1 янв. 2006 г., 23:26
Сладък край...
4 мин за четене
Мая вървеше разтревожена по улицата. Гледаше в краката си сякаш търсеше нещо. В главата й мислите препускаха трескаво. Защо ли я беше извикал Кирил? Защо така спешно? И какво му имаше на гласа? На тона? Нямаше представа. Затова ускори крачката и забърза напред.
Тя влезе в кафето и го видя. Кирил. Седеше леко приведен напред, замислил се. Щом го видя, Мая отиде до него и нежно го целуна по бузата. Душата и сърцето й преливаха от обич към този мъж. Но защо се държеше той така хладно? Защо само й се усмихна тъжно? Тя седна до него. Хвана ръката му и започна да я гали нежно.
-Какво има? - в гласа й имаше безпокойство. -Случило ли се е нещо?
-Да...- той изглеждаше тъжен. Сякаш щеше да заплаче.-Да, случи се...
-Какво има??? - тя започваше да се плаши. -Какво става?
-Трябва да ти кажа нещо... Знаеш, че те обичам...нали? - тя кимна.
-Мая... направих нещо, от което много ме боли... Направих грешка... Голяма... И искам да я научиш от мен... Снощи... Снощи бях с друга жена... Бях много пиян и не усещах какво правя... - очите на Мая се разширяваха от учудване и обида.
-Коя е тя? - гласът й беше глух.
-Таня...
-Моля!??! Таня? Най-добрата ми приятелка?
-Да... Виж... Обичам те... Това беше грешка... греш...
-Въобще не ми говори за грешки!!! Как можа... А аз ти вярвах... Вярвах ти... Разбираш ли ме...!!! - тя викаше. Болката, която й беше причинила тази новина, беше огромна. Тя му вярваше безрезервно. А той... Той...
Мая стана. Облече си якето и понечи да си тръгне. Кирил я хвана за ръката:
-Спри! Недей така! Обичам те! Знаеш го!
-Вече нищо не знам.
Излезе от кафето. Навън валеше. Небето беше мрачно. Беше студено. Мая замръзваше. Но не й пукаше. Дъждът се стичаше по бузите й, прикривайки сълзите, извиращи от очите й. Не искаше нищо. Не искаше никой. Искаше да е сама. Сама.
Мая вървя така няколко часа. Безцелно. Беше мокра до кости. Замръзваше. Гримът и се беше размазал. Представляваше жалка гледка. В този момент осъзна, че е станало късно. Много късно. Трябваше да се прибира. Искаше само да си легне... Само това...
У тях светеше. Тя влезе тихо с надеждата, че никой няма да я усети. Но уви!
-Мая!!!! - баща й. Пак беше пиян. За трети път тази седмица.
Тя влезе внимателно в стаята. Майка й плачеше. Баща й седеше на масата с почти привършена бутилка алкохол. Беше ядосан.
-Къде беше???
-Някъде!
-Не ми говори така, момиченце!
-Ще ти говоря, както си искам! Не ми е добре. Ще си лягам!
-Никъде няма да ходиш!
-Лягам си! Остави ме!
-Това е моят дом и ще ме слушаш!
-Щом казваш! - тя излезе от стаята. Баща й я догони и я удари. Тя се завъртя, погледна го тъжно и тичешком излезе от тях.
Мая отново вървеше сама под дъжда. И отново плачеше. Неудържимо. Плачеше, защото си нямаше никого. Мъжа, който обичаше, я беше предал и то с приятелката й... Родителите й нехаеха за нея. Никой не го беше грижа за нея. Чувстваше се сама. Толкова сама...
Всичко в живота й беше рухнало. Не можеше да живее така. Не искаше. Нямаше си никого. Никого. Целият й свят се беше сгромолясал със страшна сила. И се беше разбил на парчета. И всичко това... Всичко това в един единствен ден...
Мая не искаше да продължава така. Не можеше. Всичко случило се... Беше й прекалено трудно да го преживее. Не можеше. Искаше да забрави. Да не я боли. Искаше... Искаше...
Беше 4 часа. Навън нямаше никого. Мая вървеше и... търсеше... Знаеше какво точно търси. Но не можеше да си го обясни. Но го търсеше. Вървеше. И... го намери.
Двама мъже седяха на една пейка в парка. Тя се приближи. Казаха си няколко думи и си размениха нещо, което никой не видя в тъмното. Мая продължи. Тя трепереше. От студ, от страх, от яд. Толкова много чувства се бореха в нея. Болката, огорчението, отчаянието я бяха обзели напълно. Тя вървеше, продължавайки да плаче.
Стигна до една разрушена сграда. Влезе вътре. Седна на земята. Избърса сълзите си с ръка. След това извади спринцовка и я напълни с течност. Искаше да се успокои. Да забрави. Да облекчи болката. Това щеше да я облекчи. Да! Но дали щеше да я успокои напълно? Може би не. Мая реши да сложи повече от течността в спринцовката. -Да... Ти ще ме успокоиш... Ще ме накараш да забравя... Да... Тя вкара иглата и започна бавно да вкарва течността в тялото си. Отпусна се. Чувството беше странно. Не чувстваше нищо. Не искаше нищо. Наркотика започна да действа. Мая лежеше на земята, виждайки как маика й и баща й я прегръщат силно и как Кирил я целува нежно. Чувстваше се щастлива. Много щастлива... Завинаги...
Тя влезе в кафето и го видя. Кирил. Седеше леко приведен напред, замислил се. Щом го видя, Мая отиде до него и нежно го целуна по бузата. Душата и сърцето й преливаха от обич към този мъж. Но защо се държеше той така хладно? Защо само й се усмихна тъжно? Тя седна до него. Хвана ръката му и започна да я гали нежно.
