сериозно ли? Как с какво? С отмъщението разбира се!

   От там му споделих, че работя, за да мога да се изнеса от къщата, а той кимна. После седмица по-късно му бях споделила, че го следя. Имах доказателство за изневярата му. Моите собствени очи. 

   - Добре тогава - бе рекъл той, потърквайки ръце с дяволита усмивка - време е за Фаза 2, Отмъщението! 

    И сега вече знаех какво да направя. 

    Бях спокойна, пишех си сприятели и се смеех шумно. Бях лъчезарна. Промяната в мен го бе стреснала, но също успокоила. Мислеше си как нищо не подозирам, докато аз работех и трупах пари. Въпреки това търсеше милувките ми, но бях прекалено погнусена за да му позволявам. Спрях да правя любов с него. Търсех си оправдания да не спя с него, като казвах, че отивам на работа, а отсядах в приятелки. Те знаеха, че става нещо, но продължаваха да играят с мен  ролята си. Той така и не усети отчуждението, студенината ми спрямо него, тъй като имаше друга, която топлеше леглото му.

    Бях спряла да му обръщам такова внимание. Седмиците летяха, а болката зачезваше. Дори спря да ми пука.

    Излизах с приятели, канех Майки да идва с нас. Видях се с класа. Всичко бе идеално. Разбирахме се страхотно. Дори се виждах с приятелите на Джош, които се чувстваха обидени, че той ги пренебрегва. И въпреки това, не им казах. Не казах на никой. Просто се усмихвах и поглеждах към Майки, който отвръщаше на погледите ми и ми се усмихваше лукаво. Само двамата знаехме какво се случва, какво ще последва. 

    И така минаха няколко месеца. Да! Изненадващо. Все още бях с Джош? Разбира се. Чаках удобния момент. Неговият рожден ден. Който следваше да е утре. Беше брутално да му причиня това, но неверниците си го заслужаваха, особено тези които те лъжат, колко те обичат.

   - Бебе, искаш ли утре да ходим някъде, например в някой ресторант? - обърнах се към него вечерта, преди рождения му ден. Като преди това писах на всички, цялото му семейство, всеки един роднина, приятели, дори бившите му, за да им покажа, че нищо не са пропуснали. На всички, както се изразих. Казах им, че това е парти изненада, че трябва да е в пълна тайна, а те щастливи се съгласяваха. Майки нае професионален фотограф. Всичко бе уредено. 

    - Не мога, нали съм на работа тази нощ и утре ще съм много уморен. А и нали ти се налагаше да пътуваш извън града? - попита той с надеждата да се разкарам. Точно по план. 

    Усмихна му се очарователно. Усмивката на възмездието. Но той си помисли друго. Направи поредния опит да ме дръпне към себе си и да ме целуне. И този път му позволих. Целунах го страстно, снех дъхът му, за последно. Това беше нашата целувка за сбогом, която дори не беше заслужил. 

    Когато се отдръпнах, той жаден за още милувки се опита да ме дръпне обратно към себе си. Не му позволих.

    - Можех да го отложа пътуването, но щом ще си уморен от работата разбирам. - усмихвам му се отново. Грабвам сака си. Включително всичките ми неща, които бяха напъхани в кашони. Стоящи отвън, докато фирмата ги прибираше в камиона, който щеше да ги откара в новия ми дом. Майки щеше да ги прибере. А Джош, глупавия ми, малък Джош, който не виждаше по-далеч от носа си, дори не разбираше, не разбра.

     - Няма как. - свива рамене той. 

     - Така е. - съгласявам се с него. - Няма как. 

     Глупак. Дори не може да забележи промяната в мен. 

     Тръгнах и му пожелах все пак да си прекара страхотно. Той отвърна със загадъчна усмивка, която си мислеше, че не мога да разчета, че щял да се постарае.