-Какво има? - в гласа й имаше безпокойство. -Случило ли се е нещо?
-Да...- той изглеждаше тъжен. Сякаш щеше да заплаче.-Да, случи се...
-Какво има??? - тя започваше да се плаши. -Какво става?
-Трябва да ти кажа нещо... Знаеш, че те обичам...нали? - тя кимна.
-Мая... направих нещо, от което много ме боли... Направих грешка... Голяма... И искам да я научиш от мен... Снощи... Снощи бях с друга жена... Бях много пиян и не усещах какво правя... - очите на Мая се разширяваха от учудване и обида.
-Коя е тя? - гласът й беше глух.
-Таня...
-Моля!??! Таня? Най-добрата ми приятелка?
-Да... Виж... Обичам те... Това беше грешка... греш...
-Въобще не ми говори за грешки!!! Как можа... А аз ти вярвах... Вярвах ти... Разбираш ли ме...!!! - тя викаше. Болката, която й беше причинила тази новина, беше огромна. Тя му вярваше безрезервно. А той... Той...
Мая стана. Облече си якето и понечи да си тръгне. Кирил я хвана за ръката:
-Спри! Недей така! Обичам те! Знаеш го!
-Вече нищо не знам.
Излезе от кафето. Навън валеше. Небето беше мрачно. Беше студено. Мая замръзваше. Но не й пукаше. Дъждът се стичаше по бузите й, прикривайки сълзите, извиращи от очите й. Не искаше нищо. Не искаше никой. Искаше да е сама. Сама.
Мая вървя така няколко часа. Безцелно. Беше мокра до кости. Замръзваше. Гримът и се беше размазал. Представляваше жалка гледка. В този момент осъзна, че е станало късно. Много късно. Трябваше да се прибира. Искаше само да си легне... Само това...
У тях светеше. Тя влезе тихо с надеждата, че никой няма да я усети. Но уви!
-Мая!!!! - баща й. Пак беше пиян. За трети път тази седмица.
Тя влезе внимателно в стаята. Майка й плачеше. Баща й седеше на масата с почти привършена бутилка алкохол. Беше ядосан.
-Къде беше???
-Някъде!
-Не ми говори така, момиченце!
-Ще ти говоря, както си искам! Не ми е добре. Ще си лягам!
-Никъде няма да ходиш!
-Лягам си! Остави ме!
-Това е моят дом и ще ме слушаш!
-Щом казваш! - тя излезе от стаята. Баща й я догони и я удари. Тя се завъртя, погледна го тъжно и тичешком излезе от тях.
Мая отново вървеше сама под дъжда. И отново плачеше. Неудържимо. Плачеше, защото си нямаше никого. Мъжа, който обичаше, я беше предал и то с приятелката й... Родителите й нехаеха за нея. Никой не го беше грижа за нея. Чувстваше се сама. Толкова сама...
Всичко в живота й беше рухнало. Не можеше да живее така. Не искаше. Нямаше си никого. Никого. Целият й свят се беше сгромолясал със страшна сила. И се беше разбил на парчета. И всичко това... Всичко това в един единствен ден...
Мая не искаше да продължава така. Не можеше. Всичко случило се... Беше й прекалено трудно да го преживее. Не можеше. Искаше да забрави. Да не я боли. Искаше... Искаше...
Беше 4 часа. Навън нямаше никого. Мая вървеше и... търсеше... Знаеше какво точно търси. Но не можеше да си го обясни. Но го търсеше. Вървеше. И... го намери.
Двама мъже седяха на една пейка в парка. Тя се приближи. Казаха си няколко думи и си размениха нещо, което никой не видя в тъмното. Мая продължи. Тя трепереше. От студ, от страх, от яд. Толкова много чувства се бореха в нея. Болката, огорчението, отчаянието я бяха обзели напълно. Тя вървеше, продължавайки да плаче.
Стигна до една разрушена сграда. Влезе вътре. Седна на земята. Избърса сълзите си с ръка. След това извади спринцовка и я напълни с течност. Искаше да се успокои. Да забрави. Да облекчи болката. Това щеше да я облекчи. Да! Но дали щеше да я успокои напълно? Може би не. Мая реши да сложи повече от течността в спринцовката. -Да... Ти ще ме успокоиш... Ще ме накараш да забравя... Да... Тя вкара иглата и започна бавно да вкарва течността в тялото си. Отпусна се. Чувството беше странно. Не чувстваше нищо. Не искаше нищо. Наркотика започна да действа. Мая лежеше на земята, виждайки как маика й и баща й я прегръщат силно и как Кирил я целува нежно. Чувстваше се щастлива. Много щастлива... Завинаги...
© Лили Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
Да така е.Но въпреки всичко болката я има.И точно тази болка поражда желанието да ... вършиш глупости!
-
Мерси мерси.Това беше идеята.Да покажа болката на това момиче.Дано съм успяла!
-
Такива разкази ме карат направо да изтръпна!Когато го чета сякаш усещам и нейната болка!Справила си се страхотно!Браво!6
-
Определено напредваш спрямо предишните си публикувани материали. Стилът ти е на високо ниво и има какво да кажеш на публиката. Малко бързо идва кулминацията. Хубаво ще е да видя от теб и един разказ с положителен край! Все пак живота не е само низ от скърби!
-
МерсиРадвам се че ти харесва
-
Лилирстрахотно е!Много е тъжно,но и мн истинско
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