      На сутринта всички стояхме пред къщата. Майка му държеше тортата, баща му конфетите, надписите „Честит рожден ден Невернико“ сестра му и брат му. Макар само аз и Майки да знаехме за думите. Чак когато го разгърнеха щяха да забележат какво точно пише. Но вече щяха да са Го видели. Приятелите му, бившите, останалите роднини, всички те носеха подаръци, торби с пликове храна и напитки. А фотографът бе начело, до мен. Казах му да се приготви, да „улови всеки един безценен миг“, на което той кимна тъй сериозно. Майки бе от другата ми страна. Кимна ми окуражаващо. 

      Отново им напомних да са страшно тихи. 

      Мога да ви кажа, че това беше най-забавния рожден ден, който съм правила. Забавлявах се страхотно. 

      Влязохме в къщата, мъкнейки се тихо по стълбите. Всички бяха развълнувани, най-вече аз.  Когато стигнахме спалнята ни, аз поставих длан на дръжката. Кимнах на останалите и рязко отворих вратата.

       - Изненада! - извикахме всички, докато фотографът снимаше. Братът и сестрата на Джош разпънаха надписите. Конфетите и свирките изпълниха стаята. До момента, в който осъзнаха какво виждат очите им. Джош и любовницата му се взираха в нас със широко отворени очи, чисто голи, без дори завивка. Майката на Джош изпусна тортата на земята, баща му изкрещя, а фотографа колебливо ме погледна. Кимнах му да продължи да снима. Приятелите му, бившите му, всички освен мен и Майки, бяха шокирани. 

        Започна разправията. Майката на Джош не можеше да повярва на видяното, баща му, му се хвърли да го бие, сестра му и брат му чак сега погледнаха надписите. Приятелите му се опитаха да ни изгонят, докато му крещяха. Любовницата му се опита през това време да се измъкне. Докато Джош... Джош, скъпи мои, започна да ми вика как съм могла да сторя това. Как съм могла да му причиня това. Поради, което изкрещях и всичко утихна.

        - Ти как можа?! Да ми изневеряваш?! Нима мислеше, че не знаех?! Разбрах още на третата седмица, когато бе напуснал работата си за да чукаш тая курва! - посочих любовницата му, която почервеня от срам. Знаех, че тя знае за мен и въпреки това чукаше гаджето ми. - Знаех много добре, мили. Всичките тези месеци. За това реших да ти направя „малка“ изненада. Реших, че е редно да покажа на всички какъв си всъщност. - усмихнах му се мило. Грабнах част от размазаната торта и отидох до нея. Той ме гледаше невярващо. Размазах я в лицето му. Майки последва примера ми, грабна шепа от тортата и я размаза в косата му. 

       - Не струваш! - изсъска му той. 

       Фотографа снимаше ли снимаше. Благодарих му, казах му да извади снимките, две копия и му платих. Всички се разотидоха без семейството му. 

       - Сбогом Джош! - извиках му, канейки се да напусна стаята. 

       - Фаза 3 - прошепна ми Майки, като ме дръпна към себе си. - Благодаря ти Джош! - неверника вдигна очи към Майки, по-зелено и злобно лице не бях виждала. - Благодаря, че освободи това прекрасно момиче за мен! Аз със сигурност ще я направя щастлива! Сравнение с голия ти, нашибан задник! - Можех да кажа колко е бесен бившия ми, с това напуснахме стаята. 

       - Благодаря ви за милите спомени, не исках така да свършва всичко. - казах на родителите на Джош. Те ме погледнаха разбираемо. 

      - Щеше да си чудесна снаха. - казаха ми само. С Майки напуснахме. Приятелите на Джош, бившите му, моите приятели, всички те чакаха нас. Заедно тръгнахме и отидохме да празнуваме. Какво празнувахме ли? Това, че оставихме лицемер зад гърба си. 

      Не стига, че получих сладкото си отмъщение, но получих и най-страхотното момче. Майки. Получих лоялните приятели на Джош и верни приятелки, в лицата на бившите му. И сега десет години по-късно гледах тези лица, щастливи, за моето щастливо сватбено тържество, докато се женех за невероятното момче, което ме задържа от пълно сриване, преди десет години, с проклетника Джош. 

    И  мога да кажа, заживяхме щастливо до края на живота си. Разбира се, се сблъсквахме с трудностите на живота, но продължавахме напред. Заедно.